Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Трима мъже в един москвич (статия) - Пътепис
Трима мъже в един москвич

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, събота, 29 декември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Пътепис [39]

Седяхме трима – аз, ленивият, Антон ергена и Апостолов – едър мъжага с гъста брада. Седяхме пред блока както години наред, още от малки деца, но сега вече поотраснали мъже, установени, дали женени или на път.
- Какво ще правим през уикенда – попита Антон. Него този монотонен живот, който водехме напоследък не му допадаше. Особено сега, като се събираха четири свободни дни, а ние се чудехме, как да спим до късно.
- Ами какво? Ето ни, седим си тук, жените горе кудкудякат какви сме нехранимайковци, а ние си изкарваме добре. Трябва ли да си търсим излишни проблеми? – Апостолов, вече понатежал от годинките, не искаше и да чува за някакво разнообразие.
- Апостолов, ще те убие това ежедневие. Не искаш ли да се откъснеш за малко от еднообразието на този град.
- Можем да си направим екскурзия... – за момент реших, че изобщо не са ме чули. Аз и без това рядко говорех, пък и кой да очаква от нерешителния мъж под чехъл да даде някаква приключенска идея.
- Ами давай да го правим – сподели Апостолов след някоя и друга минутка размисъл – Зарязваме жените, качваме се на москвича и право към Родопите. – Точно той да прегърне идеята като да беше още по-чудно и от моята инициативност.
- Ами добре, утре в шест пред блока – каза Антон и се надигна тежко, явно попрекалил с бирата. То май всички бяхме попрекалили с бирата, иначе бих ли поел такъв ангажимент зад гърба на жена ми.
Станах рано, изгонен изпод завивките от леденото неодобрение на Яна. Милата ми съпруга прие със зле прикрит гняв инициативата да се чупя от нейната компания за цели четири дни и заплаши, че ще се върне при майка си. Бях спокоен, тази заплаха винаги се експлоатираше, дори прекалено, но досега така и не беше изпълнена. Скоро застанах, спретнат като новобранец в армията, до очуканото возило на Апостолов и зачаках другарите си със свито сърце. Антон разбира се, нямаше проблеми, единствено златната му рибка можеше да се разсърди на дългото отсъствие, но пък сестра му сигурно щеше да допринесе за по-лекото преживяване на раздялата. Когато обаче Апостолов закъсня с повече от двайсет минути, двамата започнахме сериозно да се притесняваме.
В крайна сметка собственика на транспортното ни средство се появи, сънен и доста начумерен, но пък добре разбирах какво му е. Жена му беше голяма почти колкото него, и доста по-устата дори от моята. Натоварихме се и на третия опит москвича потегли с пуфкане към още неясната ни дестинация.
По целия път до Пловдив дума не продумахме. Беше се напластила една тегава атмосфера, твърде несвойствена за нашата компания, сякаш правехме нещо нередно. Чак като завихме встрани от магистралата Антон се престраши да попита Апостолов накъде сме тръгнали.
- Трай си и ще разбереш. – отговор, твърде притеснителен, бих казал. Явно семейният спор в съседния вход снощи е бил по-тежък от обичайното.
Спряхме в Асеновград за по едно турско кафе. Гъсто, с дебела утайка, варено на джезве и три пъти прикипявано. Постепенно ведрината се завърна в скромната ни компания и почнахме да се шегуваме с Антон, че тук сигурно ще да е ергенският ад, където всяко второ магазинче е за булченски артикули. Накрая съвсем в духа на ергенския живот дори аз проявих невероятната дързост да се закача със сервитьорката, след което далеч в по-добро настроение се натоварихме на бричката и запрашихме към близкия баир с Асеновата крепост. Абе какво да ви кажа, купчина камънак, и сал една черква се издига, да напомня за величието на българската държава. Помотахме се, поогледахме и право обратно в града, щото времето си напредваше, а Апостолов явно имаше доста по-мащабни планове.
Спряхме се съвсем за малко и в Бачковския манастир, втория по големина в България. Красива, спокойна навремето обител, която сега е завзета от безконечните потоци новобогаташи и шаренията на сувенирите, предлагани отпред, отдолу, отляво и изобщо отвсякъде на манастира.
Но Апостолов продължаваше упорито да мълчи и ни приканваше с нервно тропане с крака да се товарим в бричката и да побързаме към следващата дестинация. Честно, не виждах за какво беше цялата тая припряност, но продължихме пътя си по кривите родопски пътища. Спряхме да хапнем в едно прекрасно крайпътно капанче на Нареченски бани, прясна пъстърва, смилянски боб и пататник – традиционно местно ястие от картофи и сирене, но едрия ни приятел дори не ни остави да разгледаме на спокойствие сувенирите и хайде пак на път.
Същата нощ спахме в хижата при Чудните мостове. А те наистина са чудни, огромни каменни паметници на природното величие. Разгледахме ги по-добре на сутринта, но няма как да не предизвикат възхищение тези внушителни великани, извисяващи се на по петдесет метра от коритото на река Еркюприя. Разгледахме ги аз и Антон, защото Апостолов, целия омазан с машинно масло, се опитваше да изтърбуши москвича и словата, с които засипваше бедната машина едва ли прилягаха на душевното спокойствие, което те обзема на подобно място.
Към обяд, подкрепени с по една супа от коприва, най-после успяхме да продължим по пътя си, но Апостолов отново изпадна в онова си мълчаливо настроение. Явно здравето на таратайката му го вълнуваше далеч по-малко от някакъв друг проблем, който не искаше да сподели с нас. Този ден така и така беше загубен за туристически постижения, та се докопахме до Смолян – по-дълъг град не съм виждал през живота си, където пихме по кафенце и се занесохме до обсерваторията на Рожен, където да останем за през нощта. Трябва да знаете, че освен обсерватория навремето тук е било и почивна станция на политическия елит. Затова не беше чудно, че за никакви пари спахме в огромен апартамент с телевизор, килими, шкафове и изобщо лукс – макар и безнадеждно засегнат от влагата и липсата на пари за поддръжка.
Някак странно, но точно тази станция ми напомни за малките, забравени от Бога, и християнския и мюсюлманския, селца, през които минахме. Москвича едвам си пробива път през каменистия път, минаваш покрай порутени къщурки от кал и изведнъж срещу теб палат. Как са качвали материалите, как са ги строили тия монументи на корупцията, скритите данъци и изпраните пари, не знам и не искам да знам. Но се надявам някой ден и тях природата да ги изличи от свещената си утроба.
Поизмръзнали, на следващата сутрин трябваше да стигнем до последната точка в малката ни екскурзия, след което за един ден да вземем обратно цялото разстояние, та чак до Надежда. Затова и решихме да се насладим в пълнота на спокойствието, особено аз, предвид на предстоящия сблъсък с Яна. Май само Апостолов ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Какво го тормозеше, така и не искаше да сподели с нас.
Разгледахме пещерата Дяволското гърло край Триград. Не я знам тая Евридика колко е била красива, ама явно доста, щом някой е слизал през тоя адски процеп в недрата на земята заради нея. Но макар да съм чадо на светлината и подобни преживявания да не са ми по вкуса, трябва да призная, че пещерата е достатъчно добре уредена за туристически посещения и страхът ми постепенно отстъпи място на възхищението пред поредното природно творение.
Като за финал седнахме в едно кафене в самия Триград, преди да потеглим обратно към Смолян, където мислехме да преспим. И чак тогава, когато Апостолов ни заряза и тръгна пеша към крайните махали ми просветна. Жена му, навремето бях чувал смътно, беше родом от някакво родопско село и нейните били много против брака им. А сега старият ми приятел идваше да се помири с тъста. Тръгнахме си вече весели и тримата, по дългия път обратно. Антон, доволен, че е избягал от София поне за четири дни, Апостолов с неговите си интимни тайни. А аз? Ами Яна сигурно ще ми откъсне главата, но добре поне че не ни пребиха с камъни в Триград. Мисията на Апостолов явно се бе увенчала с успех.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195180#195180






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3515 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (10) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.