|
Сивостен :: Sweeny Todd: The Demon Barber of Fleet Street (2007) (статия) - Адаптация, Джони Деп, Мюзикъл, Романтика, Тим Бъртън, Хелена Бонъм Картър
 | |
 Равни порции романтика и отмъщение, споени с обилна доза кръв и щедро увити в потискащото руло на Лондон от XVIII век. Онзи същият Лондон, който заедно с Парижките катакомби от горе-долу същото време не просто държи вечния Олимп на визуалната депресия, но и постига нови и нови висоти с всяко екранно прераждане – мрачен епицентър на упадъка, немотията и дребнавостта, където човек за човека е не вълк, а дръгливо псе. Каква по-очарователно гротескна картина може да изникне в нечие въображение?
Когато говорим обаче за Тим Бъртън, въображението усърдно отбягва вече отъпкани пътеки. А що се отнася до триото Бъртън, Джони Деп и Хелена Бонъм Картър, което, утвърждавайки се, вече ни поднесе “Corpse Bride” и римейка на “Charlie and the Chocolate Factory”, а по двойки добавя към пълната щуротия още “Big Fish”, “Edward Scissorhands”, “Ed Wood” и кажи речи постоянен абонамент за Оскар, то извъннормалността е гарантирана. Била тя и особена, тиха лудост.
Поредна преработка на оригиналния бродуейски мюзикъл от самото начало на миналия век, „Суини Тод” напълно разбираемо не грабва с дълбок, непредвидимо-заплетен сюжет. Вината, ако можем така да я наречем, ще да е в Тим Бъртън – не му е в стила – силата му е във визията и внимателния подбор на актьори, сцени и детайли. И докато в интерес на истината „Суини Тод” се е появявал през годините и като филм на ужасите, и като психотрилър, и дори като комедия, пречупен през Бъртъновата визия се превъплътява може би точно в това, което трябва да бъде – все така бродуейски мюзикъл, но след близо век на развитие на киноизкуството с всичките му днешни възможности и прийоми.
 Що се отнася до музиката, „Суини Тод” далеч не е толкова епичен, колкото именития си събрат, чиято адаптация обиколи екраните не толкова отдавна – „Фантомът от операта”. Колкото и да е странно за мюзикъл, музиката ми остави впечатлението най-много на приятна и ненатрапчива, като и Деп, и Картър, и Алън Рикман (в основната от всичко на всичко трите поддържащи роли) се представят повече от добре, а особено добро впечатление прави хлапето Ед Сандърс (Тоби). Актьорският състав е подобаващо малък и фокусиран върху добре известните ни основни действащи лица – едва ли е някаква изненада, че Джони Деп за пореден път сменя коренно амплоато си и прескача в съвсем нова роля, а с всяка съвместна продукция с Хелена Бонъм Картър партньорството им се доближава до идеалното. Алън Рикман, когото вече споменах, изпълнява перфектна поддържаща роля, което също не е особено странно, и единствено може би въпросителна се появява при Антъни Хоуп, в чиято роля влиза дебютантът Джейми Бауър. При цялостната постановка обаче Тим Бъртън е в стихията си. Бледо оцветеният, почти черно-бял основен сюжет, нарушаван от ярките сцени на светлото минало или възможното бъдеще, натрапчивият грим, дребните стипчиви детайли около коренните абсурди, туширани с умерен черен хумор, кратките метафорични забежки, но не твърде дълбоки, уплътняват и изострят шаблонния сюжет до резултат, който се поглъща с удоволствие.
Дори и да е само веднъж.
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=198243#198243 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
