|
Сивостен :: Академична мобилност или изтичане на мозъци (статия) - Наука, Общество
 | |
Живеем във времена, в които човешката мобилност е издигната във висш стремеж за света. Границите се отварят, а пътуването по света никога не е било толкова лесно. Дали с цел туризъм, в търсене на разнообразие или на по-добър живот, огромен поток от хора циркулира по света и осъществява колосален културен обмен, немислим дори през миналия век. А представете си, че живеехме в едни по-различни времена, когато дори отиването до съседното селище се е равнявало на незабравимо приключение и единици избрани са били благословени с възможността да опознаят далечни земи. Не би ли трябвало да сме щастливи в подобно настояще, в каквото сме се родили.
Съвсем не без основание България може да се счита за една от държавите, които пострадаха значително в последното десетилетие от непознати нива на емиграция. Стотици и хиляди млади хора плъзнаха по света след падането на желязната бариера в търсене на щастие, на спокоен и осигурен живот, какъвто разтърсваната от противоречиви промени държава не беше в състояние да им осигури. Съвсем естествено голяма част от тях принадлежат на онази образована и квалифицирана прослойка, която най-трудно би могла да се реализира в условия, в които дори осигуряването на елементарни жизнени потребности представлява трудност. Затова и се заговори за ”изтичане на мозъци”, от друга страна най-добре приеманите имигранти в страните-акцептори.
Масовостта на това явление обаче, в комплект с липсата на външни кадри, които да запълнят зейналите дупки нанесоха сериозна вреда на младата демокрация и не създадоха условия за установяването на една истинска и пълноценна академична мобилност.
Когато даден човек напуска родината си с ясното съзнание, че не възнамерява да се връща, то целта му е да намери своето място под слънцето, да се докаже в областта, която смята за своя сила и да намери сигурността на едно ясно бъдеще. Но една подобна стъпка е съпроводена с не лек културен шок, тежка раздяла с голяма част от познатите им, семейството и попадане в среда, която най-меко казано не винаги ги приема с отворени обятия. Тежко е да приемем, че голяма част от тези хора се оказаха принудени да търсят ново амплоа за реализация и приеха да работят на места, които не отговарят на образованието и желанието им, но за сметка на това им осигуряват много по-добър живот от този, които биха имали в България.
В световен мащаб обаче университетската общност се е доказала като изключително гъвкава и даваща широко поле за изява и обмяна на опит, знания и културни особености. Напълно нормално е един научен работник, подобно на професионален спортист, да напусне родината си за няколко месеца или няколко години, отивайки в различна държава с различни порядки и различни възможности за него самия. Всяко едно голямо академично звено представлява интернационален коктейл с мобилен състав, който се изгражда в една плодотворна атмосфера. Този процес обикновено стартира още на ниво студент, когато индивида прекарва известно време в чужбина и едновременно радвайки се на “студентски живот”, развива своята контактност, запознава се с нови хора и в крайна сметка се изгражда като мислещ и отговорен член на обществото.
Причините за това са много. Различното място предоставя различен опит, различна работна среда, различни подходи. В така бленувания запад в академичните среди постоянната и сигурна длъжност е лукс, който е достояние на малцина. Всеки търси своето място там, където може да намери поне временна реализация, малка стъпка в голямата кариера. Но е различно, много различно, когато това не се прави със съзнанието, че е единствената ви възможност да се отървете от мизерията, финансова и ментална. Различно е вашето отношение към работата, както и отношението на другите към вас, защото не е хубаво да ви възприемат като нашественик, дошъл да открадне нечия служба.
Стотици немци работят в САЩ, французи в Обединеното кралство, италианци в Германия и въпреки това никой не се е притеснил сериозно за хай-тек бъдещето на тези държави. Но къде сме ние? По време на Студената война беше трудно постижимо изобщо да излезеш зад граница, камо ли за по-дълго време. След това всички се втурнаха да вземат висшето си образование и да се установят в една или друга обетована земя. Но това не беше процеса, наблюдаван след Освобождението – млади и перспективни хора да се изучат в големи университети и да се завърнат, за да градят нова България. Това наистина беше изтичане на мозъци.
В интерес на истината, смятам, че не сме далеч от постигането на академична мобилност, само че трябва да преодолеем два сериозни проблема. На първо място това е липсата на кадри, навити да останат в България. В момента когато някой тръгне за някъде, за месец, за два, или за две години (нормалния период на една пост-докторантска позиция) е изпроводен с клатене на глава и твърдата сигурност у изпращачите, че той никога няма да се върне. А това е все по-малко актуално, за щастие. На второ място България трябва да направи всичко възможно, за да стане по-приветлива дестинация за външни кадри. От една страна това може да се постигне с общо повишаване на качеството на научна дейност. От друга обаче България се оказва една от държавите с най-много административни прегради за чужденци, решили да търсят щастието си тук. Не говоря за граждани на ЕС, защото те много по-трудно биха пристигнали. Но страни от нашия ранг и такива, които са зад нас в развитието си са не по-малък източник на качествени мозъци.
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=202246#202246 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
