Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Из пиратските хроники: IX. Златната епоха на пиратството (статия) - История, Мореплаване, Пирати
Из пиратските хроники: IX. Златната епоха на пиратството

Поредици: Из пиратските хроники

Автор: Александър Арсов, неделя, 11 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Сигурно ще се изненадате, но това романтично словосъчетание не се отнася за ерата на буканиерите (както някои погрешно смятат). Макар че техните действия са били с чисто пиратски характер, не бива да се забравя, че те са действали почти изключително като капери, т. е. под закрилата на някоя велика Европейска сила. Учените пиратолози наричат “Златната епоха на пиратството” историческия период от самия края на XVII в. (залеза на буканиерите) до около 1730 г. През тези няколко десетилетия се наблюдава най-големия разцвет на чистото – необременено с никакви формалности – пиратство в историята на мореплаването, като освен в Карибския басейн, то се разпростира и по Източното крайбрежие на Северна Америка, край Западна Африка и дори в Индийския океан. Това е епохата на Капитан Кид, Черната брада и Дългия Бен – хора, които необузданото човешко въображение е превърнало в митични герои, а за тях в действителност се знае много малко. Многобройни произведения на киното и литературата, от всякакъв калибър и качество, с етикета “приключенски” са създали романтичната представа за пирата като благороден джентълмен с аристократични обноски, който се радва на волния живот по море, в ръцете му редовно попада богата плячка и в най-лошия случай се е обърнал към пиратството в следствие на разочарованието си от висшето общество в Европейските монархии.

Вляво: Един от главните герои - Едуард Лоу, "Садистът"

Пленителна романтика наистина, но тя има толкова общо с историческата истина, колкото и фентъзито с реалността. Лошо няма, разбира се, но моята цел тук е да ви разкажа за пиратите от Златната епоха колкото се може по-реалистично, защото в действителност животът на пирата обикновено бил гаден, брутален и кратък, а той самият – необразован, неспособен и обречен тип, който нямал никакъв шанс да избегне убийствената си съдба. И така, каня ви на едно пътешествие, развенчаващо митовете за черепа с кръстосаните кости и скритите съкровища, но все пак… се надявам да бъде вълнуващо и да ви разкрие поне част от този доста мрачен и жесток, но притежаващ своето очарование, свят.

Едва ли е нужно да ви убеждавам, че фразата “Златна епоха на пиратството” съвсем не е била измислена и употребявана от хората, които са живели по онова време. За разлика от други “златни епохи”, по загубата на тази никога не е изпитвана някаква носталгия, нито пък някой е искал тя да се повтори, така че, ако попаднете на някакъв романтичен оттенък в разказа, да знаете, че това е изключително моя слабост – на разказвача от началото на XXI в. Три века след тази епоха не е никак лесно тя да се възстанови достоверно – източниците са малко и не кой знае колко надеждни, а митовете и легендите нямат край. Освен разкази на оцелели жертви и морски офицери, сражавали се с пиратите, съдебни стенограми и признания, тук също има една книга, подобно на творбата на Ексквемелин за буканиерите, която играе роля на Библия за пиратолозите на епохата. Става дума за “Обща история на грабежите и убийствата на най-прочутите пирати”, написана от капитан Чарлс Джонсън, излязла от печат през 1724 г. и многократно преиздавана оттогава насам. Мнозина литературни критици сериозно подозират, че това е псевдоним не на кого да е, а на самия Даниел Дефо – прочутия автор на “Робинзон Крузо”, за когото се знае, че е бил очарован от пиратството на своето време. Книгата обхваща всички значими пирати, действали в началото на XVIII в. до нейното издаване. И до днес тя е основен исторически извор за изследователите, макар че тънката червена линия между факти и фантазия в нея често се губи.

Естествено е да си зададем въпроса защо най-големият пиратски бум в историята, дал най-много пиратски капитани, митове и легенди, се е случил точно тогава, на границата между XVII и XVIII в.? Доста труден въпрос. Пиратството винаги е било продукт на обществото и за неговото небивало развихряне също могат да се посочат (най-общо!) политически и социални причини. От една страна било затишието между Англия и Франция, които след дългогодишна размяна на военни действия си били дали малко почивка. Това напълнило пристанищата с матроси без работа, за които трудно се намирала законна такава и те предпочитали да си опитат късмета като пирати по море, отколкото да станат просяци на сушата и най-вероятно да умрат от глад. Това били добре обучени в морското дело хора, повечето имали опит и с корабна артилерия, тъй като били служили във военния флот на някоя страна. Те съставлявали гръбнакът на повечето пиратски екипажи, които не е никак изненадващо, че се състояли почти изключително от моряци, сред които се срещали всякакви – служили на търговски кораби и избрали пиратския занаят, след като техния съд бил пленен от пирати; бивши капери, които в мирно време нямали работа и предпочитали съществуването извън закона и заплахата от екзекуция пред жалкото съществуване на сушата; отрепки от всякакъв калибър и т. н. “Сухоземните плъхове” на пиратските кораби били малцинство и често чернокожи – американски негри, избягали от плантациите в Западните Индии или техни африкански колеги, които се оказали на пленен от пиратите кораб и изявявали желание да си опитат късмета в занаята – те обикновено служели като слуги и вършели черната работа. Рядко някой от тях, ако бил особено смел в битките, си спечелвал уважението на екипажа и ставал негов равноправен член. Една интересна статия от Ямайски вестник през 1725 г. съобщава, че чернокожи африкански и афро-американски пирати обикаляли Карибите и изяждали сърцата на пленените бели мъже – показателен пример, че на вестници не трябва да се вярва; дай им пръст на вестникарите и ще ти отхапят ръката.

Вдясно: Друго главно действащо лице - Уудс Роджърс, "Изтребителят"

От друга страна, могат да се потърсят и социалните корени на пиратския бум, които са неразривно свързани с политическите, разбира се. Пиратските екипажи били изключително интернационални, но в тях преобладавали най-вече заселници от колониите в Америка и англичани от Британските острови. Гледайки забележителните гравюри на Уилям Хогарт, можем да добием отлична представа за това каква жестока мизерия е царяла сред нисшите класи на английското общество в началото на XVIII в. Тези хорица били толкова отчаяни, че търсели един по-добър живот в – забележете! – моряшкия занаят. Животът на моряка по онова време, независимо дали бил на военен или на търговски кораб, бил меко казано отвратителен – жалко съществуване в мръсотия, съчетано с негодна за пиене вода, развалена храна и тежка работа на борда. Корабите били идеални инкубатори на всякакви болести и обикновено около половината от екипажа умирал от скорбут, тиф, дизентерия, туберкулоза, малка шарка и малария. Как да не стане човек пират?! Морското разбойничество (и каперство), разбира се, не предлагало никакви по-добри условия на живот от военните или търговски кораби, но поне обещавало сравнително солидна финансова изгода. Тя била основната движеща сила, която привличала обикновените моряци към пиратството.

Както виждате, пиратските екипажи никак не са страдали от липса на доброволци, а дръзки типове с особен чар, които ставали капитани, също имало в изобилие. Макар че пиратите съществували извън всякакви закони, на които се подчинявали сухоземните общества, на техните кораби далече не царяла анархия. Точно обратното! Пиратският екипаж трябвало да спазва определен устав, сходен с този на търговските или военни кораби, но с тази разлика, че давал много по-голяма лична свобода. На пиратския кораб се избирали офицери, подялбата на плячката била точно определена предварително, както и обезщетенията за различните форми на осакатяване, имало строги норми на поведение и дисциплина, които всички били длъжни да спазват. Уставът се съставял писмено, одобрявал се от всички и бил единственият закон на борда. Забележителен с драконовския си характер е датиращият от 1722 г. устав, който трябвало да спазва екипажа на прочутия Бартоломю Робъртс – всякакъв хазарт (карти, зарове) бил забранен, укриването на жени на борда се наказвало със смърт, бягството по време на бой – също (ако човек е късметлия – само заточване на пустинен остров), всички светлини трябвало да гасят в осем часа вечерта (ако някой искал да пие след това – на тъмно), оръжието трябвало винаги да е почистено и готово за бой и т. н. Толкова строги устави били рядкост, разбира се, но всички тези законници предоставят безценна информация за вътрешната организация на морските разбойници от онова време. Пиратите от началото на XVIII в. представляват твърде интересен пример за коктейл от експериментална демокрация и умерен тоталитаризъм в действие. Един своеобразен опит дали могат хората да се въздържат от всичките си пороци, когато по всяко време биха могли свободно да им се отдадат.

Пиратският капитан обикновено се избирал с мнозинство от екипажа, най-често просто с вдигане на ръце. На кораба той бил почти Бог – заповедите му не подлежали на обсъждане и той имал пълното право хладнокръвно да убие член на екипажа за неподчинение – но само “почти”, защото по всяко време можел да бъде свален от хората си по абсолютно същия начин, по който е бил издигнат. Вторият по власт на кораба, подчиняващ се на същата изборна система и изпълняващ ролята на помощник-капитан, бил кормчията. Той се пишел нещо като ковчежник – основната му задача била да определя какво ще се плячкоса от даден кораб и как то ще се разпредели между пиратите; ако възникнели някакви спорове по въпроса, с тях също се занимавал кормчията. В известен смисъл той бил необходимият баланс на абсолютната капитанска власт, която сама по себе си вероятно би била пагубна. Всички останали офицери се избирали от капитана и кормчията, като сред тях имало старшина, главен топчия, дърводелец, а на някои по-големи (предимно бивши каперски) кораби и хирург – всеки си вършел неговата работа и не се бъркал в тази на останалите. Тези колоритни компании обикновено обитавали едномачтови слупове или двумачтови шхуни/бригантини – малки подвижни корабчета, предпочитани от повечето пирати заради бързината и маневреността си – две особено важни качества, когато трябвало да се бяга в пълни с плитчини води. Някои от най-прочутите капитани обаче, като Чарлс Вейн, Едуард Тийч или Бартоломю Робъртс например, традиционно предпочитали големи, тримачтови кораби, които не отстъпвали по огнева мощ на представителите на военния флот по онова време.

Вляво: Една от любимите "игрички" на пиратите с техните пленници - "потене"

В началото на XVIII в. големите флотилии и атаките на добре укрепени пристанищни градове, толкова характерни за буканиерите от предишното столетие, вече били история. Пиратските капитани бил вълци единаци, с изненадващо кратка кариера, които обикаляли оживените морски пътища сами – почти винаги само с един кораб. Когато бивал забелязван плавателен съд, подходящ за плячкосване, започвало преследване, което било още една причина малките и бързи кораби да бъдат предпочитани. Пиратите често използвали богат набор тактически хитрини, за да се приближат до жертвата на едно гюле разстояние. Най-често издигали фалшиви флагове или покривали топовете с цветни платна, но понякога достигали до истински шедьоври в маскировката, като изкарвали на борда кафези с пилета, разни товарни сандъци и дори жени – доста успешна имитация на търговски кораб. Уелският пират Хауъл Дейвис, плячкосвал край Западна Африка и в Карибите от юли 1718 до юни 1719 г., бил известен като един от най-големите майстори на маскировката... докато не слязъл на сушата, където го набарали португалски войски и в една престрелка му видели сметката. Целият театър приключвал веднага щом пиратите се доближели достатъчно до жертвата – издигал се пиратския флаг и бандитите съобщавали своите искания съчетани със солидна доза заплахи. На всички заплашвани им било известно, че съпротива срещу пиратите може завърши само и единствено с клане, затова в повечето случаи екипажът на кораба-плячка се предавал без бой. Морските разбойници ограбвали всичко, каквото им харесало (понякога направо сменяли кораба), вербували всички, на които детската им мечта била да станат пирати и си заминавали по живо, по здраво. Ако все пак била оказвана съпротива, се стигало до артилерийска битка, тъй като по онова време и най-малките търговски кораби имали по някое и друго топче на борда. Пиратите обикновено предпочитали да превземат кораба на абордаж, вместо да рискуват с оръдеен обстрел, който можел да повреди евентуалната плячка. В крайна сметка, със или без съпротива, съдбата на пленниците зависела изцяло от характера и настроението на пиратския капитан.

Пиратските капитани от онова време често се описват от антиромантично настроените писатели като кръвожадни и безпощадни чудовища, което е твърде преувеличено, но в интерес на истината – основаващо се на известна доза историческа истина. Свидетелствата за жестоки унижения и мъчения, на които пиратите са подлагали своите пленници са твърде много, за да са напълно измислени. Гравюрите от XIX в., които показват изтезания на пленници – насилствено наливане с ром под заплахата на пистолет, жестоко налагане с камшик, използване като мишена за стрелба или за замеряне с бутилки – може би са твърде грубо реалистични, но най-вероятно не са измислени, макар и правени век след описваните събития. Често срещано мъчение било т. нар. “потене” – жертвата била принуждавана да тича около мачтата до изнемога, а пиратите я стимулирали с целия си арсенал от хладни оръжия. Жестокостта на пиратските капитани била необходима за вдъхване на страхопочитание на екипажа, но с нея трябвало да се внимава, защото можела да има и обратния ефект. Един от най-известните садисти сред пиратите бил Едуард Лоу, който буйствал в Карибите от декември 1721 до началото на 1724 г., когато бил заточен на един остров от собствения си екипаж. Лоу често измъчвал и осакатявал пленници преди да ги убие, а по негов адрес се носят и адски гнусни обвинения, че режел уши и устни на едни и карал други да ги изяждат. Едуард Ингланд пък е пример за другата крайност, която нямала кой знае колко по-благоприятен изход за него. Той пиратствал из Карибите и Индийския океан между 1717 и 1719 г., когато бил свален от екипажа си и заточен на Мадагаскар, защото твърде често показвал милост към пленниците. Най-вероятно е завършил дните си като просяк някъде из острова.

Твърде интересен е въпросът какво представлявала плячката на пиратите от началото на XVIII в. Въпреки че се радва на огромна популярност в приключенската литература, романтичната представа за огромните сандъци със съкровища, закопани в земята на някой пуст остров, е чиста фантазия, просто защото такива съкровища въобще не е имало. В ерата на буканиерите и грандиозните нападения над испански пристанища – може би, но не и при прочутите пиратски капитани от началото на XVIII в. По онова време кораби, носещи големи количества пари (под формата на монети), били една доста добре охранявана рядкост, да не говорим, че тогава циркулирали монети от най-различни националности и обмяната им не била лесна работа. Плячката на пиратите се състояла най-често от захар, дрехи, ром и тютюн – все неща, които било трудно да се разделят веднага сред екипажа, както било обичайно. Затова стоките отивали в сигурен човек на сушата, които ги пласирал и след това кормчията разделял парите между хората от екипажа. Разбира се, ромът (и всякакъв друг алкохол) спадал към плячката, която се поделяла веднага. Пиенето на ром заемало особено важна част в пиратския бит и след плячкосването на кораб пълен с него обикновено всички пирати се натрясквали до козирката. Капитаните умело използвали тази слабост, за да държат екипажите си в щастливо подчинение, което гарантирало собствения им пост. Дори самият Едуард Тийч – Черната брада – споделя откровено, че имал проблеми с екипажа, когато на кораба липсвал ром. Като оставим настрана алкохолните изстъпления, много ценена плячка били робските кораби. По онова време търговията с роби процъфтявала и в триъгълника между Америка, Африка и Европа се прекарвало огромно количество “черно злато”. На тези кораби пиратите можели да се докопат и до благини, недостъпни на останалите – злато, слонова кост, подправки. Съдбата на робите била различна и зависела от капитана – някои ги вземали като пълноправни членове на екипажа, други – само за “черна” работа, а повечето си ги продавали на плантациите (за където те така или иначе се били запътили), което също не била никак лоша далавера от финансова гледна точка.

Вдясно: Пиратски запой на брега - не до дъно, а до безсъзнание! Класика в жанра!

Когато става дума за Златната епоха на пиратството, едно от нещата, които впечатляват най-много в нея, е невероятният географски размах на пиратството по това време – повтарям! – Карибския басейн, Източното крайбрежие на Северна Америка, Западното на Африка и Индийския океан. Карибско море си оставало най-проблемната зона, но вече съвсем не била единствената. В Порт Роял била установена база на Кралския флот и така едно от най-прочутите буканиерски убежища през XVII в. се превърнало – каква ирония! – в отправна точка за всички антипиратски действия в Карибите.

Новият пиратски рай се казвал Ню Провидънс – остров от групата на Бахамските, на който се намирала столицата Насау на британската колония там. Ню Провидънс предлагал условия, за които пиратите не можели и да мечтаят – идеално стратегическо местоположение между търговските пътища към Карибския басейн и към колониите в Северна Америка, чудесни естествени пристанища, недостъпни за големи кораби и подкупни губернатори, които срещу съответната сума си затваряли очите за пиратството. Още от 80-те години на XVII в. Ню Провидънс се използвал от дребни риби, упражняващи пиратския или каперския занаят, и макар че в началото на XVIII в. испанската инвазия там го направил леко неудобен за тази цел, през 1716–17 г. той бил най-процъфтяващото пиратско гнездо в света. Само за около една година повече от 500 пирати – сред които легенди като Едуард Тийч, Чарлс Вейн и Джак Ракъм – го използвали за свое убежище. Островната икономика достигнала невиждан разцвет благодарение на пиратската плячка, която се пласирала там. Ама много хубаво не е на хубаво, нали знаете.

Слуховете за пиратския рай на Ню Провидънс летели толкова бързо, че неусетно стигнали до властите в Лондон. Британското правителство решило моментално да сложи край на това колониално безобразие и изпратило срещу Бахамските морски разбойници своя най-добър пират (спестявам си кавичките). Уудс Роджърс бил знаменит капер на Британска служба, участвал в нападението на еквадорското пристанище Гуаякил през 1709 г., когато обрал бижутата на сума ти испански дами, като част от прочутото си прочутото околосветско каперско плаване, спонсорирано от Бристолски търговци, които (горките!) били на загуба от чуждестранното каперство. Най-забележителното събитие от това пътуване обаче било спасяването на Александър Селкирк – прототипът на Робинзон Крузо. През юли 1718 г. Роджърс пристигнал на Ню Провидънс с три военни кораба, губернаторски пост и задачата да прочисти Бахамите от всякаква пиратска измет. Морските разбойници останали доста неприятно изненадани и повечето от тях офейкали, други почтено прекратили кариерите си, а трети преминали от другата страна на бариерата. Такъв бил Бенджамин Хорниголд, който станал основният ловец на пирати за Роджърс. Обесването на осмина през декември същата година показало, че новият губернатор не се шегувал. Макар че Уудс Роджърс се опитал да продължи развитието на района, без пиратството Ню Провидънс отново изпаднал до нивото на незначителна колонийка. Роджърс не можал да го преживее и починал – през 1732 г. в Насау. Чудя се дали щеше да се радва днес, че там се намира един от най-луксозните и най-посещавани курорти в света или щеше дълбоко да скърби, че вече половин век Бахамите не са Британска колония.

Изгонени от Ню Провидънс пиратите потърсили най-близкото място, където можел да се намери подкупен губернатор – Северна Каролина. Едуард Тийч поставил светлото начало като се установил в Окракоук, а след него дошли Чарлс Вейн, Стид Бонет и кой ли още не. Скоро островите и реките на Северна Каролина гъмжали от пирати и корабопритежателите от Северноамериканските колонии изпаднали в истерия. Спешни мерки на губернаторите от съседните Южна Каролина и Вирджиния бързо решили проблема, за което спомогнали смъртта на Тийч и отстраняването на корумпирания губернатор. След като Атлантика им се видял тесен, пиратите се изсипали в Индийския океан, и по-специално – на Мадагаскар. Този огромен остров край източния бряг на Африка предлагал множество удобни пристанища и лесен достъп до търговските пътища, свързващи Индия (и въобще Изтока) с Европа, които така или иначе минавали през заобикалянето на Африка, щото в началото на XVIII в. Суецкият канал все още никакъв го нямало. Мадагаскар служил като пиратско убежище за кратко, защото още през 20-те години силното присъствие на Кралския флот в Индийския океан направило пиратството там твърде рискован занаят. Повечето бивши пирати предпочели да останат на острова и да си вземат туземки за жени. Пиратската романтика край няма!

Вляво: Накрая, разбира се, карта - кликни за по-голям размер, защото - каквото и да си говорим - размерът има значение!

Тук е мястото за едно кратко, лирично и много романтично отклонение. Става дума за република Либертация. Чували ли сте за нея? Не я търсете на картите, защото няма да я намерите, дори и на тези от XVIII в. – тя никога не е била нанасяна на тях, макар че е съществувала. Може би! Главният герой в тази история е Джеймс Мисон – френски благородник, флотски офицер преминал на свободна пиратска практика, абсолютен идеалист, философ-утопист, демократ и комунист. Някъде около 1714 г. (или може би някое и друго десетилетие по-рано) той решил да основе на остров Мадагаскар идеалната държава, в която всички да са равни и насилието да не съществува. Започнал експеримента със собствения си пиратски екипаж, но скоро населението на държавата му било няколко хиляди души. Всички избирали “Велико събрание”, което определяло правителство, но земята и всичко върху нея било обществена собственост. Законите били еднакви за всички, независимо от пол, възраст, религия или раса. Важал принципът “На всекиго според труда”. Казват че този странен хибрид между парламентарна демокрация и комунизъм бил разрушен от местните туземци. Може и така да е, но може и да се е самоунищожил, защото идеалната държава не е нищо друго освен утопия. Единственият известен източник за пиратската република Либертация е “Историята” на Чарлс Джонсън (Даниел Дефо?!) и е много вероятно цялата история да е напълно измислена. Не е ли твърде хубава, за да е вярна?

С романтиката дотук! Почти всички пирати от Златната епоха са имали много кратка кариера (две-три години най-много) и са намерили смъртта си – в битка или на бесилото. Тези, които са се преквалифицирали навреме или са получили някаква форма на прошка са единици. От 1701 г. съдилищата на Адмиралтейството се занимавали с пиратските процеси навсякъде и пращали на бесилото цели пиратски екипажи. До 1727 г. няколкостотин пирати, сред които и някои от най-прочутите капитани, увиснали на въжето в различни краища на света – Лондон (Англия), Бостън (Масачузетс), Кинстън (Ямайка), Чарлстън (Южна Каролина), Нюпорт (Роуд Айлънд), Ню Провидънс (Бахамите) и т. н. Навсякъде бесели пирати на поразия! Ако се случело да ги осъдят в Лондон, от затвора отивали на прочутия Док на екзекуциите край Темза. Кратка молитва от свещеника, последни думи на пирата и той увисвал на въжето. Така се преселил на онзи свят и прочутият капитан Кид през 1701 г. Трупът му го сполетяла същата гнусна съдба, която имали и труповете на много други известни пиратски капитани (Вейн, Фин, Гоу, Ракъм и др.), че и някои техни помощници. Сваляли тялото, връзвали го за един кол и оставяли прилива да го измие поне три пъти, “както повелява закона на Адмиралтейството”. След това го отвързвали, намазвали го с катран, оковавали го във вериги, поставяли го в метална клетка и го увисвали на някоя бесилка, на колкото се може по-видно място, обикновено на входа на пристанище – естуара на Темза край Лондон или Хог Айлънд срещу Чарлстън например. Тялото, с изкълвани от чайките очи, се оставяло да се разложи напълно, което отнемало до две години, докато в желязната клетка останели само костите – “за огромен ужас на всички, които смятали да вършат такива престъпления”. Очевидно красноречивото назидание било една от най-важните функции на Адмиралтейството! Труповете на обикновените пирати нямали късмета да бъдат сполетени от тези държавни назидателни процедури и били погребвани в неотбелязан с нищо гроб, вероятно поради големите разходи и страхотната воня, с която били съпроводени Адмиралтейските разбирания за справедливост.

На по-ниско ниво на закона от лов на пирати се печелело доста добре. Когато капитан Огъл пленил флотата на Бартоломю Робъртс (може би най-голямата група пирати по онова време и по изключение – цяла флота), в ръцете му попаднали общо 267 пирати – 187 бели и 77 чернокожи. Негрите въобще не стигнали до процес, защото били продадени като роби. Корабите на пиратите също били заменени срещу финикийски знаци. Цялата печалба от далаверите била поделена между Огъл и хората му, включително и местния адмирал. Белите били свалени на брега в Западна Африка, където 52 от тях били обесени (най-масовата екзекуция през Златната епоха), а 77 били оправдани. Ето какво се случило с останалите 58 души – 37 били пратени в затвора, но само 17 имали късмета да го излежават в Англия; другите 20 били осъдени на принудителен труд и пратени в Африканските златни мини, което било равносилно на смъртна присъда; 19 души въобще не стигнали до процес, защото починали от раните си или от болести; а последните двама имали невероятния късмет да бъдат пуснати условно, тъй като присъдите им били замразени “в очакване на кралското желание”, но най-вероятно впоследствие тези момчета са били вербувани от военния флот по не особено любезен начин.

Както виждате, властимащите на сушата и ловците на пирати в морето с нищо не са били по-добри от хората, които са преследвали и пращали на онзи свят по един или друг начин. Затова едва ли ще се изненадате, че тези мерки се оказали изключително ефективни. Към 1730 г. Златната епоха на пиратството вече практически била история. Макар че ерата на буканиерите няколко десетилетия по-рано вероятно заслужава много повече това име (но никога не го е получила заради чиста сантименталност към твърде популярното тогава каперство), първите десетилетия на XVIII в. са дали на историята повече прочути пиратски капитани от когато и да било; хора, обвити с повече митове и легенди от когото и да било. Техните съдби са отличен начин да надникнем в кухнята на пиратството от Златната епоха, но доколко познаваме истинските хора и техните постъпките зад кулисите на фантазията – това е съвсем друга история, която ще ви разкажа друг път.

P. S. Забравих да ви спомена няколко думи за пиратските флагове! Трябва да си призная, че в началото малко поизлъгах за черепа с кръстосаните кости, като ви казах, че е мит. Не е съвсем така. Пиратските флагове често били почти произведения на изкуството, които, освен оказване на съответното психологическо въздействие (страх!) върху жертвите, служели за идентифициране на съответния пират (и неговата слава), а били наситени и с дълбок символизъм. Черепът и кръстосаните под него кости, като символи на смъртта, били доста често срещани – на червен (Хенри Ейвъри) или черен (Едуард Ингланд) фон. По един или друг начин, много други символи на пиратските флагове били свързани със смъртта – хората си падали големи фаталисти. Танцуващият скелет например символизирал танц със смъртта, т. е. на капитана не му пукало особено за съдбата му, а вдигнатата чаша давала повод да се вдигне тост за смъртта. Скелетът може да бил хванат от ревматизъм и да не танцувал – тогава екскурзията до Онзи свят се отнасяла за преследваните люде. Различните оръжия (копия, мечове) навявали на потенциалните жертви асоциации какво ще им се случи, ако окажели съпротива, а пясъчният часовник значел “времето ви изтича”. Тези символи били съчетавани в различни комбинации, специфични за съответния пират, като при някои имало и по-екзотични изображения – например кървящо сърце при Едуард Тийч. Още по-красноречив бил Бартоломю Робъртс, който се притеснявал, че сложният символизъм нямал да бъде разбран от простите хорица, дето обирал до шушка, та затова на един от флаговете си (имал няколко, човека) използвал дори букви. Когато безчинствал из Барбадос и Мартиника, носел флаг с пират (вероятно той самият – пуста суета!) стъпил върху два черепа и ако някой не му било ясно за какво иде реч – отдолу, под черепите, стояли буквите ABH и AMH, които означавали съответно A Barbadian’s Head и A Martiniquan’s Head, така че хората от Барбадос и Мартиника да нямали съмнения, че става дума точно за тях. Хайде стига толкова за пиратските флагове.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=192967#p192967






Допадна ли ви този материал? (5) (0) 8895 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (19) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.