Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Съмърсет Моъм: "Луна и грош" (статия) - Английска литература, Класическа английска литература, Съмърсет Моъм
Съмърсет Моъм: "Луна и грош"

Поредици: Съмърсет Моъм

Автор: Александър Арсов, понеделник, 31 декември 2007.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Един от най-характерните феномени, с които името на Съмърсет Моъм винаги се е свързвало, са неговите пътувания по широкия свят. Още като студент, когато светът е спокойно място, животът - лесен, а пътуването - евтино, бъдещият велик писател се запилява със седмици из Флоренция и остров Капри, а в началото на миналия век посещава за първи път и обиква завинаги земята на Веласкес и Сервантес, Калдерон и Лопе де Вега. До края на 91-годишния си живот Съмърсет Моъм не прекратява своите пътувания по цял свят - Европа, Америка, Азия - и не се уморява да наблюдава тези странни същества, хората, които за него винаги са били по-интересни от природните красоти или шедьоврите на изкуството. През 1916 г. посещава за първи път Далечния изток - пътуване, което през 20-те и 30-те години е последвано от множество други и оставя безпрецедентен отпечатък върху творчеството му. Именно странстванията из Сиам, Малая, Китай, Япония и Южните морета дават на Моъм безценния "суров материал", който той превръща в множество разкази, великолепно описващи залезът на Британската империя и емблематичното съществуване на английските джентълмени в нейните покрайнини. Преди това, обаче, тези пътувания - и особено първото от тях, което го отвежда до една от най-прелестните перли в короната на Полинезия, остров Таити - послужват на Моъм за написването на един от най-забележителните му романи, който предшества знаменитите му разкази и е може би най-блестящата му творба що се отнася до изкуството като чисто човешки феномен - The moon and sixpence, излязъл за първи път през 1919 г. и преведен на български като "Луна и грош" много десетилетия по-късно.

"Луна и грош" не е точно роман, както и авторът - в трудната роля на разказвач от първо лице - сам признава на едно място, а по-скоро представлява поредица от спомени и резултати от някои проучвания за живота на гениалния художник Чарлс Стрикланд. Първото нещо за тази книга, което трябва да изтъкна и дебело да подчертая, е, че това не е биография на Пол Гоген, както хората, за които мозъчните гънки са дефицитна суровина, обикновено си мислят. Великият титан на постимпресионизма е послужил като извор на вдъхновение за Моъм дотолкова, доколкото Гоген също е работил като борсов посредник преди да зареже семейството си и да се отдаде на живописта, която в крайна сметка го отвежда до затънтените острови в Пасифика, където го застига смъртта на тялото и безсмъртието на посмъртната слава. Върху оскъдната основа на историческите факти Съмърсет Моъм е изградил блестящо една приказка за силата на изкуството, душата на артиста и множеството човешки слабости. Чарлс Стрикланд в никакъв случай не би могъл да се приеме за английски вариант на гениалния френски художник, но той със сигурност е един от най-запомнящите се и оригинални образи в цялото творчество на великия британски писател. Може би никъде другаде Моъм не е съумял да предаде по толкова великолепен начин душевността на артиста и неговото пълно обсебване от изкуството.

Изкуството! Толкова много е писано и толкова много е говорено за него, с толкова малко смисъл и толкова много снобизъм, колкото са способни да вложат само човешките същества. По мое мнение изкуството несъмнено е не само най-великото нещо на света (поне на този, за Онзи - не знам), но това е и единственият феномен, безумно сложен и необясним в своята същност, който е способен истински да осмисли един човешки живот. Изкуството е могъща сила, защото - както казва Моъм - то говори с езика на чувствата, а това е език, който абсолютно всеки може да разбере и наистина е гротескно недоразумение популярното твърдение, че то е нещо елитарно, предназначено само за определени кръгове от обществото. Всъщност, в това има частица истина... но само частица! Изкуството наистина е предназначено само за определени хора - тези, които могат да чувстват. То обаче, и в това се крие най-голямото му предимство пред другото велико изобретение на човечеството - науката, не се нуждае от знания, експерименти, опит или интелект. Изкуството е изключително емоция, изповед на човешката душа под една или друга форма, която просто има нужда да придобие израз като музика, литература, скулптура или живопис. Изкуството не се интересува от възраст, пол, раса, вероизповедание, коефициент на интелигентност, житейски опит и прочие условности, него не го е грижа за критики, оценки, дискусии или други глупави ограничения на обществото. Изкуството е единственият начин истински да се изрази душата на един човек, който има някакъв талант, и да се вдъхне живот в душата на друг, който няма талант, но пък има сърце. Изкуството е страст, която не бива никога да подценяваме, защото тя - необяснима и неуловима - е единственото истинско съкровище, което притежаваме. Но в такъв случай творим ли всички ние изкуство? Артисти ли сме? Или сме само жалки клоуни, които се заблуждават в собствената значимост, както и мнозина канонизирани за артисти от обществото? Въобще, обществото като цяло е пагубно за изкуството, защото то много повече го убива, отколкото стимулира към живот. Никога няма да разберем колко гениални творци са останали погребани под прахта на времето само защото този или онзи вездесъщ критик е произнесъл тежката си присъда, по която тъпата тълпа се е подвела и която в крайна сметка не е нищо повече от едно лично мнение. Колкото и да не ни се иска, винаги ще страдаме от предразсъдъците, които обществото налага на изкуството, защото е дяволски трудно (ако не е и невъзможно) да се отърсиш от набиваните с поколения стереотипи. Над ценителя на изкуството винаги тегне Дамоклевият меч на тоновете "авторитетни" мнения, че трябва да обожава тази и тази симфония, но не и онази пошла опера, че трябва да се възхищава на тази и тази картина, а онази да използва за подпалки, че изпълнението на този пианист трябва да го вълнува, а на онзи - да го изпълва с подобаващо презрение, че този скулптор твори божествени форми, а скулптурите на онзи не стават дори и за дипломна работа на бездарен студент от Художествената академия и т. н., и т. н.... До безкрай! Когато към всичко това се прибавят безграничната човешка суета и снобизъм в астрономически количества, става наистина страшно. Чудя се възможно ли е въобще, в този апотеоз на патологията - обществото, човек да се развълнува искрено и непредубедено от едно произведение на изкуството? А възможно ли е това произведение да бъде създадено по този начин? Честно казано - не знам!

Тези объркани, и - боя се - донякъде патетични и помпозни, размисли бяха предизвикани в мен именно от "Луна и грош" на Съмърсет Моъм, и по-специално - от образа на Чарлс Стрикланд. Не мога да се сетя за по-живо, по-проникновено, по-пестеливо и едновременно дълбоко описание на душевността на артиста. По-точно - на гения, на това автентично величие, което не е резултат на някаква обществена позиция, а на самата личност - толкова противоречиво и едновременно толкова вълнуващо. Чарлс Стрикланд е човек простоват, не особено умен и повърхностен, често груб, безчувствен и жесток, нараняващ всеки, който се опита да се доближи до него. С две думи - отвратителен човек! Чарлс Стрикланд обаче е артист, при това - гениален. Трудно му е да изрази с думи - "Искам да рисувам." - онази тъмна сила, която го дълбае отвътре и тласка към платната, върху които се излива, в безброй цветове и форми, изтерзаната му душа. Той не се колебае нито за миг да пожертва не само себе си - о, това може да направи всеки, - но и околните в името на своето изкуство, което за него е непреодолима вътрешна потребност, абсолютно безразлична към хорските грижи, болки и страдания, да не говорим пък за мнения, критики, оценки или слава... Дори слабостите и недъзите на тялото не могат да възпрат поривите за изява на артистичната душа. В крайна сметка тези душевни стремежи отвеждат Чарлс Стрикланд до ужасния край, който обаче е белязан с неговия най-велик шедьовър. Смъртта на артиста, в един затънтен земен рай някъде из Южните морета, е трагична и покъртителна, но след нея остава нещо много по-стойностно от фалшивата посмъртна слава, която не е нещо повече от поредната прищявка на обществото. Остава чувството за един, въпреки всичките му трудности, лишения и жестокости, пълноценно изживян живот. На прага на смъртта Чарлс Стрикланд би могъл спокойно да каже: "Постигнах всичко, за което дойдох на този свят". Колко ли от нас, в залеза на дните си, ще могат да кажат това?

Също като Съмърсет Моъм, и аз съм склонен да простя хиляди недостатъци в характера на един човек, ако той поне малко ме вълнува. А нищо не ме вълнува повече от душата на артиста - човека, който се е отдал напълно на изкуството. Когато слушам Сонатата "Валдщайн" (примерно!), опитвам се да проникна не само в душата на Лудвиг ван Бетовен, който я е композирал, но и в тази на Вилхелм Кемпф (примерно!), който я изпълнява. Фактът, че едното събитие се е случило преди около двеста години, а другото - преди около петдесет, разбира се, няма никакво значение. Аз се опитвам да разбера какво са мислили и какво са чувствали тези хора, което не е могло да бъде изразено по друг начин, освен чрез музика. Трудно е, разбира се, но с достатъчно усилия съвсем не е непостижимо, а когато успееш, разбираш, че си е заслужавало много повече, отколкото си предполагал. Но аз малко се отнесох в музиката. Да взема за пример Пол Гоген, понеже за него неволно стана дума. Не мога да кажа, че е сред любимите ми художници, както и останалите постимпресионисти (освен може би Ван Гог), тъй като грубоватите му фигури и чувството му за композиция никога не са ми допадали особено. Ала колоритът на Гоген! Това вече е нещо божествено! Неговите цветове, толкова ярки и разнообразни, винаги толкова различни и неочаквани, предизвикват странно вълнение в душата ми, което не мога да обясня и което недостатъците (поне за мен) на композицията и фигурите по никакъв начин не могат да накърнят. Това вълнение е напълно достатъчно да ме грабне и да ме пренесе в екзотиката на Пасифика, да ме направи поне за малко частица от Рая на Земята.

Подобно вълнение ме обзема и когато чета "Луна и грош" и неусетно, сякаш ей така, между другото, с неподражаемо лаконичния и елегантно циничния си стил, Моъм ме повежда из психологическите глъбини на една странна и измъчена, но несъмнено обаятелна душа. Чарлс Стрикланд може и да е ужасен човек според общоприетите критерии, но той със сигурност притежава истинското величие на гения. А това го прави неустоимо привлекателен - поне за тези от читателите, които се осмелят да надникнат под повърхността, в дълбините на човешката природа. При Моъм това е дяволски лесно, но в същото време е и доста трудно, защото поставя пред читателя купища предизвикателства, които изискват пълното отдаване на интелектуалния му потенциал. Тъй като изследването на една толкова сложна душевност все пак е преди всичко силно емоционално и, респективно, доста уморително преживяване, Моъм умело го е комбинирал с безкрайно забавното описание на британските нрави на границата на две особено важни столетия, което често разтяга устните ми в неволна усмивка. Впечатляващо в тази книга е и нещо друго - тя ни най-малко не се ограничава със същността на изкуството и артиста. Това е само основната тема, около която винаги се намират твърде ценни вариации за безброй други неща - като красотата и любовта например. Именно един съвсем кратък пасаж за последното упорито не ми излиза от главата и ме кара да се чувствам твърде странно. Затова мисля, че ще е най-подходящо да завърша с него, като се надявам да ми простите, че ще го цитирам в оригинал:

I know lust. That's normal and healthy. Love is a disease.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195334#195334






Допадна ли ви този материал? (4) (1) 8501 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (143) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.