Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Пепелта на Феникса (статия) - Творчество
Пепелта на Феникса

Автор: Tais, понеделник, 16 февруари 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Егилиян бавно отсипа в чашата си вино и огледа небрежно помещението. Бе единствения хан на дни път от всяко друго населено място и трябваше да се примири с каквото предлагаше, което съвсем не беше малко – сравнително добра храна, поносимо разредено вино, достъпни хубавки слугинчета и най-важното – клиенти.
Пристигна в разгара на ежегодния празник на града, отбелязван с панаир, веселие на открито, бурна търговия с всякакви стоки. Само да не бе проклетия дъжд. Наложи се временно да се приюти в хана до големия площад, докато реши какво да прави и дали да поостане. Отново хвърли бърз поглед наоколо – ханджията обясняваше нещо на висок глас на група странници, явно дошли за панаира.

От бара ханджийката нетърпеливо го подканяше да се захване с работа, като зорко следеше чашите на гостите да са пълни, а монетите – бързо прибирани. Други двама мъже, наквасени до козирката, обсъждаха завалено качествата на домашната ракия. Трети, лениво изтегнат до огнището, гледаше хипнотизиран пламъците и не даваше признаци на живот. Не можеше и да не забележи жената до прозореца, чието лице му беше отнякъде познато. Бе дошла преди него и не откъсваше поглед от течността в чашата си, макар да я държеше непокътната. Жената бе от силосите – това беше от нещата, които просто знаеше – беше се научил да се доверява на това си умение, макар да не го проумяваше. Не бе красива, но в нея имаше нещо – хипнотична и екзотична, с огненочервени коси, бяла кожа и зелени очи. Силосите бяха непонятно за него племе, извън закона в повечето градове, през които бе преминавал. А той бе обходил много. До изхода водеха оживен разговор двама, облечени в отличителната униформа на градската стража, седнали на по чашка след дежурство, и един зитор, чиято обръсната глава и жълта роба не можеше да се сбърка и определяше принадлежността му към управляващата духовна каста в Алвос. За момент се зачуди дали зитора е разпознал силоската, но не видя признаци за това и се върна към питието си.
Свеж полъх на студен и влажен въздух го накара да обърне поглед към отварящата се врата. Дебел мъж в прашно наметало и невзрачен младеж – очевидно негов слуга – прекрачиха забързано прага. Не бяха ездачи – проливният дъжд, който се изсипваше навън, щеше да остави следи. Дебелият хвърли наметалото си на масата, близо до огнището, седна тежко и извика за кана вино. Ханджийката, безпогрешно разпознала сигурните пари, хукна сама да обслужи "добрият господин". Слугата безшумно излезе от стаята. Един бърз поглед бе необходим на Егилиян да разбере с колко монети щеше да се сдобие, ако успееше да бъде достатъчно ловък. В подобни случаи талантът му да "знае" бе неоценим. Залитайки се отправи към камината с препълнената си чаша вино. Вече бе оттренирал многократно този небрежен поглед на пияница. Наближавайки масата на дебелия, непохватно се спъна и го заля с виното си, като не спираше да сипе несвързани извинения. Извади от джоба си кърпа – мръсна и похабена, и започна припряно да търка петната от вино от мъжа, който от своя страна изглеждаше на ръба на нервна криза. Трябваше му само още малко, още много малко... напипа я – кесията на мъжа бе приятно издута и тъкмо старателно я прибра в ръкава си с прецизно движение, когато чу вика.
– Крадец! Хванете го!
Паниката за момент го парализира и дебелият усети стягането на мускулите му. "Вещица! Проклета вещица!" – трескаво разсъждаваше в колебанието си какво да предприеме.

Изберете: Егилиян се съпротивлява или Егилиян бяга?




Глава I

Дебелият рязко се дръпна и Егилиян загуби равновесие. Опита да се превърти към вратата. Видя с периферното зрение как стражите вече се изправяха, оглеждайки съсредоточено помещението. "Ще успея", помисли си в мига, в който за части от секундата мерна белязаното сурово лице на дремещия до огъня и пълната кана до него се стовари върху главата му.

*****

Събуди се в мрака. Беше студено, ледено студено. Опита се да издърпа парцала, който му бяха подхвърлили за завивка, върху себе си. "Смъртниците нямат нужда от удобства". Още чуваше смеха на тъмничаря, развеселен от хрумналата му мисъл. Смъртниците... Егилиян потръпна. Как изобщо стигна дотук. Отново го обзе паника и той се опита да се съсредоточи. Дъжда. Чуваше шума на дъжда някъде отгоре. Долепи ръка до стената и бързо я отдръпна. Ледена вода се стичаше на ручейчета по гладката каменна повърхност. Гладка и хлъзгава. Където е да бе прозореца, нямаше никакъв шанс да се изкатери до него. Проклет дъжд. Събитията от деня кънтяха в главата му и той не можеше да ги заглуши. Когато се свести беше вече в кабинета на Главния зитор. Зачуди се как са го влачили до нея – все пак, макар и на седемнадесет, се отличаваше със забележително телосложение. От едната му страна бе застанал дебелия, а от другата зитора, който седеше в кръчмата. Имаше още двама мъже, чиито лица виждаше за пръв път. Попитаха го за името му. Чу се да казва "Гил Белоу" без да се замисли. Белоу бе фамилията на семейството, в което бе израсъл и почти отговаряше на истината. Самият той бе просто Егилиян. Нямаше друго име, поне не знаеше за такова. Единият от непознатите се наведе към Главния зитор и му прошепна нещо. Последният го погледна строго. "Истинското ти име!" – гласът му изплющя сред пулсиращата в глава му болка. "Егилиян" – тихо се подчини той. Кратък поглед към непознатия, който едва забележимо кимна в знак на потвърждение към зитора. "Интересно... И чий Наследник си?" – не можеше да разбере зитора подиграва ли му се. "Ничий" – бе единственият отговор. Главният зитор рязко стана. "Е, Егилиян Ничий" – сега в гласът му определено имаше ирония – "Престъплението ти е повече от доказано. Осъждам те на смърт чрез обезглавяване – късметлия си, че времето не позволява кладата. За прослава на Алвос. Отсъдих."
И това беше целият му процес. Не бе очаквал и повече – на кой му се занимаваше с дребен крадец по време на празника. И щяха да го посекат с истинското му име – това вече бе горчива ирония. Цял живот се опитваше да избяга от претенциозното си име, от единственото такова – единствената му връзка с миналото, каквото и да бе то, и пак не успя. Спомни си деня, когато сам се провъзгласи за Гил. Колко горд и доволен бе от себе си. Приятелите му в началото се присмяха, но бързо свикнаха с него. Приятелите да, но не и мама Вида. Намръщи се и поклати глава. "Грешно е това, Егилиян. Името ти бе писано – твое е. Научи се да го носиш без срам". Но той не се научи. Гил бе подходящото име за него. Подходящо бе и за в комуната, подходящо бе и за крадеца после. Да, претенциозното му име, което само неприятности му създаваше. Не бе приет с него добре в комуната, а след като дойдоха и виденията, съдбата му бе решена още на четиринадесет.
Колко ли бе часът? Колко ли още му оставаше живот? Надигна се от нара и заопипва стената, докато не описа пълен кръг. Не повече от два на два метра. Учуди се на себе си, че пред прага на смъртта го вълнуват такива прозаични неща. След няколко часа щеше да се раздели с главата си, като поредното развлечение за тълпата. Щеше да си отиде толкова млад. Неописуема ярост го разкъса отвътре и той закрещя и заудря по стените в безсилието си. Не успя да прецени колко време му трябваше, за да се опомни. Опита се да обуздае емоциите си. Проклетата вещица. Тя бе виновна за всичко. Само да можеше да му падне. Може би позволяваха последно желание – дали щяха да му позволят да я удуши. Разтресе го беззвучен смях. Чу шум. Напрегна слуха си да надмогне препускащите конници в главата му. Да, без съмнение се приближаваше някой. Потръпна. Дали не бе станало време. Не, не бе възможно. Щеше да просветли. Дали? Дали в тези подземия изобщо някога влизаше светлина? Стъпките спряха до вратата на килията му. Егилиян затаи дъх. Простъргването на метал в метал при отваряне на процепа накара кожата му да настръхне.
– Вино?
Тежкото хрипливо дишане и немощния глас за момент го объркаха. Приближи се по посоката на гласа и заопипва стената. Напипа ръката на непознатия и бутилката в нея. Дръпна я жадно, издърпа запушалката и заизлива в гърлото си благодатната течност. Вино бе. Добро вино с тънък привкус на билки. Шумът от прещракване на ключалката го стресна. Егилиян отскочи и опря гръб на ледената стена. Усети как стичащата се вода бавно мокри ризата му и тя полепва за гърба му къде от нея, къде от собствената му студена пот.
Тежката врата се заотваря със скърцане. За момент заяде и Егилиян чу грубата ругатня на новодошлия. Светлината на запалена факла, тикната пред лицето му, го заслепи и той вдигна ръка пред очите си, за да се предпази от пламъците.
– Махни си ръката, момче. Покажи ми лицето си. Нямаме много време.
Бавно се подчини, чудейки се откъде му е познато това лице. Новодошлият бе възрастен мъж в плътно тъмно наметало и смъкнала се качулка.
– Спомних си! Вие бяхте на процеса! – възклицанието му докара лека усмивка у непознатия. – Но какво?...
– Какво, какво – нетърпението в гласа на стареца го накара да замълчи – Нямаме време за излишни обяснения сега. Да кажем, че ще си по-полезен жив – замълча за момент – На мен ще си по-полезен жив и това е достатъчно.
– Защо? – въпросът му се изплъзна преди да се усети.
– Много въпроси задаваш, момче – старецът се намръщи – но така или иначе заради това съм и тук, нали? Нужен си ми за куриер. Трябва да занесеш едно съндъче на определен човек. Разбираш ли?
Егилиян го гледаше без да мига. Всичко това му се струваше толкова нереално, че за момент се запита дали не сънува.
– Ей, момче – сухата ръка на непознатия го стисна здраво и го раздруса. Не сънуваше.
– Къде искате да отида и при кого?
– Това вече са правилните въпроси – усмихна се старецът – Ще заминеш за Малдеа. Да, да, именно острова Малдеа имам предвид. Когато пристигнеш, ще потърсиш Ярис Алхимика. На него ще дадеш това съндъче. Лично.
Непознатият бутна в ръцете му малка дървена кутия, не по-голяма от човешка длан и доста лека.
– Как да стигна до Малдеа?
– Намира се в посока северозападно оттук. Ще ти дам карта. На нея съм отбелязал пътя ти – замълча за момент – Разбира се, ще трябва да минеш през Мъртвите полета, а от Дор до Малдеа ще ти трябва кораб, но ще се справиш, така мисля.
Мъртвите полета. Егилиян бе чувал само приказки за тях. Зловещи приказки. За момент се поколеба – непознатият го пращаше на сигурна смърт. И все пак, едва ли бе по-сигурна от меча на палача.
– Съгласен съм. Ще занеса кутията на този алхимик. Да тръгвам вече, а?
– Да. Всъщност, има една малка подробност – поредното мълчание накара Егилиян да застане нащрек – Не мога да те оставя да пътуваш сам – весело пламъче проблесна в погледа му – Като добър работодател съм се погрижил да ти осигуря приятна компания. Шелда?
Егилиян гледаше объркан как през вратата се промъкна фигура и за момент сякаш пламъците на факлата се разгоряха с нова сила. В следващия видя лицето й и огнените къдрици, спускащи се по раменете й. Дива ярост го заслепи и той скочи към силоската. Не успя да разбере как в последният момент тя се извъртя, изви ръката му и го приклещи към земята с тежестта на тялото си, а свободната й ръка бе опряла острия връх на кама до гърлото му.
– Проклета вещица – изсъска Егилиян, но това бе единственото, което можеше да й направи. Старецът стана тежко и изтърси пръстта от наметалото си (Егилиян дори не бе забелязал, че в безумието си го бе съборил). Погледна намусено Егилиян и изсумтя.
– Не че очаквах благодарности, но трябва да обуздаеш страстите си, момче. Искаш или не, Шелда ще те придружава, а като гледам – ще те и пази.
Смехът на непознатия накара Егилиян да потръпне.
– Никъде няма да отида с нея – чу се да изрича тихо, но твърдо – Намери си другиго за проклетата задача.
Старецът го погледна мрачно.
– Не споменах ли, че нямаш този избор? Вече инвестирах достатъчно в теб – показа с поглед бутилката вино – Да не мислиш, че е лесно да се намери отново такава отрова? Страданието на Демона. Подходящо име, да – отново се разтресе в хриплив смях – Нито е лесно, нито е евтино, а ти вече пи достатъчно.
Отровен? Това вече бе прекалено! Изведнъж умората го събори. Събитията от изминалия ден сякаш не бяха достатъчно кошмарни за него, че да му се стовари на главата и това. Стоеше и чакаше непознатият да продължи и той не го разочарова.
– Времето напредва. Трябва да решиш веднага – да лежиш тук, агонизирайки в страшни мъки и да се молиш палачите да идват по-бързо, или да изпълниш мисията си с Шелда и да бъдеш свободен? Решавай!
И Егилиян реши.

Следва продължение…




Глава II

Дебелият рязко се дръпна, но Егилиян вече бе решил. Затегна хватката си здраво около шията на непознатия и бързо го повлече към изхода. Видя с периферното зрение как стражите вече се изправяха, оглеждайки съсредоточено помещението. "Ще успея", помисли си в мига, в който блъсна дебелия към зитора, а стражите се спуснаха да му помагат да се изправи. Егилиян нямаше намерение да ги чака. Стрелна се към вратата. Навън дъждът го посрещна като пелена.
Тичаше. Беше целият мокър до кости, но не спираше да тича. Трябваше да се смеси с тълпата на панаира. Зарадва се, че бе улучил подходящият момент да посети града. По всяко друго време нямаше да открие никого в дъжд като този, но днес това не пречеше на търсачите на удоволствия. Улиците, макар и тъмни, не бяха безлюдни. Докато тичаше, настъпваше някой и друг крак и чуваше зад себе си ругатните на пострадалите – не всеки бе имал късмета да си намери място в хан или конюшна. Мракът му пречеше да се ориентира към палатките на панаира. Знаеше, че окопитилите се стражи вече са някъде след него и скоро щяха да съберат цяла потеря. Нямаше време за губене.
Спъна се и падна. Усети болка в главата и за момент сякаш пелена падна над очите му. Изруга. Не можеше да си позволи забавяне. Надигна се и продължи, опипвайки каменната стена отстрани. Нищо не виждаше, а болката не му позволяваше да мисли. Вдигна ръка и забърса калта от лицето си. Бе благодарен на освежителните дъждовни капки, които му помагаха да не се оставя на болката и умората. Слаба светлина в края на улицата го успокои, че се движи в правилната посока. Забърза натам все така приплъзвайки се покрай стената. Чу шум – леко тупване на нещо във вода и рязко се обърна. Две жълти очи светеха в мрака и го гледаха спотаено. Животно. Не можеше да различи какво точно на слабата светлина, но това нямаше значение, щом не бе от преследвачите. Продължи по посока на светлината. Преди завоя напипа в стената ниша на врата, вероятно водеща към нечий двор. Сви се в нея, прилепен плътно в сянката. Съвсем навреме. От обичайната врява, която долавяше от една от палатките, където явно се правеха залагания, Егилиян отличи няколко гласа – току до укритието му.
– Вие поемете палатките отляво, а вие – десните! Претърсете всяка!
Бе закъснял. Стражите вече претърсваха първата палатка. Хрумна му нещо. Трябваше да изчака. Дъждът продължаваше да го залива, но поне бе застанал на завет. Отново избърса лицето си от стичащата се вода и на светлината забеляза кръв. Явно раната на главата бе по-сериозна. Струваше му се, че чака сякаш цяла вечност. Жълтите очи продължаваха да го гледат от мрака. Най-сетне чу гласовете на стражите да се отдалечават по посока на палатката със залаганията. Изчака още малко и бавно се промъкна до ъгъла. Огледа се и бързо се шмугна в проверената вече палатка.
Бе топло. Приглушената светлина на свещниците, които сякаш бяха навсякъде, го накараха да се захласне в почуда. Трябваха му сухи дрехи. Огледа се. На малка масичка, покрита с тъмносиня покривка на звезди, бе поставена кристална топка. Три стола с метални облегалки и седалки, тапицирани със същият звезден плат стояха около нея. На висока полица, преграждаща пътя към помещение отзад, се намираха безброй стъкленици и тежки, големи и стари книги. Къде, по дяволите, се намираше? Едно бе сигурно – дрехи можеше да намери само в закритото помещение. Шмугна се покрай полицата и влезе в неголяма стая, съвсем семпло обзаведена в сравнение с предишната. Легло, дървена табуретка до него, на която бе поставена кана, вероятно с вода, и ракла. Търсеше именно раклата и Егилиян бързо коленичи до нея. Не бе заключена, но вътре...
– По дяволите!
Дали все пак да не?.. Не. Би изглеждал абсурдно в женски дрехи. Ама че късмет! И все пак... Може би именно това да бе решението. Нямаше време за колебания. Най-отгоре внимателно бе нагънато дълго тъмносиньо наметало на звезди. Този плат май е бил в излишък. Заизважда роклите, внимателно преценявайки коя би била най-подходяща. Дамата, която ги притежаваше, явно нямаше проблеми с апетита, но това чудесно го уреждаше. Спря се на семпла черна роба от обикновен вълнен плат. Набързо се съблече и я нахлузи. Не забрави да премести новопридобитата кесия в новата си одежда. С мократа риза избърса челото си – кръвта не бе толкова, че да бъде повод за притеснение. Откъсна парче от ръкава й за всеки случай. Загърна се с наметалото и придърпа плътно качулката. Мина бързо през преходното помещение. Светлината на свещите този път го наведоха на по-практични мисли. "Съжалявам, госпожо, но се нуждая от суматохата". Без повече да чака бутна два от свещниците под платнището. Отметна завесата на входа и излезе навън. Дъждът продължаваше да вали с пълна сила. В съседната палатка забавленията продължаваха, ако се съдеше по шума на надвикващите се, но извън нея бе прекалено тихо и пусто. Егилиян приближи отстрани входа на палатката със залаганията и завика с цяло гърло:
– Пожар! Пожар! Спасете каквото можете!
Думите му предизвикаха желания ефект. От палатката наизлизаха през глава мъже и жени и объркано се заоглеждаха за пламъци. Егилиян успя да се вмъкне сред тълпата в палатката със залаганията. Както и предположи, заради задуха в помещението имаше нахвърляни наметала, чиито собственици не успяваха да достигнат до тях в повличащата ги навън тълпа. Бързо хвърли своето наметало и грабна първото, което му попадна – кафяво и радващо с липсата на каквито и да е звездички и други украси. После се остави на тълпата. Навън бяха забелязали пожара и неколцина смелчаци бързо го потушаваха, подпомагани от дъжда и окуражителните възгласи на ентусиазирана групичка. Народът бе жаден за зрелища. Повечето се разпръсваха към други палатки или към домовете си. Егилиян тръгна без да бърза в близост до група от четирима млади мъже, които явно бяха заедно. Заслуша се в разговора им. Мъжете бяха дошли за панаира от селище в близост до града и спореха дали да се прибират с каруците или да изкарат нощта в някоя кръчма. Егилиян се опита да ги следва незабелязан. Това бе шансът му да напусне града. С облекчение чу, че разума е надделял и мъжете решиха да се прибират към селото. Трябваше само да успее да се качи на каруцата преди да го хванат. Нужно бе да напусне града преди изгрева. Поизостана малко от групичката, за да не се набива на очи. Не след дълго, почти в края на площада, стигнаха до редица разпрегнати каруци, покрити с платнища срещу дъжда, опънати върху обръчи във формата на дъга. Егилиян се притаи в сенките, за да види до кои две ще се спрат младежите. Видя ги. Видя също как трима от тях се насочиха към конюшната да доведат конете, а четвъртият остана при каруците да оправи платнищата. Изчака докато мъжът смъкна задното платнище и плътно го подпъхна под дървена летва, поставена на около половин метър над основата на каруцата. Помежду им оставаше достатъчно разстояние, за да побере средно голям съндък или ракла за дрехи. Това място сега стоеше празно, защото младежите бяха дошли не по работа, а само да се позабавляват. Мъжът подпъхна платнището и на втората каруца и отиде отпред, за да помогне на другарите си с впрягането на конете. Сега бе моментът. Егилиян бързо се провря измежду колите, плътно загърнат в наметалото и внимателно се сви в празното пространство за багажа на една от каруците. Гредите бяха твърди и неудобни, а главата му пулсираше, но не бе сега моментът да търси удобства. Помисли си, че положението му имаше и добра страна – почти не го валеше. Стори му се, че чака цяла вечност, докато каруците бавно потеглят. Сякаш в далечината чу гласовете на стражите при портите, които не си направиха труда да проверят напускащите града коли, не и в този дъжд. Не знаеше накъде отива, но това не бе от голямо значение – и без това нямаше определена цел, важното бе да оцелее. Стените на града се извисяваха пред погледа му. Облекчението от гледката го накара да се отпусне и той се запита реални ли бяха тези жълти очи, които го следваха и сега в мрака, или бяха плод на въображението му и болката в главата.


Следва продължение…

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=936






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2314 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (6) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен

[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 32: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead
[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 51: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead

Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.