Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Добър ден, белота (статия) - Туризъм
Добър ден, белота

Автор: Т. Христов, петък, 25 януари 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Туризъм [23]

Един български алпинист беше казал, че и най-малката стъпка в снега е повече от всичко написано в Интернет. Няма как да не му повярваш в чудесен ден, когато слънцето приветливо проблясва между клоните на боровете, въздухът ухае на онзи омаен аромат, който в възможен само при пълната липса на хора. Добре екипиран си, в отлична форма и си убеден, че днес е денят, в който ще стигнеш до върха. Благоразумен си, не обичаш излишните рискове, вече два пъти си се отказвал заради лошо време, но не и днес, защото всичко обещава изкачването да е приятно. Вървиш и се наслаждаваш на тишината, хрупането на снега под стъпките ти, поклащането на клоните при лекия ветрец. Задминаваш неколцина и полусъжалително ги съветваш да не тръгват по-нагоре от хижата, защото могат да затънат, а нямат екипировка. Слънцето се скрива зад облаци, тъкмо няма да припича твърде много. Крачиш бавно, защото често затъваш до колене, но няма място за притеснение, минавал си по този маршрут много пъти и знаеш, че ще стигнеш навреме дори и с по-бавно темпо. Намигаш на смръщените облаци, пейзажът е суров, но по своему красив, а вятърът злобно запраща шепа ледени иглички в лицето ти. Пристягаш качулката и свиваш рамене - и по-лоши сме ги виждали. Изкачваш поредния хребет и хвърляш поглед назад, хижата е останала далеч долу, оттук нататък вече е по-леко, ще се върви почти по равно. Облаците падат още по-ниско и се превръщат в гъста мъгла, но това не те плаши - прътите на маркировката ти сочат пътя, стига да ги следваш, не можеш да се объркаш. Мъглата се сгъстява, обвивайки те в непрогледна бяла пелена. Навсякъде е бяло - под теб, над теб, край теб. Не ослепително бяло, не и мръсно бяло, а просто бяло. Толкова бяло, че ако се взреш в него, очите се насълзяват и пред погледа ти плуват черни петна. Опитваш да подсвиркваш, но режещият вятър изтръгва още неродените звуци от устните ти и ги разтваря в нищото. Светът се свива до теб и твоите крачки и двата маркировъчни пръта - този зад теб и този пред теб. Нищо друго вече няма значение, миналото и бъдещото са точно тези два черножълти маркера - не искаш да губиш единия преди да си видял другия, но щом забележиш този пред теб, загърбваш вече отминалия, без дори да поглеждаш назад. Попадаш сякаш в безвремие, крачиш в транс, забил поглед в краката си, стъпките са единственото нещо, което се променя в застиналия пейзаж, а силният вятър се опитва да ги заличи, да ги изтрие, а и теб заедно с тях.

И тогава вече няма следващ прът. Няма бъдеще. Отначало не можеш да повярваш, та нали ей там, съвсем близо, трябва да е върхът, трябва да си на стотина крачки от него, но просто няма следващ маркер. Крачиш объркан, размахал ръце като слепец, въртиш се в кръг, пресичайки собствените си стъпки, докато накрая прозираш простичката истина - няма да намериш следващия прът. Като в побеснял калейдоскоп пред очите ти се извъртат всички истории за загинали в планината, за които си прочел, чул, видял, а безстрастен глас зад кадър спокойно отсъжда "Ти си прецакан". "Не и аз, мамка му, не и аз!" - крещиш вбесен, а паниката надига любопитно глава. Свикнал си да взимаш мигновено решения, затова просто поемаш назад, може и да си на няколко крачки от върха, но няма да го намериш, по-добре да извървиш целия път обратно до хижата. В бързината пропускаш друг прът, в последния момент го виждаш отляво и кривваш към него. Умората налива олово в краката ти, залиташ и се строполяваш по лице в снега, а гласът отново се обажда "Няма да успееш." Знаеш, че е прав, знаеш, че не можеш да рискуваш да се върнеш назад в гъстата мъгла, а от отчаяние ти идва не да плачеш, а да виеш.

А тогава си поемаш дъх и се сещаш за телефона в джоба ти. Нямаш време дори да се надяваш, просто го измъкваш и се втренчваш в дисплея - има мрежа! Трескаво смъкваш ръкавицата и със замръзналите си пръсти набираш номер след номер, молейки се батерията да издържи. Накрая все пак се свързваш, топъл глас те успокоява, описваш колкото се може по-точно къде си и за пръв път си поемаш въздух. Едва сега откриваш колко пронизващ и студен е вятърът и затреперваш неудържимо. След десет минути два тъмни силуета разкъсват мъглата със ските си. Спасен си. На петдесет метра от върха.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197121#197121






Допадна ли ви този материал? (3) (0) 2654 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.