|
Сивостен :: Густав Холст, "Планетите" и Херберт фон Караян (статия) - Биография, Класическа музика
 | |
„Взаимоотношенията” между легендарния австрийски диригент Херберт фон Караян и почти забравения днес композитор Густав Холст са особено интересни, макар че се свеждат до една единствена творба. Това е един от онези особено красноречиви примери как в класическата музика едно и също произведение, в (почти) едно и също изпълнение може да звучи коренно различно. Но преди да ви разкажа за записите, няколко думи за композитора и неговата най-известна творба.
Името на Густав Холст звучи като немско или австрийско, но това е подвеждащо, защото той всъщност е англичанин – роден на 21 септември 1874 г. в Челтъм, починал на 25 май 1934 г. в Лондон. Истинското му име е Густавус Теодор фон Холст, но по време на Първата Световна война частичката „фон” отпаднала поради патриотични съображения. Произходът му се губи някъде из Скандинавия и Прибалтика, но за сметка на това е изключително музикален. Дядо му бил композитор на елегантна музика за арфа в Рига (Латвия), а след като се преселил в Англия станал известен педагог по отношение на този инструмент. Баща му бил органист, пианист и хор майстор, а майка му – певица, така че Густав бил заобиколен с музика от най-ранна възраст и съвсем естествено учел цигулка и пиано. По-късно постъпил със стипендия в Кралския колеж за музика в Лондон, откъдето датира дългогодишното му приятелство с друг голям британски композитор – Ралф Вон Уилямс. През 1905 г. е назначен за музикален директор в девическото училище „Свети Павел”, a две години по-късно – в колежа “Морли”. Тези две преподавателски длъжности той запазва до края на живота си и те всъщност представляват най-съществената му дейност след композирането.
Музикалното наследство на Густав Холст се състои от около 200 творби, повечето от които са повлияни значително от английските вокални и хорални традиции – фолклор, църковна музика, мадригали. Особено известен е с увлечението си към индуския мистицизъм и духовност. Този екзотичен извор на вдъхновение води до създаването на Sita – опера в три действия базирана на епизод от Рамаяна, Savitri – камерна опера, основаваща се на част от Махабхарата и Hymns from the Rig Veda – творба, заради която Холст дори се заел с изучаване на санскрит, защото нямал вяра на преводите от онова време. Въпреки изключително оригиналния си характер (а може би точно заради него), музиката му е почти забравена днес. Нейни изпълнения и записи са сравнително голяма рядкост. Има една творба обаче, която прави изключение.
Густав Холст композира своята сюита за оркестър “Планетите”, опус 32 (The Planets, Op. 32) през 1914-16 г. Тя представлява произведение от седем части, вдъхновени донякъде от астрологията, донякъде от астрономията и митологията. Всяка част има програмно заглавие и е посветена на определена планета (или римско божество, ако предпочитате). Липсват Земята, кой знае защо, и Плутон, която има основателна причина – по онова време все още не е била открита (това се случва през 1930 г.). Първото цялостно изпълнение на сюитата се е състояло на 10 октомври 1920 г. в Бирмингам под диригентството на Епълби Матюс, а първият запис е направен през 1926 г. за HMV под палката на самия Густав Холст. Оттогава тази творба е записвана поне по веднъж от множество велики (и не чак толкова) диригенти – Херберт фон Караян, Ленърд Бърнстейн, Лорин Маазел, Дьорд Шолти (или Солти, или Золти), Зубин Мета, Шарл Дютоа, Джеймс Ливайн, Андре Превен, Леополд Стоковски, Саймън Ратъл, Малкълм Сарджънт и др. Тъй като великата музика не признава стилови ограничения, произведението съществува и в някои доста необичайни варианти, като например аранжимента за синтезатори на Исао Томита или прогресив рок версията на Рик Уейкмън. Днес "Планетите" са не само най-известното произведение на Густав Холст, но вероятно и най-популярната творба на английски композитор въобще.
Сюитата е смазващо грандиозна! Предназначена е за т. нар. четворен оркестър, т. е. всички дървени духови инструменти са по четири, а не както обикновено – по два. Като прибавите към тях шест валдхорни, четири тромпета, три тромбона, туба, еуфониум, съответния брой струнни и най-различни ударни инструменти – включително два (!) комплекта тимпани и доста екзотичните глокеншпил, оркестрови камбани, ксилофон, челеста и какво ли още не – се получава нещо наистина невъобразимо. В последната част има и един твърде странен женски хор... но за него по-късно.
 “Планетите” обаче са много повече от събиране на могъщи оркестрови сили под палката на отличник от класа по дирижиране. Астрологията, митологията и астрономията са изиграли своята роля при създаването на творбата, но само толкова. Седемте части представляват седем картини, които събират в себе си невероятни философски и психологически бездни. Въпреки страховитата мащабност и зрелищната виртуозност, творбата притежава и една изключително прелестна и разнообразна мелодичност. Просто не виждам къде някои хора намират прилика с какофониите на Стравински и Шьонберг. Но това е друга тема. Впрочем, всяка от седемте части заслужава поне по няколко думи, защото тяхното изпълнение изисква не само сериозна техническа подготовка, но и една изключително задълбочена интерпретация.
I. Mars, the Bringer of War определено е най-известната част от всички. Сигурно сте я чували. Безспорно това е една от най-дивите, свирепи и зловещи музики, които някога са били композирани. Доминиращият маршов ритъм и преобладаващите медни духови инструменти създават кошмарно реална илюзия за сражение с огромни пропорции, за нещо нечовешко. Или може би точно човешко? Човек би могъл да се изкуши да потърси една своеобразна музикална аналогия с ужасите на Първата Световна война, ако тази част не беше писана преди нейното избухване. Една интересна подробност - част от Mars,... свири дори Джими Пейдж в парчето Dazed and Confused по време на легендарния концерт на Лед Цепелин в Madison Square Garden през 1973 г., който по-късно е издаден като двойния концертен албум The Song Remains the Same.
II. Venus, the Bringer of Peace. Това се казва контраст! Нежна, лирична и мечтателна музика, която няма абсолютно нищо общо с предишната страхотия. Заедно с първата част това е един оркестров вариант на хипарското мото "Правете любов, а не война", което явно е било актуално и половин век преди да се появят първите хипита.
III. Mercury, the Winged Messenger е особено екзотична музика, чиято мелодия винаги ми напомня великолепната симфонична поема "Шехерезада" на Николай Римски-Корсаков. По всяка вероятност заради това свързвам тази част предимно с магическото обаяние на Ориента.
IV. Jupiter, the Bringer of Jollity на пръв поглед е образец на всенародното веселие, преливащо от буйни и жизнерадостни чувства. Под повърхността обаче се крие нещо много повече от елементарната веселост. Забележете втората тема, може би най-красивата в цялото произведение, която се появява към средата в струнните (а малко преди края и в тромпетите). Апотеоз на благородния и обречен копнеж!
V. Saturn, the Bringer of Old Age се смята, че е била любимата част на Густав Холст, според когото "заплашителен часовник тиктака в басовата линия, разкривайки както достойнството на старостта, така и нейните слабости". Това е безспорно най-забележителната композиция от всички части. Началото е съвсем тихо, едва доловимо, с постепенна градацията в динамиката се достига до злокобна кулминация в ужасяващо бавно темпо, която рязко контрастира с лиричния характер на финала. Винаги съм виждал в тази част дълбоко вкоренения, вероятно във всеки един от нас, страх от смъртта, който нараства все повече с възрастта и в един момент се превръща в маниакална обсебеност. А смъртта може би не е чак толкова лошо нещо...
VI. Uranus, the Magician е странна музика. Олицетворение на Апокалипсиса бих казал. (Личи си, че Холст е учил тромбон в Кралския колеж, нали?) Дори малко по-ведрите моменти на тази част са пропити с някакъв особено потискащ песимизъм.
VII. Neptune, the Mystic определено е най-мистичната част от всички. Необикновено тиха, някак далечна и неуловима, тя е единствената, в която има и вокална част - женски хор. Според Холст той трябвало "да бъде разположен в съседна стая, вратата на която да се остави отворена до последния такт, след което бавно и тихо да се затвори". Самият последен такт (само хор, без оркестър) трябвало "да се повтаря докато звукът се изгуби в далечината". Neptune,... е един от онези редки случаи в класическата музика, когато краят е с постепенно замиране на звука - нещо често срещано и лесно постижимо при запис в студио, но доста трудно осъществимо на живо. В онези времена, преди широкото навлизане на звукозаписната техника, тези постепенно затихващи женски гласове, докато човек вече не е сигурен дали въобще чува нещо, вероятно са били наистина мистично преживяване. При малко повече въображение сигурно биха могли да бъдат такива и днес.
През своята 60-годишна кариера Херберт фон Караян дирижира "Планетите" на живо само два пъти - на 22 и 30 ноември 1961 г. във Виенската Държавна опера (Wiener Staatsoper). Интересното е, че това не са концерти, а спектакли. Освен оркестърът на Операта, в тях участва и нейният балет - съпроводен с хореография, костюми и декори, разбира се.
Изпълненията на живо имат един голям недостатък и той е, че се забравят. Записите обаче - не. Караян е направил два на "Планетите", които се различават съществено, защото са с различни оркестри, за различни компании (разбирай "различни тон режисьори") и накрая, но не на последно място - разликата между тях е 20 години. Първият запис е направен през 1961 г. с Виенската филхармония за DECCA, а вторият - през 1981 г. с Берлинската за DG.
На пръв поглед разликата е чисто техническа. Новият запис е от зората на дигиталната ера и звучи кристално чисто, много по-добре от стария, макар че като за 1961-ва той е отличен. На втори поглед (или по-скоро слушане) изпъкват разликите в интерпретацията, които не са кой знае колко много, но в значителна степен променят характера на творбата. Явно през тези 20 години виждането на Караян за "Планетите" е претърпяло една своеобразна еволюция. "Виенският" запис е значително по-мощен, с много по-агресивен и остър звук. Медните инструменти приличат на огромен нож, който просто ви прерязва главата на нивото на ушите. За разлика от него, "Берлинският" запис, макар че на моменти прилича на звуково цунами, е един значително по-задълбочен и философски прочит. Техническата му прецизност е само едно допълнително предимство, което дава възможност да се усети цялото звуково богатство на оркестрацията.
Днес, почти 90 години след написването си, "Планетите" се радват на неувяхваща слава. По всяка вероятност причина за това е огромният им интерпретаторски потенциал, ако мога така да се изразя. Той им дава възможност да преодолеят изпитанията на времето чрез много, различни и стойностни интерпретации. Двете на Херберт фон Караян са само малка част от тях, но която и да изберете - няма да сбъркате. Най-добре и двете. Приятно слушане!
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=188388#188388 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
