Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Търси се Звезден кристал (част 2) (статия) - Конкурс за хумористичен разказ с фантастични елементи, Октомври 2007 г., Конкурси на Сивостен
Търси се Звезден кристал (част 2)

Автор: Мартин Петков, събота, 10 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Къркоран, Гъргоран и Мърморан

В къщурата, изникнала от нищото, юнашки хъркаха Къркоран, Гъргоран и Мърморан. Огромните им безформени туловища се повдигаха и спускаха равномерно. Дори обитателите на гората не знаеха, какви са тези същества и от къде са се взели. Бяха издигнали дома си насред самата пътека, за да причакват странниците, решили да минат по нея.

Но пътници минаваха рядко. Затова през повечето време Къркоран, Гъргоран и Мърморан спяха и страшното им хъркане огласяше цялата планина. А когато се случеше да са будни, от тъмното на къщата се разнасяха жални стонове и оплаквания:
- Пак няма нищо за ядене.
- Така и ще си умрем от глад.
- Ще си умрем, я.
- Карти дайте да поиграем.
- Какви ти карти, стомахът ми стърже, уми-и-ирам.
- Пък и няма четвърти, никакви карти не стават така.
- По-добре да поспим, а?
- Да поспим, братя. Така ще е най-добре.

И крясъците и стоновете отново се превръщаха в гръмовито хъркане.

Вика и Никодим надникнаха през вратата и се опитаха да видят, какво има в къщата. Нямаше кой знае какво. По дървения под се търкаляха празни паници. Стените бяха голи и обрасли в паяжини. През мръсните прозорци не влизаше почти никаква светлина. Къркоран, Гъргоран и Мърморан се бяха проснали направо на земята и спяха дълбоко.

Джуджето почука любезно на портата и се провикна:
- Добър ви ден, мързеливци. Слънцето, от кога е изгряло, а вие още не сте се надигнали.

Къркоран отвори едното си око.
- Кър-р, гладен съм. Кър-р, чревца мои, кър-р, стомахче мое, пак сте празнички и пак няма нищо за ядене.
- Няма - тръсна презрително глава козелът. - Ами че разходете се малко в гората и ще си намерите.
- Гър-р, ние не се разхождаме из гората, уважаеми - обади се Гъргоран и отвори и двете си очи. - Нямаме работа, гър-р-р-р, в гор-рата. Предпочитаме тук да си стоим, уважаеми. Пътеката и без това идва при нас, гър-р. Защо трябва ние да обикаляме по баирите?
- М-да, трудно ще да ви е - огледа ги по-внимателно джуджето, докато очите й свикваха с полумрака в колибата.

Трите същества бяха ужасно дебели и едва се крепяха на мъничките си, подобни на хоботчета, крачета. Те едва ли можеха да направят повече от няколко крачки, без да се задъхат и уморят.
- Мр-рън...какво рекохте? - намеси се и току-що събудилият се Мърморан, без да отваря нито едно око - Бива ли така, мрън... влачат се тук всякакви, мр-рън, а храна не носят... Свинско дробче носите ли ни? Не носите. А супичка, пилешка, застроена с млечице? Или кокошчица опечена? Или поне вълшебна кърпа, а, мр-рън?
- Не носим. – рече Никодим.
- Не носите значи, мрън. Махайте се тогава от тук! Не ща и да ви зная, мрън. Едно време, като пазехме тъмницата на Мракодар, никой не смееше да ни говори така. Друга песен щяхте да пеете тогава, ама...
- Тихо, тихо... – прекъсна го с приглушен глас Гъргоран и се огледа уплашено.
- Ще се махнем - кимна джуджето. - Само ни покажете къде е пътеката за Сляпата скала.
- За какво ви е притрябвала, кър-р, Сляпата скала? - погледна ги със сълзящи очи Къркоран - Там няма ядене.
- Трябва ни - отсече козелът. - Не е ваша работа.
- Гър-р, щом не е, сами си търсете пътеката, уважаеми - изсмя се Гъргоран. - Но нищо няма да намерите, защото пътеката продължава е-е-е-ей от онази врата, на която сега се е облегнал Мърморан. А ключът за вратата, виждате ли го, къде е? На врата на Къркоран, уважаеми.
- Ами отключете ни я тогава - рече джуджето.
- Кър-р, че защо да ви отключваме? Храна за стомахчето носите ли? Кър-р, не носите. А искате от нас услуги. Вървете първо и донесете нещичко, пък после ще видим.

Вика се намръщи. Тези тримата започваха да я ядосват.
- Гър-р, а може би играят карти, уважаеми? - обърна се Гъргоран към Къркоран. -Я, кажете, уважаеми, карти играете ли?

Козелът изблея възмутено.
- Играем – побърза да отговори Вика - И какво?

Мърморан отведнъж бе отворил и двете си очи. Главите на тримата мързеливци щръкнаха радостно.
- Мрън, защо мълчахте досега, сядайте бързо, мрън. Ето там, там, до камъка. Чакай, ти, рогатия, къде тръгна? Само джуджето ще играе. Карти се играят от четирима, не знаеш ли? Ама че прост козел. Ние от кога чакаме четвърти, мрън, а все няма и няма. Така игра не става, мр-рън. Сядайте сега, братя, около масата.

Гъргоран и Къркоран взеха да се примъкват с пъшкане към средата на колибата. Там имаше широк воденичен камък, който им служеше за маса.
- Гър-р, ще играем, уважаеми, ще залагаме, гър-р, уважаеми ...
- Кър-р, златни парички, време е за игра, кър-р, вече почти не съм гладен.
- Как така ще залагаме? - дръпна се настрана джуджето.

Мърморан, Гъргоран и Къркоран го изгледаха учудени.
- Ами как? Така, тъмничарската. Без залог не може. Каква е тази игра без залог?
- Аз нямам какво да заложа - рече Вика.
- Гър-р, нямаш ли скъпоценен пръстен, уважаема?
- Или гърне с жълтици, кър-р?
- Или поне вълшебна кърпа, а?
- Нямам - отвърна тя - И не ми трябват вашите жълтици. За какво са ми те?
- Ами те, мр-рън и на нас не ни трябват особено, но така е прието, такъв си е редът един вид - спогледаха се объркано тримата тъмничари.
- Кър-р... Чакайте, аз имам идея - рече Къркоран. - Ако ти спечелиш играта, кър-р, ще ви пуснем да продължите към Сляпата скала.
- Става - кимна Вика.
- Но, кър-р, ако някой от нас спечели, тогава ти се връщаш от където си дошла, а козелът остава тук.

Мърморан и Къркоран закимаха доволно с глави, в смисъл – така си е, така е редно.
- Остава ли? - учуди се джуджето.
- Гър-р, уважаема, - изпухтя важно Гъргоран - Много е просто. Ти ще заложиш козела. И ако загубиш ние ще го изядем за вечеря, гър-р. Ще похапнем вкусно козе месо.
- К-как! - заекна Никодим - Как така ще ме залагате, бе? Че аз съм приказен козел.
- Мр-рън, стига си дрънкал, мр-рън... Ние колко приказни сме ги виждали. Пр-риказна гозба ще стане от теб.
- Не съм съгласен - отсече Никодим и потърси с поглед Вика.

Тя, обаче му правеше някакви странни знаци.
- Не бил, гър-р, съгласен. Я трай там. Джуджето ще реши.
- Добре. Става - рече Вика и седна до масата. - Само че без номера.
- Кър-р, ние не лъжем - отвърна обидено Къркоран - Честна тъмничарска!
- Мракодар да ни зазида в тъмниците си, ако лъжем... мр-рън.
- Тихо, тихо, - прекъсна го пак Къркоран. – По-добре да играем.

Четиримата се настаниха около воденичарското колело.
- Гър-р, раздавай...
- Мр-рън, ама че карти, все на мен, мрън, такива ще се паднат.
- Кър-р, коззз...

Никодим наблюдаваше играта от прага. Той нямаше никакво намерение да се остави да бъде изяден от тримата гладници. Картите свистяха във въздуха и все по-силно плющяха по масата. После за миг настъпи тишина.
- Грррррр, как стана така?
- Кър-р, пак обърка нещо, така и не се научи, какво да хвърляш?
- Мрън, защо не ми се паднаха твоите карти?
- По всичко личи, че печеля аз - каза джуджето и се изправи.

Къркоран, Гъргоран и Мърморан се спогледаха унило.
- Каква, гър-р, излезе тя уважаеми?
- Загубихме, мр-рън, ама че проклетия.
- Кър-р, може би трябва да изиграем още една игра? – обади се Къркоран и погледна обнадеждено към Вика.
- Давайте ключа! - отсече джуджето.

Трите същества изпухтяха отчаяно. Загубиха играта. А и четвъртият играч им се изплъзваше.
- Ами, ако не го дадем, гър-р?! – заинати се Гъргоран – Няма пък и толкова... не щем да ви го даваме.
- Вие обещахте – отвърна рязко джуджето – Мисля, че и Мракодар ви чу, как обещавате.
- По-тихо, по-тихо – прекъсна я Къркоран.

Туловището му трепереше от страх. Очите му жално се стрелкаха нагоре и надолу, сякаш очакваха всеки момент Мракодар да връхлети над него и другарите му.
- Да не мамим, мр-рън!
- Да не си търсим белята, къррр!
- Той е жесток, мр-рън...
- Гърр-р...
- Мрън, ей там е вратата. Къркоране, дай им ключа. Как можаха, мрън, да ми се паднат такива карти?

Вика и Никодим не чакаха втора покана. Те грабнаха ключа от Къркоран, отвориха малката вратичка и прекрачиха навън. Пътеката се виеше напред и се скриваше между зелените дървета.
- Сбогом, мързеливци! - провикна се към тъмното Вика.

От там, обаче се чу само:
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...

Къркоран, Гъргоран и Мърморан бяха заспали отново.

Сляпата скала

Никодим и Вика продължиха да се изкачват по склона на планината.
- Сляпата скала вече трябва да е близо, нали? - попита Вика.
- Близо е – рече Никодим. - Ама и казанът беше близо.

Козелът още беше сърдит за това, че го заложиха в играта на карти.
- Ами ако беше загубила?
- Че как ще загубя? - изненада се Вика - Мен дядо ме е учил да играя. Аз знам всички игри – на карти, на шах, на табла. И освен това...
- Какво освен това?
- Аз мога да лъжа на карти - тихо добави джуджето.
- Ка-ак? - изненада се козелът - Излъга ли ги?
- Разбира се. Вътре беше толкова тъмно, че те не можеха да си видят и носовете.
- Ай, ай, ай - завайка се Никодим. - На какво джудже съм попаднал само... Какво ли ще кажат Ина и Яна, като разберат?
- Ще кажат, че съм ти отървала инатливите рога. И че съм намерила пътя за Сляпата скала. Това ще кажат.
- Мда - преглътна козелът. – Което си е така, така си е... Рогата всъщност са много важни. Ама все пак...

Но джуджето не искаше да чува за никакво все пак. Рогата са си рога, а ходенето си е ходене. Обувките убиваха, острите камъни бодяха по стъпалата, сънят натискаше клепачите. А Никодим искаше да обяснява за рогата си.

Добре, че пътеката вече не се изкачваше нагоре. Виеше се между дърветата, широка и полегата, като шал, захвърлен небрежно на земята. Скалите постепенно се отдръпваха встрани, разрешавайки на слънчевите лъчи да се допрат до главите на уморените пътници.

Някъде към обед пътят свърши. Вика и Никодим излязоха на широка каменна площадка, над която се стелеше безкрайно, синьо небе.

Вика спря.

Цялата приказна земя се бе ширнала пред нея. Златни поля се полюшваха в далечината. Заснежени върхове пробиваха облаците и се губеха в пухкавите им калпаци. Зелените ниви бяха прорязани от широки жълти пътеки. Те се промушваха през скупчените къщи на малки селца и опираха в блесналите стени на непристъпни замъци и дворци.
- Колко е красиво! – възкликна джуджето – Само бях чувала за това място.
- Сляпата скала - каза Никодим - Пристигнахме. Ей там е замъкът на Ина и Яна, виждаш ли го? А това там е Десетото царство, онова, което е зад девет земи и зад девет морета. А пък онова ей там е Царството на великаните... ето и Червената пустиня, виждаш ли я.

И козелът посочи кървавото петно, което се разливаше на югоизток из равнината.
- Червената пустиня - повтори Вика.
- Не я изпускай от поглед – нареди Никодим. – Пустинята се мести непрекъснато. Загубиш ли я от очи, тя ще отиде дявол знае къде и ще трябва пак да се връщаме дотук, за да я намерим. Ако се умориш да гледаш, само ми кажи и ще те сменя.

Червената пустиня

Виждаше се вече Червената пустиня. Съвсем близо. Ей я къде е. Само да протегнеш ръка и ще я докоснеш. Още малко и ще я стигнеш. Но стигането не се оказа толкова лесно. Вика вървеше, без да откъсва очи от червените пясъци, които танцуваха по ръба на хоризонта. Дупки и сипеи се изпречваха на пътя им. Паднали дървета и скали ги отклоняваха от вярната посока. Уж вървяха към пустинята, а тя си оставаше все тъй далече.
- Кой живее в Червената пустиня? – попита по едно време джуджето.
- Глупав въпрос - отвърна Никодим. - Естествено, че пустинните хора.
- И какво правят те?
- Ами, да си призная честно – не знам. Отдавна никой не е ходил натам. А и да е ходил някой, аз не съм го срещал. Никой не обича да си търси белята из пустинята. Първите пустинни хора, казват, били разбойници. Нападали кервани и криели плячката си в Южния оазис. Но това е било преди много време. А какво е сега – не се знае. Пустинниците не са от най-общителните хора. Разправят, че с години не напускали оазиса. Затваряли се там и майсторели нещо. Не веднъж се случвало духовете да им бягат от бутилките и какви поразии правели после, бррр... Но и това са само легенди. Само дето един път...
- Ух - извика Вика и се тръшна на земята.
- Какво? – сепна се Никодим.
- Не мога повече. Заболяха ме очите от взиране - каза Вика.
- Добре. Аз започвам да гледам. Така, видях я. Ако вървим все тъй бързо, може би ще стигнем до вечерта - рече Никодим.
- Дано - отвърна отпаднало Вика.
- Иначе цяла нощ единият от нас ще трябва да стои буден и да наблюдава пустинята - добави козелът.
- Че какво ще наблюдава през нощта? Нищо няма да видим в тоя мрак?
- В Южния оазис от незапомнени времена работи голям фар. Той не е строен дори от пустинниците, а от още по-древни обитатели на оазиса. Като морските фарове, само че този осветява пътя на керваните, които пресичат пустинята.
- И все пак – дано да стигнем тази вечер - въздъхна джуджето.
- С Червената пустиня никога не можеш да си сигурен - рече замислено козелът.

И наистина, колкото и да бързаха Вика и Никодим, пустинята сякаш се опитваше да им избяга.

Вечерта ги свари сред широко и равно поле, покрито с ниски рошави треволяци. Джуджето запали огън и се сви до Никодим, който продължаваше да се взира сред падащия мрак. Изгряха първите звезди и заедно с тях лумна и белият лъч на фара. Светлината му прекоси за миг полето и се разля наоколо. После рязко угасна и стана тъмно. Но след малко отново блесна и продължи така цяла нощ – да светва и да гасне на равни интервали от време.

Първо Вика застана на пост, а Никодим легна да поспи. После се смениха. И през цялото време бялата светлина на фара им помагаше да не изгубят вярната посока.

По едно време се разнесе вълчи вой, чуха се стъпки на нощно животно, но после всичко утихна, в спокойно очакване на зората.

Утрото ги посрещна уморени и недоспали, с натежали глави и зачервени, подпухнали очи.
- Бррр, че студено - каза Вика, търкайки ръцете си. - А и през цялата нощ имах чувството, че ще се унеса без да искам и ще изгубя посоката.
- И аз - кимна козелът. - Но все пак се справихме и с това. Нещо ми подсказва, че вече ще бъде по-лесно.

Никодим имаше право. Този ден Червената пустиня не им се изплъзваше, както вчера. Бяха вървели по-малко от два часа, когато забелязаха, че тревата започва да изчезва, пръстта все по-песъчлива, докато накрая пред тях се надигнаха широки и полегати, червени дюни. Сега краката им затъваха до глезените в пясък и придвижването напред пак беше трудно, но вече нямаше никакво съмнение – това беше пустинята. А от високото на дюните, колкото и да беше невероятно, се виждаше как зеленее оазисът. Оазисът, в който древни, но добри майстори бяха построили пустинен фар. Оазисът на разбойниците и на загадъчните пустинни хора. И най-вече оазисът, в който бе скрит Звездният кристал.
- Оазисът се открива по-лесно от самата пустиня - подхвърли Вика. – Колко път трябваше да извървим, за да намерим нещо толкова мъничко.
- Недей да съдиш за пустинята по привидния й размер - отвърна сериозно Никодим. - Очите често лъжат. А и тук никога не е било най-страшно разстоянието. Страшното е, когато пясъците започнат да се движат около теб. Може през цялото време да виждаш края на пустинята и никога да не стигнеш до него.

Козелът и джуджето се спогледаха ядосано и спряха един срещу друг.
- Хм, това можеше да го кажеш по-рано. Ами ако се случи и с нас? – заяде се Вика.
- Аз може да съм козел, но рогата на главата не ми служат само за украса –отвърна важно Никодим. – За разлика от някои приказливи, но за сметка на това не особено изслушващи джуджета, аз отдавна съм се сетил, че ще трябва да се връщаме. И съответно съм се погрижил за подходящ превоз.
- И какъв е този подходящ превоз? – плесна с ръце Вика. – Собствените ни крака най-вероятно. Откакто сме тръгнали, само този превоз ползваме.
- Като му дойде времето, ще разбереш. – отсече Никодим, изпухтя обидено и избърза напред.

Двамата продължаваха да крачат по нагорещения от слънцето пясък. Козелът беше убеден, че до Южния оазис остава съвсе-е-ем малко и че вече почтии-и-и са стигнали. И в крайна сметка се оказа почти прав. След още четири часа залитане из пясъците оазисът се появи изведнъж, сякаш че изскочи изпод краката им. Толкова беше изненадващо, че двамата изморени пътници дори не можеха да се зарадват на късмета си. А и за радост, като че ли още беше рано, защото в оазиса ги очакваше нова изненада.

Южният оазис

На пръв поглед, всичко беше наред.

Още от далече се виждаха дървета, натежали от плод. Водоскоците ромоляха по красиви каменни тераси и пръскаха свежест наоколо. Ярки цветове мамеха окото и пръскаха упоителни аромати. Всичко си беше точно, както трябва да е в един оазис.

Но сред цялата тази красота се лутаха объркани хора с разпокъсани дрехи и уплашени лица. Те си викаха един на друг, скубеха си косите, удряха си главите в дърветата и обикаляха безцелно около тях. Вратите и прозорците на къщите се хлопаха рязко и от там се подаваха и бързо изчезваха угрижени физиономии. Някои ровеха из пълзящите растения наоколо без да спират да се разправят помежду си.
- Това пък какво е? - изненада се козелът.
- Като че ли са загубили нещо - каза замислено Вика.
- Да не би слуховете да са истина? - продължи да мисли на глас Никодим -Пустинниците са попаднали на някой дух, маскиран като бутилка с ром, освободили са го и е станала тя, каквато е станала.
- Не ми се вярва да е дух - огледа се със съмнение джуджето.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-голям изглеждаше хаосът. Един от пустинницте се бухна в цъфналите храсти до пътеката и взе да рови из тях.
- Извинете... - дръпна го за ръкава Вика. - Извинете...

Човекът обърна обезумял поглед към нея. Ръцете му трепереха, а от главата му се стичаха едри капки пот.
- Какво? - попита той.
- Ъ-ъ, търсите ли нещо? – приветливо попита Никодим.
- А вие как мислите? Това да не ви прилича на следобедна гимнастика? - отвърна ядосано човекът и понечи да се напъха обратно в храсталака.
- Нещо загубено? - додаде плахо Вика.
- Да, да, да - викна ядосано мъжът и удари по земята. – Не е ли очевидно? Как можа да ни се случи такова нещастие!?
- Ние тъкмо пристигаме - призна Никодим. – Какво се е случило всъщност?

Пустинникът ги изгледа объркано.
- Чужденци, значи, - изсмя се горчиво той. - Само вие ни липсвахте.
- Но какво е станало – не се сдържа джуджето.
- Загубихме паролата за компютъра, който управлява целия Южен оазис. Това стана.
- Паролата?! - възкликна Никодим.
- Компютъра?! - възкликна Вика.
- Да, да, паролата, компютъра – махна с ръка пустинникът, не спирайки да се озърта наоколо – От коя ли забутана приказка изпаднахте и вие. Паролата е като вълшебна думичка, нали се сещате. Нещо като “Сезам, отвори се”. И е нужна за компютъра, за да можеш да го командваш. Но няма ли парола – няма и команди. А без команди, целият оазис се обръща с главата надолу.
- Какво е компютър? - озадачено попита Никодим.

Пустинникът ги изгледа съжалително и изпъшка.
- Компютърът е вълшебна машина, която ние изобретихме и която ни помага да живеем по-добре. Тя предсказва времето, изчислява кога ще вали, показва как да си строим къщите и още много други неща. Тя е по-могъща и от най-всемогъщия магьосник. Никакви там вълшебни кърпи и летящи килимчета. Истината е в компютрите.
- Никога досега не бях чувал за компютри – рече Никодим.
- Ние ги изобретихме - отговори му важно пустинникът. - Добрите духове и феите вече толкова са остарели, че ако вечерта им поръчаш да ти излъскат обувките, на сутринта може да осъмнеш без покрив над главата. Имаше такъв случай със съседа Яшишко. Онези отнесени симпатяги цяла нощ му съчинявали магия за четка, която сама чисти обувките, докато накрая магията взела, че избухнала. И сега Яшишко си строи нова къща. А, виж, компютрите са друга работа...

Пустинникът въздъхна замечтано:
- Те са модерни и едни такива, лъскави, и никога не забравят, и абсолютно никога не ти казват, че имаш право само на три желания. Разбирате ли? Няма дух или фея, който да може да се сравни с тях. Затова си направихме компютър.
- Хм – рече със съмнение Никодим.

Пустинникът се прокашля и пристъпи на място.
- Да, де, искам да кажа, че майстор Лоренцо го направи. Ние само сглобихме частите. Умна глава е той, майсторът де.
- И какво стана после? – попита Вика.
- Ами, нали знаете, в нашия оазис от край време са се заселвали всякакви разбойници. Това всъщност е повече легенда, разбира се, за привличане на туристи. Митология. Но, не щеш ли, се намериха и няколко все още действащи бандити. На тях, разбирате ли, не им харесвало компютърът да подрежда живота в оазиса. Не искали друг да се грижи за тях. И започнаха да проникват тайно в него, да го развалят и да му объркват програмите.
- Хм – изсумтя джуджето. – Значи са се намерили и несъгласни. Странна работа.
- Тогава майстор Лоренцо запечата компютъра с вълшебна дума - парола, която само той знаеше – завърши човекът, без да обръща внимание на думите на Вика. - Умна глава си е майсторът.
- И после?
- Ами – въздъхна пустинникът. - Майсторът е стар и лесно забравя. Затова си записал паролата на едно листче. А онзи ден оставил прозореца отворен и вятърът духнал листчето. Майсторът тръгнал да го гони, спънал се, паднал, а когато дошъл на себе си – в главата му, ни парола, ни дявол. И от листчето – нито следа. Компютърът отказва да работи без парола. А без него и ние не можем да свършим нищо. Старейшината не знае какви заповеди да дава. Пазачите не могат да залавят крадците и измамниците. Разбойниците ни се смеят. Не знаем, кога ще вали, кога ще има буря, кога ще грее слънце. Трагедия.

В този момент пустинникът се сети, че трябва да търси вълшебната дума и скочи от земята.
-А къде е майстор Лоренцо? - спря го с мъка Никодим.
- Майсторът? Как къде? У дома си. В кулата на фара - рече пустинникът и отново се втурна да търси изгубеното листче.
- Тогава да вървим към фара - заключи козелът и пое напред.

Вика го последва мълчаливо. Тя мислеше за случилото се. Хората наоколо тичаха без посока, бяха объркани и уплашени. Дори озверели. Някои направо не приличаха на хора. И какво излизаше? Че компютърът е бил измислен, за да им помогне, но една малка грешка, едно хвръкнало през прозореца листче може да обърне живота им с главата надолу. И тогава същите тези хора се превръщат в безпомощни малки деца. Безпомощни и в същото време – зли. По детски зли, така както невръстните хлапета посягат към другарчето си без да осъзнават болката, която могат да му причинят.
- А защо отиваме при майстор Лоренцо? - запита Вика.
- Как защо? - учуди се Никодим - Майстор Лоренцо ще ни каже, къде се намира Звездният кристал. Нали е майстор? Не може да не знае. Майсторите са по-добри и от маговете. Със сигурност е чувал за кристала. Стига, хм, да не е забравил. Дано да не си е ударил много главата.

Майстор Лоренцо или как се командва компютър

Двамата навлязоха в града и по пътя си срещнаха още много уплашени и объркани хора. Тълпяха се по улиците, висяха по прозорците, събираха се на групи по площадите и угрижено обсъждаха нещо. Но сред тях се виждаха и доволни лица – мъже и жени, които тайничко се подсмихваха, потриваха ръце и си шепнеха на ухо. Сякаш се радваха, че вече няма машина, която да определя, как да живеят.

Скоро кулата на фара се надвеси над тях. Издигната от масивни каменни блокове, тя се впиваше в небето и хвърляше сянка през целия площад. Вика и Никодим спряха и се огледаха. Тук почти не се виждаха хора. Вратите на дюкяните бяха затворени. Хилави сенки се спотайваха по краищата на площада, но не смееха да се покажат на светлото. Вика вдигна поглед и изпъшка тихо.
- Дано да не трябва пак да се катерим.

В подножието на кулата имаше широка дървена врата. Беше открехната и отвътре се чуваше, как някой си говори сам. Двамата надникнаха през процепа и замряха така.

Майстор Лоренцо (или поне трябваше да е той) седеше край широка дъбова маса. По нея бяха пръснати чертежи на сложни изобретения. Майсторът се държеше с две ръце за главата, дърпаше нервно дългата си бяла брада, поклащаше се леко и говореше тихо на себе си:
- Как беше? Думата. Проклетата дума. Носорог? Не, не беше носорог. Или може би наопаки – горосон... не и така не беше... Яйцелет?! Не... Кравоопашат? Тц... Ех, как беше... Риборак?! Н-не... Зъбонос?!!! И това не е.

Очевидно Майстор Лоренцо се опитваше да си спомни паролата за компютъра, но засега не успяваше. Самият компютър проблясваше в дъното на стаята, масивен и лъскав, с огромно туловище, над което приглушено светеше правоъгълен екран. По екрана пробягваха бледи точици, които наподобяваха лутането на хората из оазиса.

Никодим се изкашля леко и двамата с Вика пристъпиха навътре. Майсторът трепна и вдигна поглед към тях.
- Вие пък кои сте?
- Пътници - отвърна Никодим. - Идваме при теб.
- Не сега, не сега - махна с ръка майсторът - Не виждате ли, че съм зает?
- Не виждате ли, че е зает? - повтори компютърът и белият екран премигна недоволно. - По-добре не го закачайте сега.

Майсторът потрепери нервно и погледна виновно към компютъра.
- Ай - рече Никодим и поклати укорително глава. - И това ли нещо може да говори? Нали уж му трябвала парола?
- Ох - изпъшка майсторът. - Парола му трябва, за да работи. А за да бръщолеви глупости, нищо не му трябва.
- Аз не бръщолевя - обади се компютърът. - А пък ти, като си толкова умен, по-скоро се сещай за вълшебната дума.
- Спасе, ще те разглобя, да знаеш - закани му се с пръст майстора и отново седна до масата. - А вие, странници, си тръгвайте, нямам сега време за вас.
- Нямаме време за вас - повтори назидателно и компютърът Спас.
- Изслушай ни, моля те! Няма да ти отнемем много от времето - примоли се Вика.
- Абе, вие от дума не разбирате ли? - ядоса се майсторът.
- Не разбират, не разбират - додаде заядливо Спас.
- Не е вярно. Разбираме - заинати се джуджето. - От дума разбираме. И няма да си тръгнем, преди да говорим с теб. Ние поне не си забравяме думите и не дрънкаме глупости, като ей онзи, там.
- А! - заекна объркано майсторът.
- Така е - додаде Никодим. - Трябва ни твоята помощ. Ние също нямаме време за губене.
- Ай, как ми говорят само! И това малкото, и то. Уж, джудже, а пък какъв език държи. Махайте се бързо, преди да съм ви превърнал в крастави жаби.
- Чухте ли? - обади се и Спас. - Бягайте, докато е време. Майсторът е специалист по краставите жаби.

Подобни заплахи, обаче не можеха да уплашат Вика и Никодим.
- Не мърдаме от тук - заявиха те в един глас. – Не и преди да говорим с теб.
- Ха - извика Майстор Лоренцо. - Къде се е чуло и видяло такова нещо? Сега ще си взема вълшебната пръчка и ще видите вие. Хиляда години ще квакате из блатото.
- Хайде де - изсмя се Вика. - Да видим, от къде ще намериш блато сред тая пустош.

Майстор Лоренцо вече ровеше из един стар сандък, от където излитаха всевъзможни магии и вълшебства:
- Шапка-невидимка... не. Бързоходни обувки... не. Я, това е старото ми наметало, колко го търсих преди два века! Но къде ли е жезъла? Нали спрях да го използвам, откакто направих компютъра. Дали пък не съм го хвърлил в огъня?
- Нищо не можеш да откриеш - хокаше го в това време компютърът Спас. - Съвсем си се разкиснал. За нищо не ставаш. Само подигравки търпя, покрай тебе.
- Спасе, млъкни, защото наистина ще те разглобя! - заканваше му се от време на време майсторът и продължаваше да се рови в сандъка, вече напълно забравил за неканените си гости. Вика се обърна към Никодим и му кимна с глава.
- Хайде - каза тъжно тя. - Няма смисъл да стоим тук. Не виждаш ли? Всички са се побъркали. Тичат нагоре-надолу и викат като караконджули.
- Караконджули! - подскочи майсторът.
- Точно така. Караконджули - тросна му се Вика. - Обиждай се, колкото си искаш. И ти си караконджул.

Джуджето се беше разсърдило не на шега. С Никодим бяха преминали през какво ли не, за да стигнат до оазиса. Приказките наоколо се объркваха все повече. Даже и тук нищо не беше наред, пустинните хора се бяха захванали с дела, които подхождаха на хората от човешкия свят. А пък майсторът, вместо добър вълшебник, се оказа смахнат, възрастен дядка, неспособен да се справи със собственото си изобретение.

Но Лоренцо се бе преобразил изведнъж. Лицето му грейна от радост и той щастливо заподскача около Вика и Никодим.
- Караконджули, караконджули, караконджули...
- Какво му стана? - разклати глава Никодим. - Дали съвсем не си загуби ума?

Компютърът Спас се спотайваше край стената и съскаше неразбрано.
- Не - спря се пред тях развеселеният майстор. - Нищо не съм загубил. Даже си намерих. Вълшебната дума. Караконджул е паролата, с която се влиза в компютъра. Оазисът е спасен. Сега ще видят онези разбойници, какво може старият майстор Лоренцо.

И той понечи да се втурне към Спас, за да го включи.
- Чакай - застана пред него Никодим.
- Какво?
- Първо нашият въпрос - додаде джуджето.
- А-а-а, да. Казвайте. Готов съм да направя всичко, за да ви се отплатя.
- Трябва ни Звездният кристал - рече Никодим.
- М-да-а, Звездният кристал - примлясна майсторът и се загледа към тавана. -Разбира се, да, Звездният кристал. Е-е...
- Забрави ли къде е? – попита джуджето.
- Той си е такъв - обади се от дъното Спас.
- Ох, да - плесна с ръце майсторът. - Кристалът. Сетих се. Кристалът е тук, разбира се - в пустинния фар. Той свети нощно време и така е било от незапомнени времена. Сигурно за това ми е изскочило от главата. Ех, старост-нерадост, толкова спомени са се натрупали вече, ще трябва да започна да си ги записвам в компютъра.
- Да, нали! Пак аз да се товаря - възнегодува Спас.
- А! - изненада се козелът. - Значи във фара? Хитро го е измислил Старият записвач на приказки. Кой ли би се сетил да търси във фара? И кристалът дава светлина на фара, така ли?
- Да - кимна майстор Лоренцо.
- Как ще го вземем тогава? - оклюма се Вика - Без него фарът няма да може да работи.
- А защо ви е кристалът? - попита майсторът.

Никодим приседна уморено на една пейка и започна да му разказва за приказките, за Стария записвач, за кристала, за феите Ина и Яна и за джуджето Вика.
- Разбрах - каза накрая Майстор Лоренцо. - И мисля, че имам разрешение на този проблем.
- Както винаги - обади се пак Спас.

Никодим и Вика погледнаха с надежда майстора, а той продължи:
- С помощта на моя компютър аз изобретих Слънчева антена – нов уред, който ще свети непрекъснато за милиони години напред и ще се командва от Спас. През деня Антената ще събира светлина от слънцето, а през нощта ще я излъчва от фара.
- Не е честно - проплака самият Спас. - Той бил изобретил Слънчевата антена. А кой измисли формулите, кой сметна всичко... толкова работа свърших, за да изобретиш ти антената. Няма благодарност на тоя свят. Пък уж в приказките всичко било честно и справедливо. Дрън-дрън...

Ала майсторът само махна с ръка и продължи:
- Отдавна смятах да сложа Слънчевата антена във фара. Да си призная – дори аз не знаех много за Звездния кристал, но бях сигурен, че този, който го е поставил там, някой ден ще дойде да си го потърси. Затова исках да намеря начин, по който да заменя кристала с нещо друго. Но нали забравям ъ-ъ... по малко, така и не съм изпробвал моето изобретение. Затова ще го направим сега. Да вървим.
- Да знаеш, че ще искам заплата за тази работа - закани му се Спас.
- Добре, добре – измърмори майсторът и седна пред компютъра. Написа паролата и Спас изпиука тихо, а екранът му светна в синьо:
- На твоите услуги съм, майстор Лоренцо - рече любезно той. - Всичките ми програми работят нормално. Температура на въздуха – 22 градуса, вятърът е слаб, от югоизток. Какви са задачите за деня?

От предишния досадник не бе останала и следа.
- Добре - рече майсторът и затрака по клавишите. – Компютърът работи нормално. Бях се притеснил, че може да се е повредил по-сериозно. Така-а-а, готово. А сега да вървим нагоре.
- Знаех си - изпъшка Вика. – В крайна сметка, пак ще трябва да се катерим.

Оставиха компютъра да се погрижи за реда в оазиса и поеха след майстора. Той носеше под мишница своето изобретение – Слънчевата антена, която трябваше да замени кристала, и ги водеше по тясната вита стълба към върха на фара. Изкачваха се дълго, Никодим тропотеше и се хлъзгаше по излъсканите каменни стъпала, а Вика пухтеше уморено след него.
- Още малко, още малко – припяваше майсторът пред тях. – Забравил съм, че е толкова високо, но съм сигурен, че не остана много.

Когато стигнаха до върха и тримата бяха останали без дъх. А там, в кръглата и прашна зала кротко грееше Звездният кристал.
- Ето го - посочи с ръка Майстор Лоренцо. - Внимавайте да не се оплетете в паяжините, сред тях се крият сребърни паяци, мнооого злобни животинки. Спомням си веднъж, преди четиристотин години, не, даже преди петстотин, ъ-ъ...

Никодим и Вика се взираха намръщено в Лоренцо и той се прекъсна сам.
- А, да, изчакайте само да поставя антената и ще ви дам кристала.

И той се зае да измъква кристала от стоманените скоби, с които беше заклещен в центъра на залата, и да закрепва на мястото му своето изобретение. Когато всичко беше готово, антената забръмча тихо и започна да поглъща слънчевата светлина в себе си, а майсторът протегна ръце към Вика.

Кристалът сякаш се бе смалил. Сега изглеждаше не по-голям от яйце, а светлината му бе слаба и трептяща.
- Не знам какво ще правите с него - каза майстор Лоренцо. - Но каквото и да е, трябва да се случи преди залез слънце.

Вика вече беше протегнала ръце, за да го поеме, но се дръпна уплашено назад.
- Защо?
- Защото залезе ли слънцето, кристалът започва да свети с цялата си сила и този, който е наблизо, ще ослепее от светлината му и ще изгори в пламъка му.
- Значи трябва да побързаме - рече Никодим. - Наближава пладне.
- Да побързаме, да - погледна го Вика с насълзени очи. - Но накъде и как?

Майсторът ги изгледа състрадателно:
- Ех, странници, дадох ви, каквото можах. С друго не мога да ви помогна. Дори и аз не зная, как Звездният кристал може да бъде изпратен като дар на Слънцето. Още не съм измислил лък, който да изстреля кристала толкова нависоко, че да стигне до небето. Хм... но това не е лоша идея. Трябва да поставя тази задача на Спас. Тъкмо да не стои без работа. Добре, оставям ви, чакат ме хиляди дела за вършене. Целият оазис лежи на моите плещи. Дано сполучите и приказките да успеят да се завърнат при хората.

И майсторът забърза надолу по стълбите, обмисляйки новите чудеса, които щеше да създаде с помощта на компютъра Спас. Вика и Никодим не му отвърнаха нищо. Те седяха на стълбището и гледаха умислено пред себе си.
- Майстор... - мърмореше Никодим. - Ама че майстор... Пък и този компютър, какъв нахалник е само. Съвсем са се разхайтили тук. Само да разкажа веднъж на Ина и Яна. Всъщност с какво се римува думата майстор?
- Лък - прошепна тихичко Вика.
- С лък? С лък не се римува. Май че майстор не се римува с нищо - заключи козелът.
- Сетих се - извика джуджето и скочи на крака.
- Така ли? - погледна го завистливо Никодим. – Добре, печелиш. Казвай, коя е римата.
- Не римата. Сетих се, как да изстреляме Звездния кристал към слънцето и да му го изпратим в дар.
- Охо? – изпръхтя Никодим и се надигна.
- Трябва да стигнем до Тополата – вълшебното дърво, което спасихме от секачите. Само че... имаме само половин ден... а дървото е ужасно далече.

И Вика отново седна омърлушена на стълбите.
- Това не е проблем - тропна с крак козелът. - Щом трябва да стигнем до тополата, ще стигнем и то преди залез слънце. А след това?

Вика избърса сълзите, които бяха започнали да капят от очите й и махна с ръка:
- После е лесно. Само да стигнем до там. Тополата може да запрати кристала чак до слънцето. Сигурна съм в това.
- Тогава, счупи десния ми рог! - нареди Никодим.
- Да го счупя?! - учуди се джуджето.
- Да, да - повтори Никодим. - Хайде, побързай!

Вика пусна кристала в джоба си и хвана с две ръце рога на козела. Дръпна го леко, но той не помръдна.
- По-силно - извика Никодим.

Вика го дръпна с всичка сила и рогът остана в ръцете й, а тя самата се катурна по гръб на земята.
- Така - извика козелът. - Бързо, да излизаме от тук.

И двамата се спуснаха през глава надолу по витото стълбище, прескачайки по две и три стъпала наведнъж. Те профучаха през жилището на майстор Лоренцо, който се разправяше за нещо със Спас, и излязоха на площада пред фара. Там беше все така пусто и хладно. Даже сенките се бяха отдръпнали нанякъде.
- А сега забий рога в земята - каза Никодим.

Джуджето коленичи, замахна с две ръце и забоде рога дълбоко между белите плочи на площада.

Белокрил

Светкавица проряза небето и за миг заслепи очите им. В следващия момент, сякаш от нищото, пред тях изникна огромен бял кон с широко разперени крила.
- Здравей, братко! - рече му Никодим. - Дойде време за твоята помощ.
- Щом е дошло, кажи ми братко и аз ще изпълня молбата ти - отвърна крилатият кон и се наведе към тях, за да могат да се покатерят на него.

Никодим направи знак на Вика:
- Хайде. Ох, чакай! Искам си рогчето. Сложи ми го обратно на главата. Точно така. Завърти го малко на дясно, де. По-силно, да не вземе да изпадне някъде. Така.

И двамата яхнаха чудния кон, който ги понесе над земята.

Конят се казваше Белокрил и беше мнооого стар познат на Никодим. Двамата бяха преживели заедно не едно и две приключения и имаха цял куп общи спомени. Затова Вика само мълчеше и слушаше разговора им, докато Белокрил ги отнасяше към вълшебната Топола. Чак, когато се умориха да говорят, тя попита тихо козела:
- А не можеше ли да извикаш Белокрил още в началото, за да не пътуваме толкова много дни до Червената пустиня?

Но Никодим поклати отрицателно глава.
- Както виждаш аз имам само два рога. Всеки рог може да бъде използван по веднъж. Белокрил е много зает кон и не можеш да го викаш по всяко време.
- А първият рог, побратиме, ти го използва доста отдавна - намеси се и Белокрил. - Когато подземната вещица искаше да завладее царството на Ина и Яна.
- Точно така - потвърди козелът. – Оставаше ми само един рог. Не можех да рискувам. Не и преди да стигнем до оазиса. А сега Белокрил ще ни върне при Тополата.

И те летяха, и се взираха пред себе си, и търсеха с очи вълшебното дърво. Под тях, като в чудна картина, пробягваха широки, златни ниви и гъсти зелени гори. Прорязваха ги сините езици на бистри, пълноводни реки. А хората, които бяха излезли по работа, вдигаха погледи нагоре и с почуда гледаха вълшебния кон. Неговите крила бяха толкова големи, че хвърляха широка сянка на земята отдолу. По едно време от скрита сред скалите пещера изпълзя млад дракон с още неукрепнали златни люспи, той се издигна плавно и полетя след тях, но скоро остана назад и се загуби в далечината. А Белокрил продължаваше неуморно да се носи във въздуха. Напред, напред, към високата Топола, която е по-гъвкава и силна и от най-големия лък, създаван някога из приказната земя.

Слънцето клонеше към залез. Острите му лъчи се впиваха в очите им и Вика и Никодим с мъка различаваха очертанията на предметите около тях. Единственото, което виждаха, беше, как слънчевият диск започва да потъва зад хоризонта. Вика усещаше топлината на кристала в джоба си да става по-силна. Джуджето го извади и възкликна уплашено. Звездният кристал бе започнал да се уголемява. Светлинки пробягваха по него и той грееше все по-ярко.
- Бързо - извика Никодим, виждайки кристала.

Без да каже и дума, Белокрил напрегна мускулите си.

Полетяха два пъти по-бързо и ето, че скоро пред очите им се появиха познати места – склоновете на Мракодарската планина и гората, в която нощуваха само преди няколко дни. Ала слънцето се спускаше още по-стремглаво надолу. Повече от половината диск се бе изгубил от поглед. Кристалът светеше ярко и бе пораснал толкова, че джуджето едва успяваше да го обгърне с две ръце.

Още по-лудо полетя тогава Белокрил. Никодим, и Вика с мъка се удържаха на неговия широк гръб. Притъмняваше и вече само кристалът хвърляше светлина наоколо. Вика охкаше на глас, защото огненото кълбо пареше на ръцете й, ала тя продължаваше да го държи здраво.

В този момент Никодим нададе победоносен вик:
- Ето я! Виждам я! Ето я Тополата, ето там, на онази поляна.

И Белокрил рязко се спусна към открояващото се с височината си самотно дърво и меко стъпи на зелената трева до него.
- Ой - извика Вика и пусна кристала на земята, след което сама се спусна от гърба на коня.

Кристалът се изтърколи меко и спря на няколко крачки от дървото.
- Знаех си, че ще се върнете! - посрещна ги с топъл глас Тополата - Чаках ви.

Вика пристъпи до нея и зашепна, а тя закима с листата си.

Никодим и Белокрил стояха един до друг и гледаха джуджето.
- Какво толкова си говорят? - нетърпеливо прошепна Никодим - Времето изтича.
- Спокойно, побратиме - отвърна му Белокрил. – Времето не е река и знае кога трябва да изчака малко.

Козелът го погледна недоверчиво, но не каза нищо.

Накрая джуджето се отдръпна от Тополата, а тя се изправи и разпери величествено клоните си.
- Добре - каза дървото. - Отстъпете назад. Най-добре се качете ей там, на хълма.

Козелът и джуджето скочиха на гърба на Белокрил и той ги пренесе на една близка височинка. В това време Тополата се наведе и обгърна Звездния кристал в клоните си. От тях се изви пушек и миризма на изгоряло.
- Кристалът ще я подпали - извика уплашено Никодим.
- Тя е смела Топола - отвърна Вика, без да откъсва очи от нея.

И наистина Тополата държеше здраво кристала в клоните си, без да обръща внимание на дребните пламъчета, които се разхождаха по ствола й. Тя прилегна почти хоризонтално към земята, все едно се готвеше да заспи и започна да се върти над тревата, като стрелка на огромен часовник. Короната й описваше широк правилен кръг - по-бързо, по-бързо, още по-бързо. От кристала се сипеха златни искри и се разпиляваха наоколо. Накрая скоростта стана толкова голяма, че тримата наблюдатели виждаха само голям огнен пръстен, който опасваше полянката. Слънцето почти не се подаваше над хоризонта, по небето проблясваха първите звезди. В следващия миг тополата се огъна и с рязко движение заметна короната си нагоре. Звездният кристал полетя към висините – нагоре, нагоре, нагоре... златната точка се смаляваше, но оставаше все така ярка. И тогава последният лъч на залязващото слънце разряза въздуха, протегна се бавно над нивите и реките и прониза кристала. Вика, Никодим и Белокрил замижаха с очи, защото в този миг Звездният кристал освети земята по-ярко и от най-яркото слънце, след което се пръсна на милиони малки звезди. Сякаш безброй фойерверки се взривиха по небето – жълти, червени, оранжеви, зелени, бронзови, златни и сребърни – те се носеха във въздуха и плавно падаха към земята.

Вика въздъхна дълбоко и погледна към козела.
- Това беше – каза тя. – Знаех си, че тополата ще успее.
- Да - кимна доволно Никодим. - Приказките се върнаха при хората. А героите от тези приказки отново са се появили из приказната земя. Вече нито една приказка няма да изчезне. Искрите на Звездния кристал ще се скрият дълбоко в сърцата на хората и никога няма да ги напуснат. Приказките ще се разказват от човек на човек, ще се събират в книги, ще се появят още много записвачи на приказки, ще се появят дори хора, които ще измислят нови приказки...

Никодим млъкна задъхан. Той не беше забелязал, че джуджето вече не е до него. То бе отишло при Тополата и галеше с две ръце обгорената й кора. Тополата го обгръщаше с листата си, а от върха на короната й все още се виеха тънки струи дим. Белокрил продължаваше да гледа замечтано към небето и хилядите цветове по него.

Козелът се приближи до Вика и Тополата.
- Болеше ли? - питаше я джуджето.
- Само малко - отвръщаше тополата. - Но това не е важно. Нали спасихме приказките? Това е важното. На пролет ще ми израснат нови клони с още по-хубави листа.

Вика се обърна към Никодим.
- А сега, какво ще правим?

Козелът отстъпи крачка назад и отклони погледа си встрани.
- Белокрил ще те заведе обратно в град Невидим. Той знае пътя до там. А пък аз ще се върна при феите Ина и Яна. Искам да си почина малко, омръзна ми да обикалям по друмищата, да ме валят дъждове, да ме стрелят с пушки и да ме залагат на карти.

Козелът изведнъж се беше размечтал:
- Смятам да се разхождам из градината на двореца и да съчинявам стихове. Крайно време е да почна да измислям и рими, какъв поет ще бъда иначе. Ако искаш, може да дойдеш с мен. Ще ми помагаш за стихотворенията. Ще те запозная с Ина и Яна, те също много ще ти се зарадват. По царски ще ти се отблагодарят за голямата услуга.

Джуджето стоеше замислено до дървото и гледаше към земята.
- Какво има? - попита я Никодим.
- Аз няма да се връщам в град Невидим - отвърна тя. - Но и с теб няма да дойда. Ще помоля Белокрил да ми помогне да намеря пътя към вкъщи.

Козелът се опита да прикрие въздишката си.
- Сбогом, Никодиме! Пак ще се срещнем някой ден и тогава ще ми кажеш новите си стихотворения.

И Вика потупа за последно дънера на дървото и тръгна с уверена крачка към коня, който я чакаше кротко на хълма.

Никодим остана до Тополата, без да отвърне нищо.
- Смело джудже - каза Тополата. - То със сигурност ще намери пътя към дома си.
- И аз мисля така - рече Никодим и една сълза се търкулна по брадата му. - Дано по-скоро се прибере при своя дядо и при другите джуджета.

Докато казваше това той наблюдаваше как Вика се покатери върху Белокрил, той разпери крилата си и се издигна леко в нощния въздух.
- Тъжно е да се разделяш - каза Тополата. - Но е хубаво да знаеш, че дори някъде, много далече, имаш приятели, които мислят за теб.
- Така е - кимна Никодим. - Най-важното за една приказка е да има щастлив край. И ето – нашата приказка завърши щастливо, а пък на мен все пак ми е мъчно. Може би е по-добре приятелите все пак да не са толкова далече, а.

Небето над тях продължаваше да свети в хиляди цветове.

Козелът се сбогува с тополата и бавно тръгна към гората. Мърмореше си под нос и съчиняваше нови стихотворения. Стихотворения за джуджето Вика и за коня Белокрил, за майстор Лоренцо и за компютъра Спас, за вълшебната Топола, за феите Ина и Яна и за още много чудни същества, които живееха из приказната земя, правеха живота по-красив и по-шарен и вярваха, че дори и от далече приятелите им мислят за тях и са готови винаги да им дойдат на помощ.

КРАЙ

---
Разказът е носител на Трета награда от Конкурса на Сивостен за хумористичен разказ с фантастични елементи, м. Октомври 2007 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=192941#p192941






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3793 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.