|
Сивостен :: Хумор
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 На този ден, 2 май, преди точно 150 години, през 1859, в Уолсол, Стафърдшир, е роден големият британски писател-хуморист Джеръм Клапка Джеръм.
Четвърто дете в семейството на архитект, съвместяващ и проповеднически функции, и дъщеря на адвокатски род, младият Джеръм изкарва доста тежко детство. Няколко неуспешни инвестиции от страна на баща му в миньорския бизнес докарват семейството на ръба на банкрута, и тежкото положение оставя своя белег върху бъдещия автор и неговите творби.
При все това, Джеръм успява да учи известно време в местното Училище по филология, поне до смъртта на майка си и баща си. И двамата умират през 1872 г., когато бъдещият писател е едва 14-годишен. Това го принуждава да започне работа в Лондонските и Северозападни железници, като междувременно младежът се
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Винаги ми е било трудно да пиша за любими автори или за книги, които харесвам, някакси все не успявам да предам правдиво това, което ме е накарало да вися до среднощ (а и отвъд) и на светлината на мъджукащо газено кандило да се взирам в изписания текст. Добре, не е кандило, а електрическа крушка, обаче това не променя факта, че има книги, които са ме държали буден по цели нощи, алчно разлиствайки лист след лист, а на финала - уморен и все пак твърде превъзбуден за да заспя - са ме карали да се взирам в белия таван, рисувайки в ума си образи и идеи. Не крия, че съм силно пристрастен към Едуардо Мендоса, още с първата му книга, която прочетох на български ("Ни вест от Гурб"), авторът завинаги ме причисли към кохортата верни почитатели, готови да го следват и през
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Ако трябва с три-четири думи да опиша "Tripping the Rift", те ще звучат горе-долу така - "Е не'а такъв филм!". Официално е предназначен за леко поузряла аудитория, но без някакви спънки върти пълнометражен филм и вече три сезона по SciFi Channel. Напълно културно цензуриран си е, в стил "бийп", пък и горкият английски език все пак не е толкова богат на люта реч омайна сладка, та да ти припари на очите. По отношение телесното съдържимо може да се конкурира на места с "Happy Tree Friends" като стил и хвърковатост, но е безкрайно далеч от общото количество, изливащо се там - всъщност случва си се направо рядко, но пък качествено. А и еротиката... мкхмм... е почти достатъчно завоалирана, даже напълно достатъчно, ако оставим за момент Сикс настрана.
Всъщност, ако човек се
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Ако имате време за един бърз смях, който винаги е здравословен, постарайте се "Алегро (ма;-) нон тропо" да ви е под ръка. Краткото хумористично произведение на италианския икономист Карло Чипола, започнало бурния си живот като обикновен апокриф, разпространяван между приятели и познати дори е съставено от две доста различни части, по-подходящи в зависимост от това дали търсите безоблачно жизнерадностно настроение, или пък сериозно приповдигнато такова.
Но да започнем от увода. Рядко чета началните слова, а предполагам и вие, но този път направих изключение от чисто любопитство - въведението е авторово, а пък Карло Чипола ми е съвсем непознат, доколкото и от икономика не се интересувам ама въобще. За което изключение обаче никак не съжалявам, и препоръчвам да го направите и вие -
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Преди много, много години, в една далечна галактика... Не всъщност това беше нещо друго. Сега отиваме не преди, а след много, много (пък знае ли човек, може и по-скоро да е) години, в една друга галактика. Не казвам далечна, защото във възможното бъдеще екстраполирано от автора вечният въпрос "Що е то реалност?" придобива съвсем, ама съвсем друго значение. Реални ли са всички светове или съществуват само в паметта на безтелесните... Обаче май се отплеснах, заговорих ви за различните светове, за безтелесни, за релейни възли, за трансмитерите и комуникаторите между световете... А идеята ми беше да разкажа за Ортодокс, а после вие сами да си намерите допълнителните материали, а защо не и да създадете ваш собствен свят, който да закачите към Резервата. Все пак проектът е с отворен
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 "Корабът на глупците"1. Несъмнено най-оригиналният начин да си оригинален е да гледаш от някого, от когото други преди теб не са гледали (в близките няколко века). И именно затова Грегъри Норминтън е един от най-оригиналните автори, които съм подхващал през последните години. На кого би му хрумнало в началото на XXI век да си прави препратки към Рабле и Бокачо, при това използвайки за основа картина на Йеронимус Бош?!2
Дами и господа, на хоризонта е корабът на глупците! Ето ги тримата хористи, плувеца, тримата пияници от крайно различни видове, монаха и монахинята, шута, чревоугодника и псуващото печено пиле. Има и още един образ, но с него ще се запознаете след 250 страници, когато корабът започне да потъва. Защо ще потъне ли? Защото е пълен с разчупени жанрови
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Владимир Каминер от малък е искал да пътува, но фактът, че е роден в бившия СССР, прави желанията му почти невъзможни. Скоро след падането на Стената обаче той се озовава в Берлин без пукнат пфениг и без думичка немски език, но за сметка на това с паспорт, позволяващ му да пътува из цяла Европа! Книжката съдържа пет разказа, почти несвързани един с друг, но с общ главен герой. Прозата е автобиографична, на моменти граничеща с абсурда, стилът е лек и страниците бързо минават през погледа ни, оставяйки ни усмихнати, съпричастни с героите и леко замечтани. Всеки, който е бил повече време извън родината си, знае какво е да посрещнеш сънародник (още повече стар приятел). Как бързо минава времето с него между наздравиците, сладките приказки и далечните спомени. Тези моменти ги има при Владимир
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Понякога усмивката на верблюда е причината да виждаш, усещаш и чуваш само това, което ти казват, че е там...
“Перпендикулярно време” фигурира под №26 в Библиотека “Галактика”. Случайно или не, сборникът с разкази от български фантасти е публикуван през 1981 г. заедно с “Дървото на Вси светии” на Бредбъри, “Фабрика за абсолют” на Карел Чапек и “Краят на вечността” на Азимов. Фаталното му място в поредицата (все пак 26=2*13) може и да е, а може и да не е свързано с факта, че българската фантастика не е на особена почит. Школата ни в това отношение не може да се мери нито с руската, нито със западно-европейската и американската. Въпреки това, сборникът е четиво приятно, времеубиващо и на места достатъчно сериозно, за да се замислиш.
Подборката претендира да е съставена от
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
Страница: « : : [1] 2 : : »
|
|