|
Сивостен :: Конкурс за есе
 |
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
 Вървя по пустите неделни улици. Чужди улици на един чужд град. Самотен. Свободен. Необвързан към нищо и никого. Единствено към себе си и пътя, по който съм поел.
Ако искам мога да докосна слънцето, да стоя с часове на върха на хълма, милван от косите на вятъра. Мога да го последвам във всяка една посока, но стъпките ме задържат в града, дарил ми свободата...
Свободно съм избрал този път. Избрал или обрекъл се на него? Сякаш изискванията, които сам си поставям, ме оковават, притеглят все повече в забързаната си прегръдка. Губя свободата от самия себе си, заедно с голяма част от миналото “аз”.
Сам си отнемам това, за което се борих и което извоювах със собствените си усилия. А сега го съсипвам, за да спечеля поредната битка. Понякога се питам дали си заслужава. Цената на коя свобода
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Позволих си да разбъркам малко словореда на думите на темата, за да дам възможност на самата Свобода да говори. Когато тя разбра, бе изключително поласкана от голямата чест, която й оказвам. Постоянно ми се оплаква как вечно спекулират с името й, а тя самата няма право на глас. Разбира се, на този свят няма нищо безплатно, ще поискам възнаграждение за услугата. Тя е щедра, каквото и да ми даде, все ще ми хареса.
“Родена съм много отдавна. Сама не помня кога и къде. И родителите си не помня. Не знам и дали думата “свобода” идва от моето име, или аз съм кръстена на нея. Забравила съм. Когато за пръв път срещнах Човека, бях уморена. Уморена от бездействие. Уморена от скитания и търсене на дом. Човека ме приюти. Той се грижеше за мен. Ласкаеше ме, а аз съм суетна и лесно се възгордявам.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Казвам ти, Сандо, свободата е на дъното на чашата с ракия... Изпразниш я, удариш по масата, пък изпъшкаш и като че ли криле са ти пораснали и ти иде целия свят да обиколиш. Но пък защо ти е да ходиш където и да е? Виж ги влаковете, дето фучат край нас - има ги от онези товарните - тежко, тежко клепат, понесли сякаш товара на целия свят, пуфтят, потят се и едва се влачат. Ами пътническите? Тръгне, спре, тръгне, спре - тук си каже някоя приказка, там качи кашон, малко по-нататък слезе пътник, въобще я стигне закъдето е поел, я не. Експресите, ех, експресите са друга приказка. Само свирне да предупреди и изфучи, ходи го гони, ако си нямаш работа. Обаче дори и те по релси се движат. Смееш ли да кривнеш, а? Не смееш, нали... За всеки влак си имало пътници, казват, аз пък друго ще ти река - за
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
- Виж, приятел, нищо лично, но как , по дяволите, стана така, че сега сме тук, именно ние, двамата с теб. Не, не ми отговаряй – въпросът, хм...не е риторичен, ала се съмнявам, че точно ти ще ми дадеш отговора. Не се обиждай, просто,...о боже, колко съм уморен. Чувствам се някак отмалял, нали разбираш, но мисля че е нормално предвид обстоятелствата. Може да е някакво наказание – с какво ли съм го заслужил? Сигурно има с какво. В един човешки живот винаги се намират неща, заради които си заслужава да бъдеш наказан, но такава гавра не очаквах. Сега сме само аз и ти.
Винаги съм мислил, че в такъв момент до мен ще бъдат най-близките ми. Каква ирония! Винаги съм изпитвал тъмен ужас от самотата в последния час. Ето, че сега съм сам. С теб.
Когато бях млад, порех живота, припрян, но дързък и
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
„А, добър ден! Язе се викам Киро. Жепеец съм. Е, бех де, до оня ден. Мноо съм съвестен – работата на пръво место е, не е като да... така де, ти се сещаш за кво говора, я не съм от тия...
Миналата седмица, средата, къде икиндия, кога бех застъпил на смена на кантона, седнал съм си яз на пейката – чекам да мине влака и гледам – иде баджанака Запрен. Един напет такъв, вика „Батка, жената ме изгони, ама немой се плашиш, успех да зема малко сланинка от тенекийката и наобиколих Пешо Ракиджията на казана на края на селото, така де, по път ми е, та зех малко от лудата – да я пробваме става ли”, намига ми.
Гледам го – то, против правилата, а язе не съм от тия дето не ги спазват, ама... баджанак е това, па и в нужда...
Седнахме в стайчето и като ни се отвори една приказка.... Та до един
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
(или за кучетата на етруските, вдъхновението на маршал Кутузов и ябълките на Ханибал)
Понякога седя и си мисля за патоса, а понякога просто си седя. Странно пиле е то патосът - прелетно. Ха настане пролет и покажат глава кокичетата, и току вземе, та долети - като щъркел.
Щъркелът, казват ни приказките, долита при нас и в един по-особен случай - като приносител на желаното новородено, на радост, на нова надежда - в преносен смисъл - като символ на пролетта, на възраждащият се живот. Затова си слагаме червено-бели мартеници и го чакаме с нетърпение.
Патосът, и той така прави - и него го вика желанието. Неистовото желание да кажеш нещо, което напира неустоимо отвътре, а всъщност си нямаш и на идея какво точно искаш да споделиш. След това иде и надеждата - онзи насреща да
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Не съм от тия романтиците, не вярвам в любовта...или поне така мислех, така казвах, в това вярвах. Толкова дълго повтарях, че любов няма, че тя сякаш не ме и потърси, а и да беше, аз сигурно съм ú тръшнал вратата в лицето. Когато беше достатъчно тъмно, достатъчно тихо или достатъчно самотно, само тогава виждах нещата различно. Стисках здраво каквото можех да набарам, защото разбирах, че може би съм изтървал най-важното в живота. Но това преминаваше, на следващата сутрин аз отново си бях аз. Смеех се, живеех, имах всичко от което имах нужда...всичко защото любовта не беше нищо. Колко много съм пропуснал, но ти дойде и промени това. В твоите очи очи аз видях себе си различен, твоята прегръдка отне страховете ми, ти донесе смисъл на един глупав момчешки живот, от който порасване
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Нощ. Е, поне вечер... май. Зависи - от сезона, може и следобяд да е. Всъщност, има ли значение? Тъмно е.
Е, почти. Има някаква синкава светлина - от монитора. И нещо тихо шушне - май пак от някой компютърен чарк. На кого ли му пука... Аз ли? Ми-и-и... не, аз просто си проверявам пощата, нищо друго. Добре де, и от време на време попоглеждам в някой от ОНИЯ сайтове... добре де, добре, по-често е. К`во толкова, тамън е и по-евтино. Що пък да се харча? Няма смисъл просто. Пък и... абе, не си е работа. А и е занимавка, дума да няма. Къде ти толкова време. Аре бе, аз за същото т`ва време що картинки мога за извъртя... Пък и по-безопасно, де, няма спор. Пък и к`во са, да се пъна да мъдра лафове... айде бе! На к`во пък отгоре... че даже и прашки сигурно няма да носи. Бе т`ва, че и аз не съм Брад
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Страница: « : ‹ : [1] 2 3 4 : › : »
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
