Да продължим с продълженията

Автор: Иван Ж. Атанасов, събота, 21 август 2010.

Публикувано в Статии :: Литература, На малкия екран

Всеки от нас е съжалявал поне веднъж в живота си, че дадена история, която ни е харесала, е достигнала до своя край. Спомням си след пети сезон на Андромеда, как прехвърлях различни варианти за продължение и колко съжалявах, че идеята, която не е изчерпана, няма да продължи. Спомням си обаче и как Скалзи продължи „Войната на старците” до точка, в която се замислих – дали нямаше да е по-добре просто да спре. Има безброй много примери и в двете посоки, но водещото, натрапващо се, впечатление е, че всеки път, когато се опиташ да разказваш една история прекалено дълго, достигаш до разочарование.

От чисто комерсиална гледна точка логика има дори да преминеш отвъд разочарованието. Поне докато не убиеш и последната частица надежда, че нещата могат да се променят към по-добро. Ние – зрители, читатели, сме си балами. Ще изгледаме цял сезон на Свръхестествено, че и ще зачекнем още един само за да се убедим, че нещата няма да отидат на добре. Което за продуценти, издатели и цялата комерсиална част на изкуството си е чиста проба печалба. В крайна сметка, те именно това гледат – кога печалбите спадат под зададената граница и

Реймънд Фийст: "Полетът на Нощните ястреби"

Автор: Иван Ж. Атанасов, четвъртък, 12 август 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Накратко, “Полетът на Нощните ястреби” е поредната глава от епичната история на борбата между доброто и злото в приказния свят на Микдемия. Още в края на предишната трилогия - „Конклав на сенки”, видяхме, че настоящият проблем, пред който са изправени Пъг и компания далеч не е приключил. Така че бе видно, че сагата ще има своето продължение, в което героите на американския писател ще се изправят срещу лудия некромант Лесо Варен и още по-голямото зло – десатите. И тъй като Фийст досега не ни е разочаровал, резонно очакването беше по-скоро с позитивен нюанс.

И действително, за първата книга от „Войната на Мрачния” може да се каже, че не ни разочарова. В нея се запознаваме с нови, симпатични герои, сблъскваме се със стари врагове, надникваме в политическите интриги, които съставят политиката на Велики Кеш, изобщо – всички индикации за нова приятна за четене трилогия са налице. Тук е обаче моментът да погледнем отвъд текущата книга и да погледнем към продълженията й, които вече излязоха.

А там нещата определено не изглеждат особено добре. Въпреки че “Полетът на Нощните ястреби” е едно доста обещаващо начало, за тези, които не искат да се разочароват в последствие трябва да отбележим, че краят е доста по-постен от това, което сме свикнали да виждаме от американския майстор на фентъзи романите. Като че ли все пак дори неговото мащабно въображение е възможно да се изчерпи. Поне това ни говори фактът, че Фийст така и не успява да намери място на

Станислав Лем: "Звездни дневници"

Автор: Иван Ж. Атанасов, сряда, 28 юли 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Когато стане дума за автор, за когото е изписано всичко, което може да бъде написано, казано всичко, което може да бъде казано и дискутирано всичко, което може да бъде дискутирано трудно бихме могли да измъдрим нещо ново. Така че всяко едно материалче посветено на „Звездни дневници” на Станислав Лем, би могло да се изчерпи със заглавието, името на писателя и факта, че иде реч за пълното издание. И това би било напълно достатъчно, за да провокира интереса на запаления любител на доброто четиво.

Тук някъде би трябвало да приключи и тази статия, ако авторът и не си представяше леко ироничната крива усмивка, на леко оплешивяващия си главен редактор, който заявява, че подобни уводозаключения не се броят за завършен материал. Така че, нека преминем към въпроса „какво са „Звездни дневници”? Накратко сборник разкази, забавни, иронични, леко пародийни, от които читателя добива усещането за някаква по детски закачлива шеговитост към жанра научна фантастика. Всичко това от един от най-големите в същия този жанр, а именно – Станислав Лем.

Всъщност бихме могли да кажем, че закачки и шеги в „Звездни дневници” можем да видим към почти всяка институция на човешкото общество – модата, маркетинга, науката или дори туризма, а даже и самото общество като такова. И именно това прави сборника интересен – защото е близък, защото иронизира и ни кара да се смеем на неща, които понякога приемаме твърде сериозно. Но и защото под всичко това посочва реални проблеми и

Реймънд Фийст – "Гневът на лудия бог"

Автор: Иван Ж. Атанасов, вторник, 27 юли 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Понякога е наистина трудно да се коментира автор, който ти допада. Още по-неприятно е, когато още от самото начало на човек му се налага да започне с изречение като: „Гневът на лудия бог”, книга трета от новата поредица на Реймънд Фийст – „Войната на Мрачния” наистина ме разочарова. Но за съжаление действителността, макар и в онова нейно субективно измерение, което наричаме собствена гледна точка, рядко би могла да бъде изменена. Така че – симпатичен или не, американският писател този път не ни поднесе това, което знаем и очакваме от него.

Остава естествено въпросът защо. Известна предвидимост в книгите на Фийст винаги е имало. Тъй като обикновено иде реч за една и съща схема – непознат враг, когото по малко опознаваме, за да открием, че всъщност си е същото добро старо проявление на злото. Доброто побеждава, ама не съвсем и се впускаме в следващия цикъл на борба между двете крайности. Поредицата „Войната на Мрачния” съвсем естествено е изградена на същия принцип. Но...

Допреди читателят да се сблъска с тези последни три книжки от майстора на фентъзи жанра, очакванията винаги са били за сблъсък с любопитна история, вихрещо се приключение, драматични моменти и неочаквани обрати. Сега обаче виждаме излишни сюжетни линии, които не допринасят с нищо към фабулата, герои, сами по себе си симпатични, които обаче авторът си няма и идея къде да дене, и стари, отдавна заровени муцуни, пръхващи се на белия или по-точно мрачния свят за трети пореден път.

"Невромантик" на Уилям Гибсън: Материя и плът в киберпространството

Автор: Димитър Александров, петък, 16 юли 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Уилям Гибсън е един от "бащите" на киберпънк жанра в литературата. "Невромантик" е книгата, която го прави известен като киберпънк автор в началото на 80-те години на миналия век. Романът е част от трилогията "Спроул", включваща още две книги - "Мона Лиза Овърдрайв" и "Нулев Брояч". "Невромантик" е първото литературно произведение, което описва Интернет и го нарича "Мрежата". Терминът "Мрежата" и досега се свързва с името на Уилям Гибсън.

Според Ханс Моравич, човек може да превърнат в компютърен код, а съзнанието му да бъде прехвърлено по хирургически път в компютър. Романът изследва именно този аспект на съвременната дехуманизация, а именно насилието над плът, орган, душа и природа от страна на изкуственото. Главният герой, Кейс, е кибержокей и бивш хакер, още на млади години платил със здравето си за своето потъване в подземния свят на техношпионажа и кражбата на информация. Съдбата му е моделирана по известен модел от видеоигрите и фантастичните филми - отравяне на организма с цел изпълняване на мисия и само срещу нейното изпълнение той би получил противоотровата. Отровеният организъм на Кейс не му позволява да влиза в глобалния компютър и паралелно със здравето си той губи и работата си и е социално декласиран чрез тялото си от кибераферистите и негови работодатели. Упадъчният постапокалиптичен Спроул се превръща в арена на мисия за проникване в специална технологизирана вила и кражба на софтуер за Кейс и група, отхвърлени от технологичния монопол,

"Дивна" - изгубеното детство на изгубената планета

Автор: Ал, четвъртък, 11 март 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Последният колективен роман на „Светлини сред Сенките” за мое най-голямо учудване се оказа чиста доза постапокалиптична фантастика. Тийнейджърите от Казанлъшкия фентъзи клуб този път са оставили всички митологични създания, населяващи различни измислени планети, и насочват писалките си към нашата собствена Земя... или по-точно към ерата след нейния екологичен крах. Планетата ни вече не съществува, а Луната се е разцепила на два огромни къса, наименувани на Шекспировите Ромео и Жулиета.

Спасилото се човечество се е консервирало в десетки космически станции, разпилени из пределите на бившата орбита на Земята, и също като двата астеороидни отломъка на Луната се е разделило на Северна и Южна станция. Имена, откраднати от стария свят, без смислова употреба в космическото им битие, но предзнаменуващи назряващ сблъсък. И някъде там по средата на безличния мрак се рее най-елитната космическа академия на човечеството. В тази академия плахо пристъпват близнаците Стас и Дивна. Той – устремен към върховете на военния пилотаж, тя – погълната от романтични мечти.

Дивна е именно аутсайдерът, който не може да намери своето място между сивите стени на академията и апатичните си колеги. Всекидневното и битие се изписва със сухи лекции за миналото на цивилизацията им, скучна теория и постоянни опити за унищожаване на различното у нея. Именно образователната система се оказва месомелачката за мечти и Дивна е момичето, което неминуемо е заплашено или да попадне

Агата Кристи (1890-1976)

Автор: Ангел Генчев, понеделник, 15 февруари 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни, Литература

Едва ли има любител на доброто четиво, който поне веднъж не се е докосвал до произведенията на първата дама на криминалния роман, било то пряко или косвено, и поне малко да не ги е харесал. Пък и литературното наследство на Агата Кристи е повече от богато - деветдесет и три книги, седемнадесет пиеси, както и безброй кратки разкази, с които държи не едно или две различни първенства. Като, например, това за най-дълго поставяната пиеса в модерния театър - "The Mousetrap", написана през 1952 г., и до ден днешен играна на английска сцена. Тя е и единствената сред изтъкнатите автори на мистерии, дала на литературния свят не един, а два големи персонажа - ексцентричния белгиец Еркюл Поаро и не по-малко известната мис Марпъл. И, наистина, никак не е странно, че и до ден днешен - 120 години след рождението и 90 след публикуването на първия и роман - дамата Агата остава най-продавания и вероятно най-обичан писател в жанра.

Агата Мери Клариса Милър е родена на 15 септември 1890 г. в Торки, Англия, трето дете в смесено семейство на американец и британка. Детството и преминава съвсем безоблачно и не чак толкова интересно, като изключим единствено фамилната любов към добрата, драматична и напрегната история, която отрано подхранва фантазията и. А макар и не особено заможно, семейство Милър все пак успява да и осигури както домашно училище, така и - по-късно - обучение във Франция, за да може младата Агата да получи доста добро за времето си образование. През 1914 г.,

Джефри Арчър: "Шах и мат"

Автор: Иван Ж. Атанасов, понеделник, 15 февруари 2010.

Публикувано в Статии :: Литература

Дванадесет разказа, всеки един от тях - с неочакван край. Това е нещото, което трябва да се отбележи най-първо за сборника "Шах и мат" на Джефри Арчър, с допълнението, че трябва особено въображение, за да продължиш да изненадваш читателя с всяка една последователна история. Нещо, с което обаче британският ветеран се справя по блестящ начин - понеже, освен всичко друго, "Шах и мат" се отличава с неповторимия му стил, великолепното чувство за хумор, присъщо на повечето добри творци от Албиона и немалко, понякога скрит, понякога не чак толкоз прикрит, смисъл.

Разказите всъщност са на достатъчно различна тематика, така че да не подлежат на обобщение в смисъл на сюжет. Независимо обаче дали става дума за криминална история, за любовна или пък чисто житейска такава, всички носят определена поука. И макар поглъщайки дума след дума човек не го осъзнава, ни дават урок. При това съвсем разбираем и близък, имайки предвид, че някои от ситуациите, в различни вариации, са ни се случвали, други е съвсем не невъзможно да ни сполетят, а трети просто звучат истински. А всъщност не е ли именно това добрата книга – тази, която влияе на читателя, разширява мирогледа му, или, както в случая – го кара да се замисли.

Което далеч не значи, че историите не са забавни. Даже напротив, макар че хуморът на Арчър е малко специфичен, доста интелектуален и далеч не предизвиква кикот, а по-скоро усмивка. Дали ще е меланхолична, породена от спомена как сме постъпвали самите