Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Пътешествие в Централен Балкан (статия) - България, Конкурс за пътепис, м. Ноември 2007 г., Конкурси на Сивостен, Стара планина
Пътешествие в Централен Балкан

Автор: Манол Дончев, сряда, 26 декември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Тази дългоочаквана четиридесет и осем часова разходка из Стара планина между градовете Карлово и Калофер е с близо половин година предистория. А може би много повече, ако се върна към времето, когато за пръв път посетих това място.

Туристическият сезон тази година бе открит за мен още в края на януари. В един китайски ресторант в София. Бях споделил там, сред приятели, че мисля да се качвам на Витоша на следващия ден, дори и сам да съм (цифровото ми фотоапаратче тип “сапунерка”, както сериозните фотографи го наричат, не беше направило и един месец служба, а меракът ми да хайманосвам по дивото растеше). Оказа се, за мой късмет, че сред компанията има още един ентусиаст планинар, както сам той се определя – Валери се вика. От раз се съгласи да ме придружи.

Ходихме. Върнахме се. Хареса ни. Решихме, че по-често трябва да го правим и по-сериозни преходи да си поставим за цел. И още хора да вземем с нас, та да е по-весело. Лесно беше да решим къде. Валери каза: “Ам’, чи на мен ми е все едно.”, а аз вече бях заобичал от предно едно ходене горите над град Карлово, където с колеги бях празнувал студентския празник година и нещо по-рано. Имам такъв навик – връщам се отново и отново на места, които са ми харесали. И искам да ги покажа на приятели, които не са ги посещавали. Да споделя всичко хубаво, което съм видял.

Два месеца се проточи организацията. Едни се решаваха да дойдат, други се отказваха... премествахме датата на тръгването за поредната следваща събота. Накрая останахме само двамата с Валери. Тръгнахме един априлски ден и понеже нямаше кой да ни бави темпото, се качихме до хижа Левски около четири часа преди залез. Посъветваха ни хижарите да не ходим през билото за хижа Рай (която се намира под Ботев връх, над град Калофер), защото нямало как да преминем през преспите. Горе още имало дълбок сняг. Но подобни съвети единствено ме предизвикват да опитам. А и нищо не пречеше да тръгнем и после да преценим, че не можем да продължим, та да се върнем обратно. Време имаше.

Излязохме на билото. Повървяхме. Нагазихме до кръста в сняг и едва тогава, виждайки далеч напред как всичко е бяло до хоризонта, вероятно и много отвъд, си рекохме най-сетне: “Не! Туй лятото ще да го минем, но не и сега. По-добре да се връщаме. А друг път тъкмо повече хора ще вземем с нас.”

Та ето ме в една ранна юлска утрин на централната ЖП гара в София, редя се на опашка за билети. Приятелите ми подават пари и карти за намаление, та да взема и на тях – влакът за Карлово тръгва скоро. Стариците ме мразят и започват да се карат с мен, понеже ги бавя. Но аз знам, че за тях това да мразят и да се карат с някого е любим спорт, затова не се притеснявам излишно.

Във влака сме – аз, Валери и още седем души, решили да ни последват. Спал съм само два часа и нещо последната нощ, но съм и превъзбуден, та стоя прав в коридора, слушам музика и крача между двете купета, в които се е настанила компанията ни. Още двама ще пристигнат от Пловдив направо на гарата в Карлово. Този път имахме по-голям успех с организацията.

В единадесет часа сме се събрали и сме вече в началото на туристическата пътека, изкачваща се стръмно нагоре. За около четиридесет и пет минути. С много пъшкания и паузи набираме височина, докато не достигаме място, откъдето се открива панорама назад към Розовата долина. Времето не е много ясно, пък и предполагам, не е правилният сезон, та нищо розово не се вижда. Само градът долу, пътища, обработваеми земи, силуетът на Средна гора отсреща... всичко в някакъв сивкаво-кафяв тон. С повече сиво.

В нашата посока е зелено и слънчево. Желанието ми да продължа веднага напред се не сбъдва. За останалите е повече от естествено тук да починем известно време. Започвам да правя сметки наум, знаейки какво още ни чака. С ясното съзнание съм, че няма да се вместим в това време, което съм предвидил. Джо (така наричаме Гинка, приятелката на Тишо) споделя с мен, че за пръв път върви толкова дълго в планината. “Чудесно”, казвам, “имаме още десетина пъти по толкова. Но не е толкова трудно и изморително като това.” Отчасти е истина, само дето не е десетина пъти, а доста повече. Поне като време трябва да го вземем за по-малко. Постоянно притеснен за времето и за възможностите на останалите, тичам напред назад по колоната, за да питам всеки как се чувства, да окуражавам, да давам съвети от рода на: “дишай по-плитко като се катериш нагоре”, “сгъвай задното коляно като слизаш, не с опънат крак, че политаш напред”... Дороти е едро момиче, но не теглото е проблем, а астматичните пристъпи, които се появяват много рядко, но не са изключени. Предупредил съм какво ще представлява преходът, всеки е преценил за себе си. Само дето аз трябва да се оправям някак с тези грешни преценки.

Пътят след първоначалното изкачване продължава обратно на течението на Стара река, която е пресъхнала в значителна степен. Има три пъти по-малко вода в сравнение с видяното през Април. Едно мрачно предчувствие се заражда в мен. “Ами водопадите?”, мисля си аз и се надявам да има какво да покажа. Карловското и Райското пръскало са едни от най-красивите, които съм виждал и много хора вероятно биха споделили мнението ми. Има време докато стигнем до тях. Поне гората сега се е разлистила и короните на буковете са свежо зелени. Предлагат хубава сянка през повечето време и не е нужно да се притесняваме от изгаряне, а докато стигнем билото, Слънцето ще бъде ниско. За два часа стигаме до х.Хубавец. Мозаечният профил на Алеко Константинов се мъдри на предната фасада, за да обясни откъде идва името. Хапваме тук и продължаваме към х.Балканска Роза и оттам към х.Левски. Пътят в този участък е все още с лек наклон и не се усеща денивелацията. Реката прави завой на североизток и ние я следваме. Множество каменни мостове ни прехвърлят от единия на другия бряг. Тук е по-сенчесто през цялата година и растат много иглолистни дървета сред широколистните букове. Също така е по-влажно. Но не и в момента. Реката се е отдръпнала в средата на коритото си и заоблени камъни, които обикновено стоят на дъното, сега са покрити с фин пясък вместо с вода. Почти непосредствено след напускането на х.Хубавец имаме честта да се разминем с един от керваните от катъри, които са единственият начин да се доставят провизии до по-горните хижи в тази местност. (Маршрутът ни минава през териториите на националния парк Централен Балкан. Тук пътища за автомобили няма или така е поне в частта, която ние прекосяваме.) Копитата на добичетата вдигат прахоляк, който можем да забележим на светлината, проникваща тук и там през листата на дърветата. А друг път се пазя да не се окалям като минавам по тези места. Поне с питейната вода проблеми нямаме – често по пътя се намират чешми и ние презареждаме бутилките си, когато имаме нужда.

Малко след х.Балканска Роза започва ново стръмно изкачване по зигзагообразна пътека. Напускаме коритото на Стара река и преодоляваме известна височина преди отново да тръгнем по продължението на склона. Този път избързвам напред и изчаквам другите горе на по-полегата пътечка. Приближаваме хижата прекосявайки ту по дървени, ту по каменни мостчета многобройните поточета, които се спускат надолу, за да се влеят в реката. Най-накрая се изправяме пред финалното изкачване за първия етап на днешния преход. Вървим сред смесена гора, а земята е осеяна с големи камъни. Силно наклонената поляна, в чийто горен край е разположена хижата, се показва. Някои се качват нагоре, а аз оставам да изчакам останалите и да им съобщя добрата новина. Докато съм сам ми прави впечатление, че тук дърветата (широколистни и иглолистни) са по-стари, по-дебели съответно. Листата на буковете (вече не съм сигурен дали няма и други видове) са с по-блед цвят, не свежото зелено на младата гора, а някак почти сребристо зелено. И като трептят, гората става особено красива. За съжаление светлината е оскъдна и не мога да направя хубави снимки.

Качваме се малко след това всички на поляната, която преди месеци бе застлана с лилав килим от планински минзухари. Тогава и синчец имаше. Красота, която бих искал да споделя, но сега и голата трева е добре дошла за изморените ми другари. Те още неналягали, а аз със раницата на гърба стърча и питам кой иска да идва с мен до водопада. “Имаме десетина минути дотам, десетина минути обратно, после ще полежите още половин час”, викам им. “Чакай малко!”, отвръща ми хор от изморени люде. Чакам малко. Повечето идват, остават двама трима, включително Валери: “Аз съм го виждал, мързи ме пак да ходя.” Добра работа, щом и него го домързя.

Слизаме надолу към рекичката (не съм сигурен тази коя е), минаваме по дървено мостче и тръгваме по пътечката. Малка неравност да се появи и вече ми мрънкат, че съм бил обещал лек и равен път до водопада, пък то не било така. Джо е готова да се откаже в един момент. Казва: “Вие вървете, аз ще почакам тук да се върнете.” Разправям й колко сме близо и че е глупаво да се откаже на няма и пет минути от целта. Отвръща, че не може повече и няма да мръдне. Другите продължават напред, а аз и Тихомир я увещаваме да дойде. Той и предлага да я носи. Не се получава, както може да се очаква. Стоим ние и казваме, че няма да мръднем, докато не тръгне с нас. След около пет минутки упорито стоене, през което вероятно си е починала, склонява да дойде. Правим един завой и... нещо в мен се свива. То нищичко не е останало, чак се чудя същото място ли е. Но не може да става дума за грешка тук. Останалите от компанията стоят наоколо и му се радват. А то – мъничко вода се стича на струйки по мъховете. Обяснявам им аз, че това не е същият водопад, който беше тук преди време, а те казват: “Що бе?”, “И така е красиво.”, “На мен ми харесва.”... Доволни изглеждат. Хубаво. И все пак... жалко.

След като оставаме мъничко да му се порадват и поразхладят, както и да направим малко снимки, връщаме се при другите. И всички отново се търкалят по тревата. Успяваме с Валери да вдигнем другите едва половин час след планираното време. Вече знам, че ще слизаме по тъмно към х.Рай. Пътят от мястото, където бяхме достигнали предния път, до х.Рай ми е непознат, но се опасявам, че слиза по онези стръмни скали, които са в началото на изкачването към вр.Ботев. Там много внимателни трябва да бъдем.

На тръгване минаваме покрай чешмата и там срещаме хижаря. Той потвърждава по-рано чутите слухове (още от х.Хубавец), че няма места за спане тук. Курбан правят, по случай юбилей някакъв на хижата. Не запомних колко години от създаването й, но разбрахме, че е третата в България по възраст – след х.Алеко във Витоша и х.Скакавица в Рила (последните две неизвестно за мен в какъв ред).

Последното голямо катерене за деня е пред нас. На тази височина (между 1700 и 2000м над морското равнище) през април имаше сняг. Сега и тук е сухо. Дори аз се позадъхвам, драпайки нагоре, но докато изчаквам поне първите двама-трима от останалите, успявам да си почина достатъчно, за да продължа веднага. Добро темпо поддържаме и успяваме сравнително бързо да достигнем края на гората и да излезем на открито в зоната, където само трева и някой друг храсталак растат.

Тук срещаме голяма група туристи на средна възраст, слизащи от вр. Ботев. “Към Рай няма смисъл да отивате”, казват ни те. “Нямаше места там вчера и затова си запазихме ние тук в х.Левски. И предната нощ бяхме тук. Пък и няма да успеете да стигнете”, казват, “пет-шест часа има дотам.” И други неща все от този род. Заспорваме се.

Пет-шест часа? По моите сметки са четири. Нека бъдат пет. А места и назад няма, по-добре да отидем там и да се надяваме, че нещата са се променили от предния ден или ще намерим как да се сместим. Ако трябва и на открито ще спя. Под Райските скали трябва да е завет. И огън съм палил там, знам, че разрешават. Онези от Хубавец също казаха, че няма да успеем да стигнем. Ама аз на тях ако вярвам, по-добре никъде да не тръгвам. Моментът е критичен. Чудя се какво да кажа на изморената вече дружина, за да ми повярват и да ме последват. От устата ми излиза само: “Хайде, продължавайте! Не се спирайте там!” И този път ме слушат! О, чудо! За пръв път се чувствам, сякаш ми се доверяват безусловно. Дороти ми споделя после: “Идеше ми да го сритам онзи, дето ни мрънкаше да се връщаме.” Колко я обичам в онзи момент. Значи и егото на приятелите ми е било жегнато. И са намерили воля да продължат. Колко ги обичам всички! И са готови също да спят на открито, ако се наложи.

Оттам нататък нямаме проблеми с мотивацията. Вървят всички и не искат начесто почивки. Пък и по-лесно е сега. Още няколко метра и излизаме на билото. Тези, които не са виждали гледката оттам преди, са възхитени. Аз съжалявам, че светлината отново не е с мен и не мога да направя хубави снимки. Но това, което с очи виждам, ме радва неизмеримо много, както всеки път го прави планината – Левски и други върхове на запад, окъпани в слънчеви лъчи; снегът, който помнех от април, заменен със зеленина навсякъде; топлите тонове на дългата жълта трева, която сякаш целогодишно си е жълта по планините.

Вървенето тук е лесно – съвсем полегата пътечка, която следва гънките на планината успоредно на самото било, но малко по-ниско. Отгоре все още се спускат поточета, които пресичат пътя ни на места. Бяха толкова по-начесто през пролетта... Някои бяха скрити под снега тогава и нерядко съм пропадал в тях. Сега са лесни за пресичане – един разкрач и готово. Покрай пътечката намираме малинов храст, което лично мен ме прави особено щастлив – не съм ял диви малини досега. Клонките на клека отново дращят голите ми прасци. Свикнал съм вече с тези драскотини и не правя нищо, за да ги избегна. Дори намирам някакво удоволствие в тях, напомнят ми, че съм сред природата. Сякаш имам нужда от напомняне в този момент! Дори въздухът е толкова различен, че дробовете ми горят и не мога да вдишвам с пълния им обем. Водата, която носим отдолу, вече ползваме пестеливо. Пълним бутилките от поточетата, но скоро те остават зад нас. Минали са близо два часа, откакто сме тръгнали от х.Левски, когато достигаме разклон. За пръв път съм на това място. Виждал съм го само отдалеч, на много тонове сняг разстояние. Наляво можем да тръгнем към вр. Ботев, надясно се слиза към Карлово, по непознати за мен пътеки. Голо е някак тук и не е привлекателен пейзаж за търсещите разнообразие. Но добро място за вечеря, решаваме. Докато сме насядали по тревата, ни приближава стадо крави, водени от две кучета порода “нещо рошаво”. Следва ги стар и мургав пастир. Бавно-бавно преминават току край нас. Всеки опит на малкото куче да влезе в кадър е успешно блокиран от по-стария му колега. Дърт и проскубан, но инак сърцат позьор. След време стадото отминава и само псувните на пъдаря и звукът от хлопките на добичетата остават във вечерния въздух около нас. Слънцето е вече ниско, когато потегляме отново.

Нашата пътека започва да се спуска по един хребет и да изкачва следващия. Докато го достигнем тези от нас, които вървят най-отпред, вече сме в сянка. Много провлачваме редицата, твърде много – на два склона сме се разтеглили. Като поглеждам назад, за да видя къде са другите, виждам Слънцето да се скрива зад склона, от който сме слизали. Отпред е ясна границата между слънце и сянка и аз бягам, за да догоня последните лъчи на деня. Успявам да стигна, но се налага да изляза извън пътеката, а останалите ми викат: “Къде отиваш?”. “Имам добра и лоша новина”, викам им, “виждам хижата!” “А лошата?” “Ами... виждам хижата! Ехе-е-е-й там в далечината. Зелената точка е покривът й.”

Трябва няколко хребета да преминем докато стигнем целта. Пътечката слиза и се изкачва отново и отново. В планината е трудно да преброиш колко още възвишения те очакват и всяко следващо е една приятна изненада. Колоната ни се разкъсва и вече не се движим заедно. По-нетърпеливите избързват напред с Валери да стигнат хижата час по-скоро. Аз оставам отзад с най-бавните. Джо е вече много изморена, а и в тъмното пътечките стават опасни. Прашни са, със ситни камъчета - не можеш да стъпиш стабилно. Помагаме й с Тишо и тя продължава да върви. И в нея усещам воля, знам, че вече няма да се откаже и всички ще сме скоро под покрив. И след това ще помним само хубавото от изминалия ден.

Като достигаме върха на поредното възвишение, пред нас се открива чудна панорама. Горите на Джендема, разположени по два съседни склона, между които погледът се спуска напред и надолу чак до Калофер и земите около него. Небето розовее, пълната Луна е изгряла и започва все по-силно да свети. Тревата наоколо е висока. Решавам да оставя другите да вървят напред, а аз да остана тук и да пощракам с фотоапарата. Виждам самотно дърво, няколко крачки надолу спрямо пътеката, по която вървим. Наведено е на една страна, короната му се очертава като тъмна маса на небесния фон. Лягам в тревата и за пръв път днес си позволявам да се отпусна и да не мисля за нищо. Не успявам да направя хубави снимки, които да ме удовлетворят. Но успявам да се отърся от всякакви мисли, които не касаят красотата наоколо. Чувствам в този момент, че денят ми е имал смисъл. Дори само да бъда на това място в този момент ме кара да се чувствам по-жив, отколкото съм се чувствал седмици наред. Докато стана, останалите са се отдалечили доста и аз бягам, за да ги настигна скоро. Слизам надолу и тичането не ми коства усилия, трябва само да внимавам къде поставям всяка следваща стъпка. Пътечката влиза в гора. Мисля, че тази е дъбова.

Гората нощем и по пълнолуние е прелестно нещо. Стволове, клони, листа... всички в един цвят – черен, едва-едва открояващ се от тъмносинята нощ. Вятърът, шумящ в короните. Поточе, ромолящо някъде в ниското. Светлината на Месечината, която само тук и там прониква. Чувам стъпките си някак по-ясно...

Гласове ме викат. Отговарям им нещо, за да знаят, че съм наблизо вече. Настигам приятелите си извън гората и продължаваме още известно време по спускащите и изкачващите се пътечки. Амплитудата тук е малка и не е изморително. Носят си челници и фенерчета моите хора, както ги бях предупредил. Но тук по-скоро изкуствената светлина пречи – хвърля твърде резки сенки от всеки камък или от собствените ни крака. Затова предпочитам да вървя извън обсега им. Светлинките от х.Рай вече са съвсем наблизо и дочуваме весела глъчка. Малко остава. Пресичаме сухо каменисто корито. “Ужас”, мисля си, “тук някъде трябваше да е водопадът.” Няма звук от блъскаща се в скалите вода. Тъжно. Ще видим на сутринта какво е останало.

Достигаме скоро крайната точка на днешния преход. Направихме го. Да, места няма според информацията, която първоначално са получили по-рано пристигналите от нас. Но Ели се е захванала да се разправя с хижаря. Скоро ни съобщава, че се е намерило къде да се настаним. Трябва да се разпръснем в различни стаи и да спим по двама на нар. Но това не е проблем. Имаме подслон, ще можем да отпочинем преди да продължим на следващия ден.

Хубава е нощем и местността около хижа Рай. Отдолу е гора. Отгоре – Райските скали, издигащи се отвесно и разположени в дъга, подобно своебразна каменна яка, която загръща цялото място. Тъмните им силуети свършват с резки ръбове, над които е звездното небе. Или в тази конкретна нощ – по-скоро лунно.

Един по един се оттегляме за сън. Утре някои от нас ни очаква повечко вървене от други...

Сутрин. Отново не съм спал добре. Будих се от жажда, от гласовете на другите, от знанието, че трябва да ставам рано... За да тръгна рано към вр.Ботев. С мен идват само още двама – Валери и Миро. Другите са или твърде изморени от предходния ден, или предпочитат да останат при половинките си. Така поне съм сигурен, че тримата ще се движим бързо.

Първата част от изкачването на върха е по-интересна. Минаваме край мястото, където Райското Пръскало пада обикновено. Сега едва се вижда някаква белезникава нишка по скалите, чудя се вода ли е, тече ли... Сякаш мърда нещо. Но така или иначе, не прилича на водопада, който помня от две-три години по-рано.

Докато вървим покрай скалите е красиво. Предлагат и сянка. На места се стича вода по тях, но рядко. Без багаж сме тръгнали, само няколко бутилки носим. Над скалите трябва да се качим, обикаляйки ги. Край тях растат малини, което ни забавя значително. Докато преминем участъка, където пътечката нагоре през скалите е обезопасена с метални въжета, настигаме и изпреварваме друга група от туристи. “Лесно е без раници”, викат. Съгласни сме.

Излизаме скоро над скалите, откъдето в ясно време човек би могъл да види отвъд Средна гора на Юг. Чак до р.Марица. Но сега не е ясно. Зеленият покрив на хижата се вижда долу, но Калофер е забулен в облаци. Оттук до върха пътят е сравнително скучен. Вървим покрай колчетата на зимната маркировка и на всяко второ спираме, за да си поемем дъх и поразтърсим изморените мускули на краката.

Най-сетне сме горе. Огромните сгради и кули на метеорологичната станция се простират по равния връх. Облаци се приближават все повече и макар да сме в безопасност засега от валежи, гледката е ограничена. Само част от северните склонове на Стара планина се виждат. Затова и не губим много време там. А и трябва да се прибираме при останалите, понеже влак ще гоним. Трябва в осемнадесет часа да сме в Калофер. Само пет минути си позволяваме за почивка. Слънцето се показва за малко и ние лягаме по огряната трева да разпускаме. Въздухът е свеж, летните лъчите ни сгряват приятно, а долу на земята не ни бие силният вятър. Блаженствам в подобни моменти на кратко спокойствие. Отлагаме тръгването с още пет минутки.

Връщаме се с бързо темпо до момента, в който отново минаваме покрай малиновите храсти. Решавам да набера малко, за да занеса на онези, които ни чакат. Валери, обаче, бърза напред.

Не след дълго всички сме се събрали. Напускаме хижата и поемаме към Калофер.

Отново през букова горичка вървим, но този път предимно слизаме. В един момент преминаваме по мостче над Бяла река или някой неин приток, в друг вече излизаме от гората и достигаме разклонение. Пътечката продължава някъде на юг, следвайки може би коритото на поточето, но ние трябва да свърнем малко на изток, да изкачим десетина метра по стръмен сипеест склон. Озоваваме се на широк път, по който и автомобили са вървели. На близкия завой се открива панорама назад към Ботев връх и съседните нему склонове, покрити от зелените корони на дърветата. Тук и там някоя по-голяма скала стърчи над гората. Напред пейзажът вече не е толкова планински – пред нас се открива пасище, обрасло с тръни и пожълтяла трева. Все пак се виждат черно-жълтите колчета на зимната маркировка, а вляво вр.Голям Купен напомня, че още не сме напуснали Стара планина.

Неделя следобед, около два часа след тръгването ни от х.Рай започват проблемите.

Налага се да услужа с моя бинт на някого и докато се забавяме заради това, групата се разкъсва. Някои продължават напред и не изчакват останалите. Дороти е била преди време в Калоферския Балкан, вярвам, че знае къде вървят, щом са с нея. Но греша.
Стигаме до разклон, където мекият автомобилен път се отделя от туристическата маркировка. Имаме мобилна връзка и научаваме, че предната половина от групата е продължила по пътя. Ядосан съм им, че са избрали по-дългия маршрут и викам по телефона, но е безполезно. Тук не съм сигурен дори дали ще излязат на едно и също място, затова решавам, че трябва да последваме другите. Дори да не стигнем навреме в града, искам да стигнем заедно.

В крайна сметка отново се съединяват туристическият и автомобилният път. Но загубваме десетина минутки, обикаляйки от юг хълма, през който иначе трябваше да минем. Ели върви по-леко с пристегнат глезен, но пак полага усилия и знам, че я боли. Наум също изпитва болка, но трае – моите бинтове свършиха, а други няма. Следват ме, въпреки бързото темпо, което налагам. Ще ми се да мога да ги щадя повече, но искам да настигнем останалите, пък и колкото по-рано слезем от планината, толкова по-скоро ще могат да си починат.

Започваме последното спускане през песъклива стръмна пътека, следваща коритото на някакво поточе, почти пресъхнало. Като всичко останало в тази суша. Около самата пътека също е текла вода и е оформяла корита в меката пясъчна почва, която се рони под краката ни. Опасност от подхлъзване има, още по-трудно е за контузените да вървят стабилно и все пак всички бързаме някак вече развеселени от наближаващия край. Ето, че виждаме долу асфалтов път, забелязваме и Дороти с останалите ни спътници, които още не са излезли на него. Някой от нас се опитва да се състезава с тях.

Скоро всички сме долу. Но това не е още Калофер. Намираме се в местността Паниците, която е на известно разстояние от градчето. Не знам на колко точно и настоявам да продължаваме бързо, но приятелите ми вече са се отпуснали и не могат да проумеят в първия момент, че не сме приключили с вървенето. Ели и Наум казват, че ще останат да си починат и после ще търсят автобус за Пловдив. Не могат да бързат заедно с нас. Повеждам другите, но не мога вече да наложа темпо.

Час по-късно. Влакът тръгва скоро, а ние още не сме достигнали града. Безпокоя се как ще се придвижим до София, ако го изтървем, в което вече съм сигурен. И все пак не искам да спирам. Какво мога да направя, освен да вървя? Ето какво – последните, които вече са твърде уморени, за да бързат, ме изпреварват, качени на каруците на местните роми, прибиращи се от сбор край реката. Пожелавам им късмет и да успеят да хванат влака, ако навреме стигнат града. Някои от тях успяват. Когато ние сме в центъра на Калофер, Тишо се обажда, че заедно с Иван, Дороти и Джо са били откарани с автомобил до гарата и вече пътуват към София. За тях добре. Останалите се събираме на една автобусна спирка и разглеждаме разписания, разпитваме местни старци... Няма хубави новини. Следващият влак е чак в четири часа след полунощ. Автобуси за София няма. Единствено за Пловдив, но и оттам не тръгва скоро влак. Предлагам да се разделим на групички и да тръгнем на автостоп, при което получавам сериозна критика. Общо взето... никой не намира идеята ми за добра. Стоим нерешителни и продължаваме да обсъждаме варианти, през което време решавам аз да похапна от храната, която все още нося в раницата си.

И тогава старица някаква, която стои на пейка до спирката и бива разпитвана за всички възможни автобуси, потеглящи от Калофер за където и да е, ни казва: “Гледам половин час умувате. Млади хора сте. Досега да бяхте излезли на шосето, ще ви вземе някой.” И изведнъж компанията ми намира идеята за пътуване на автостоп за съвсем приемлива. Някои си стягат багажа и по двойки се запътват към изходите на града, сбогувайки се с оставащите. Аз нямам желание да тръгна вече – сърдит съм, че мен не слушат, но при една дума от случайна жена се съгласяват.

И така оставаме трима да чакаме нощния влак, отново същите трима, които изкачвахме вр.Ботев – аз, Миро и Валери. Решаваме да вземем нещо за хапване, да намерим подходящо място, където да се поспрем и в два часа след полунощ да тръгнем към гарата. Не знаем точно къде е и ще е хубаво да имаме повечко време да я намерим. С това всички се съгласяваме.

От централната улица няколко десетки стъпала водят нагоре към паметника на Христо Ботев. А над него, още петдесетина метра по-нататък, започва гората. Тази е изкуствено засадена, личи по подредбата на боровете. Но е приятно място, където сядаме на завет, опъваме софрата и малко по-късно... всеки легнал на чаршаф или хавлия, завит с някое горнище, се опитва да подремне.

Време е да намерим гарата и да си хващаме влака. Оказва се по-трудно, отколкото съм предполагал, че може да бъде. Премеждията през следващите два часа са достойни да бъдат описани в отделен разказ и тук няма да ги споменавам. Все пак петнайсетина минути преди пристигането на влака ние сме там, където трябва. Около седем и трийсет сутринта сме в София. Остава ми тъкмо време да се прибера за един душ, след което започва нова работна седмица. Толкова изморен съм психически и физически от пътуването, че за пръв път се радвам, като сядам пред компютъра в офиса. Недоспал съм. Полу-буден през деня аз сънувам отделни моменти от преживяното в планината. И не мога да осмисля всичко, което е било.

Няколко месеца по-късно, стоя си аз и пиша пред компютъра. Всеки спомен сега е ясен и... хубав. Както не съм се и съмнявал, че ще бъде. И отново копнея да видя горите на Балкана.

--
Статията е носител на Първа награда от конкурса на Сивостен за пътепис, м. Ноември 2007 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195053#195053






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 4434 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.