Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: ПопулярниСивостен
Последни статии
Мъдростта на растенията: Смокиня

Автор: Илиана Т. Илиева - Дъбова, понеделник, 19 юли 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни, Кулинария

Прародината на смокинята можем да търсим сред планинските райони на Древна Кария, една от областите в Мала Азия. Днес това растение е широко разпространено из цялото Средиземноморие и субтропиците. То е едно от най-рано култивираните от човека растения, някои изследователи дори приемат, че е първото. Расте под формата на дърво, което може да достигне до 8-10 метра височина или като храст при по-хладен климат. Стволът на смокинята е гладък, покрит със сива кора. Корените и са мощни, имат голяма възстановителна способност. Листата са едри, с наситено зелен цвят. Смокинята е двудомно растение – мъжките и женски съцветия са разположени върху отделни дървета. Това е едно дълголетно растение – познати са екземпляри на възраст повече от 300 години.

Хранителните качества на плода на смокинята определят и голямото значение, което е имала за изхранването на населението. В древността, когато хората не са разполагали със захар, набавянето на необходимите количества за организма е ставало чрез консумацията на плодове. Особено голям дял в този процес се падал на смокинята. Това е едно от растенията, които човек започва да използва в най-дълбока древност - свидетелства за това се откриват на територията на древен Египет и Шумер. Плодовете на растението били употребявани както сурови, така и изсушени.

Познати са и лечебните качества на смокинята. В народната медицина се използват както плодовете, така и листата и. Отвари от тях намират приложение при
Мъдростта на растенията: Нар

Автор: Илиана Т. Илиева - Дъбова, четвъртък, 15 юли 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни, Кулинария

Нарът е едно от най-рано култивираните от човека растения - приема се, че е познат на човечеството от преди четири хиляди години. Негова прародина е Персия. Специалистите смятат, че нарът е имал огромно значение за изхранването на хората през онези далечни времена и го поставят в това отношение наред със зърнените култури и меда, смокинята, гроздето и маслината. Нарът бил добре известен в Близкия Изток още преди бадема, прасковата и кайсията да бъдат култивирани и разпространени в района.

Финикийците пренесли растението в страните от Средиземноморието посредством своите колонии. В Древен Рим го наричали „пуническа ябълка“, защото възприели нара от картагенците (пуните). Другото име на нара е гранат, което означава зърнест (лат.).

Растението се развива като гъст храст или невисоко дърво. Клонките му са фини, с малки и тесни листа. Цъфти с продълговати оранжево – червени едри цветове, които силно наподобяват пламъчета. За отглеждането на културата не са необходими специални грижи, всяка година дървото дава плодове. Но те могат да узреят само при дълго и горещо лято, макар да издържат на кратки зимни застудявания с температури до минус 9 - минус 12oС. Растението не понася обилна влага. Плодът на нара има сладко-кисел вкус. На големина достига размерите на голям портокал. Обвит е с кора, която съхранява от 400 до 700 ядливи семена, обвити с прозрачна ципа, под която прозира гладкото ярко червено месо, под което е скрито
Разпространените заблуждения: Мустангът

Автор: Ангел Марчевски, сряда, 28 април 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни

Всеки от нас е виждал великолепните стройни мустанги, препускащи свободно из безкрайната американска прерия – много популярна картина, широко употребявана из всевъзможни филми, или пък реклами. Цялата тази прелест обаче не отговаря особено на истината, а мустангите като цяло са дребни, набити и гърбоноси кончета, които далеч не могат да се похвалят с кой знае колко привлекателен външен вид.

Всъщност, самата представа за американските диви коне като диви не е особено точна. В съвремието, единственият оцелял подвид див кон е конят на Пржевалски (Equus ferus przewalskii), все още срещащ се в Монголия, докато вторият им представител, тарпанът (E. f. ferus), се смята за изчезнал от края на XIX - началото на XX век. Като трябва да подчертаем разграничението, че дивият кон (E. ferus) не е просто свободно живеещ такъв, а съвсем различен вид от одомашнения (E. caballus), и заедно със зебрите, магаретата и пр. двата принадлежат към род Коне (Equus), сем. Коне (Equidae) - класификация, звучаща на пръв поглед малко объркваща, но реално доста конкретна.

Примитивни и по-късно диви коне на северноамериканския континент всъщност са се срещали, но в следствие последната ледникова епоха, а много вероятно и лова от страна на пещерняците, това им разклонение изчезва напълно, и практически чак до пристигането на Колумб из двете Америки не се среща нито един представител на целия род. Колумб е първият, който прекарва
Сладководните гиганти

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, неделя, 28 март 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни

"А окото й беше ей толкова голямо!", показал с разтворени шепи рибарят, на когото завързали ръцете. Може би виц, но не задължително далеч от истината. Сладководният спортен риболов може да предложи уникални емоции дори в улавянето на средно голям шаран, но под спокойната повърхност на бавно-течащите реки, както и в езера и язовири, понякога се крият истински гиганти, резултат от милиони години еволюция и изобилие от храна. В последно време именно тези представители на рибното царство са обект на огромен медиен и научен интерес, заради това, че са слабо проучени и защото са първите жертви на безогледното бракониерство и промишленото замърсяване. През миналата година Нешънъл Джиографик също обърна внимание на сладководните гиганти, чрез продукцията си Megafishes на еколога Зеб Хоган. В рамките на поредицата обект на изследване са риби от шест континента, за голяма част от които се носят легенди за човекоядство, до голяма степен преувеличени, но филмът успешно запознава зрителите с едни от най-големите сладководни риби на популярно ниво.

Първият въпрос е коя всъщност е най-голямата риба, и този въпрос не може да има точен отговор. Данните в повечето случай са противоречиви и без преки доказателства, рибарски легенди се разказват навсякъде по света, а за достигане на гигантски размери са необходими много години, които в повечето случаи рибите нямат на разположение. За момента поне три-четири вида спорят за първенство, като изключваме есетровите риби, които
Суеверията: Сирените

Автор: Ангел Марчевски, сряда, 10 март 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни

В гръцката митология, сирените са зли същества, примамващи моряците с прекрасния си глас с цел да ги погубят. Визията им варира в зависимост от дадения автор или художник, който ги изобразява, но при всички положения представляват гротескни полуптици, полужени. Броят им също е различен, като от две или три могат да достигнат цяло множество.

Сирените са споменати от Омир при премеждията на Одисей. Преминавайки покрай острова им, хитрият военачалник наредил на подопечните си да запушат ушите си с восък, а самия него да завържат за мачтата, като не го освобождават в никакъв случай преди да отмине опасността - толкова голямо било любопитството му да чуе неземната им песен. Сходно препятствие срещат и Язон и неговите аргонавти. На тяхна помощ обаче се притича Орфей, съумявайки да изтръгне толкова божествена мелодия от струните на своята лира и да изпее толкова красиви песни, че да заглуши дори омайния глас на сирените.

Всъщност, трудно може да се обясни това, което разказват легендите - сирените се срещали само по най-отдалечените морски краища, назовавали всеки от моряците по име, а песента им докарвала и най-здравия морски вълк до пълно изглупяване, оставяйки само звуковите му възприятия.

В митологията, разбира се, обяснение за това има - като чеда на речния бог Ахелой и някоя от трите музи, сирените наследяват едновременно стихийния нрав на баща си и божествения глас на майка си. Дали обаче има и нещо повече зад това, освен
Агата Кристи (1890-1976)

Автор: Ангел Генчев, понеделник, 15 февруари 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни, Литература

Едва ли има любител на доброто четиво, който поне веднъж не се е докосвал до произведенията на първата дама на криминалния роман, било то пряко или косвено, и поне малко да не ги е харесал. Пък и литературното наследство на Агата Кристи е повече от богато - деветдесет и три книги, седемнадесет пиеси, както и безброй кратки разкази, с които държи не едно или две различни първенства. Като, например, това за най-дълго поставяната пиеса в модерния театър - "The Mousetrap", написана през 1952 г., и до ден днешен играна на английска сцена. Тя е и единствената сред изтъкнатите автори на мистерии, дала на литературния свят не един, а два големи персонажа - ексцентричния белгиец Еркюл Поаро и не по-малко известната мис Марпъл. И, наистина, никак не е странно, че и до ден днешен - 120 години след рождението и 90 след публикуването на първия и роман - дамата Агата остава най-продавания и вероятно най-обичан писател в жанра.

Агата Мери Клариса Милър е родена на 15 септември 1890 г. в Торки, Англия, трето дете в смесено семейство на американец и британка. Детството и преминава съвсем безоблачно и не чак толкова интересно, като изключим единствено фамилната любов към добрата, драматична и напрегната история, която отрано подхранва фантазията и. А макар и не особено заможно, семейство Милър все пак успява да и осигури както домашно училище, така и - по-късно - обучение във Франция, за да може младата Агата да получи доста добро за времето си образование. През 1914 г.,
Най-разпространените заблуждения: Блуждаещият огън

Автори: Ангел Марчевски, Ангел Генчев, понеделник, 08 февруари 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни

Блуждаещите огньове са едно от необикновените явления, впечатлявали човека от дълбока древност. Известни още на римляните, които ги наричали ignis fatuus, скитащите пламъци, видими по здрач или разсъмване над блатните местности, пленявали човешкото въображение, превръщайки се в обект на разнообразни легенди и дори първоизточник на такива.

Феноменът се наблюдава в различни части от света, но въпреки това на най-широко разпространение на митове, свързани с него, се натъкваме в Европа – както в континенталната и част, така и на Британските острови. Най-често се свързва с различни вариации на блуждаещи души и злонамерени мъртви, от по-масови - като духове на непокръстени или мъртвородени деца - до съвсем конкретни, и като личности, и като цел, от типа на идентичните легенди за Ковача Уил и Прокълнатия Джак (съответно, с английски и ирландски произход). И в двата случая, нежелани както в Рая, така и в Ада души биват осъдени да скитат вечно из земните селения, подлъгвайки обикновените хора с помощта на въглен от адските огньове.

Именно тези двама дават както едно от популярните наименования на блуждаещите огньове, така и първоизточника на популярните тиквени фенери, осветяващи Празника на Вси Светии. Will-o'-the-wisp ("Уил с факлата", също "Факлата на Уил") е ненапълно похристиянчения вариант на легендата, при който блуждаещият огън примамва заблудения навътре в блатата, оставяйки го изгубен насред тях. Съответстващи митове, изключая Дявола
Малките големи котки: Рис

Автор: Ангел Марчевски, понеделник, 25 януари 2010.

Публикувано в Статии :: Популярни

Учудващо колко малко хора знаят за съществуването на риса, и колко често този едър котак бива грешен с друг. Аз самият се присетих покрай симпатичната испанска анимация, с която ви запознах неотдавна, но дори и там ще се изненадате колко често главният герой е оприличаван на лъвче или тигър. Рисунъка все пак настрана, сериозна вина носят систематиците, които и до ден днешен умуват как да категоризират различните видове, а добавим ли и неточните преводи, то хаосът става пълен. Дори ние в България не сме напълно наясно кое е рис, кое - дива котка.

Това, което все пак сме възприели като „рис” (Lynx lynx) е евроазиатският рис. Среща се в Северна и Централна Европа, в Татрите, Алпите, Пиринеите и Кавказ. Всъщност, през 70-те години на изминалия век рисът е реинтродуциран в Европа, след като е почти изчезнал поради усиления лов за ценната му кожа. Основната популация на евроазиатски рис остава в Азия - Урал, Сибир, Монголия, Тибет и Корейския полуостров. Възрастният екземпляр достига дължина 120-140 см. без опашката, която e характерно къса, достигайки най-много 30 см. На височина рисът достига приблизително 70 см.

Мъжкият екземпляр (до 34 кг.) е значително по едър от женския (до 20 кг.). Окраската варира от жълтобелезникава до ръждивочервена, с кръгли петна и ивици, напомняйки до голяма степен на домашна котка. По правило,

С най-висок годишен рейтинг
 
Кратки @ Сивостен
Най-четени в Популярни
 
Най-висока средна читаемост
Още статии
Нови Кратки @ Сивостен
---

Случаен избор

От форума
ЧРД, ЕлДжей!
Третомартенско
Честито ми дипломиране :)
Nike shoes,Air Force One $30-$36- www.nikeok.com
Клуб “Anime-no toki” - Пловдив

Сивостен|facebook

Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2010, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.