Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Фредерик Шопен (1810–1849). Поетът на пианото (статия) - Биография, Класическа музика
Фредерик Шопен (1810–1849). Поетът на пианото

Автор: Александър Арсов, вторник, 07 август 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Знаете ли кой е Фредерик Шопен? Да, знам, че сте чували името, но знаете ли какво стои зад него? Ще ви кажа. Един от музикалните гении на XIX в. Един човек, който през трагично краткия си живот успя на даде на новородения Романтизъм една неповторима искра със своите творби. Макар че Шопен никога не е писал симфонии, опери, оратории, кантати, той все пак е признат за един от най-великите композитори живели някога. Защо?

Ще се опитам да ви обясня. Защото е посветил своя живот на пианото. В абсолютно всичките му творби пианото заема централно място. В някои от тях то е съпроводено с виолончело, глас или оркестър, но в повечето – е единствено. Не ми е известен друг пример за толкова пълно сливане между композитор и инструмент в историята, освен може би Паганини и цигулката. Разбира се, това далеч не е всичко. Шопен е издигнал пианото до висоти, които предшествениците му от епохата на Класицизма дори не са могли да си представят (освен може би Бетовен). Той е първият, който е дал на произведенията за този инструмент не само огромно разнообразие на формата, което се простира далеч отвъд сонатата, вариациите и рондото, които са били традиционни тогава – прелюдии, етюди, мазурки, импромптюта, ноктюрни, валсове, балади, скерца, полонези – но и ги е наситил с лирика, драматизъм и трагизъм, за които дори не се предполагало, че е възможно да се изразят с черно-белите клавиши. Шопен е един от онези композитори, чието мелодично богатство много трудно можете да сбъркате. Той е и може би най-яркото доказателство, че тези, които смятат поезията за привилегия изключително на литературата грешат.

Фредерик Франсоа Шопен е роден в селцето Желязова Вола край Варшава през 1810 г. Точно кога се е случило това е спорен въпрос – според семейството му датата е 1 март, но акт за раждане липсва, а кръщелното му датира от 22 февруари. Както и да е, това не е толкова важно, колкото фактът, че през октомври същата година семейството се премества във Варшава, където бащата на бъдещия композитор е назначен за учител по френски език и литература. Никола Шопен е френски емигрант в Полша, която е приел за своя втора родина през 1787 г. Родом е от Маренвил – малко селце в Лотарингия. Често можете да срещнете полския вариант на името му – Миколай, а понякога, не толкова често, можете да видите същото и за композитора – Фридерик Францишек Шопен. Майка му, Текла Юстина Кжижановска, е принадлежала към разорено, но гордо семейство с благороден произход. Тя и по-голямата му сестра, Лудвига, били първите му учители по пиано. На седем години малкият Шопен вече бил автор на първата си полонеза, а на осем свирел пред публика в аристократичните салони на столицата. Бързо се превърнал в атракция и веднага му лепнали крайно неоригиналния прякор „Новият Моцарт”. Едва ли някой тогава из варшавските салони е предполагал, че la petit Chopin ще се издигне един ден до композиторските висоти на прочутия си залцбургски предшественик.

Въпреки изключителните си музикални заложби, за разлика от Моцарт и Лист, Шопен се радвал на щастливо детство. Никога не го насилвали да свири на пиано (даже понякога се налагало обратното!), пан Миколай, макар и загрижен за сина си, нямал никакви артистични или финансови амбиции по отношение на него. Така Шопенек (малкият Шопен) растял в женското общество на трите си сестри, обграден с любов и музика. Летните си ваканции прекарвал живописното селце Шафарня, сред чиято пасторална красота звучали прелестните народни песни и се случвали забележителни събития – слугините се биели с метли, котката отмъквала печеното, пълната с евреи кола се обръщала в канавката. Детските писма на малкия Фрицек претендирали за кореспонденция на местен вестник и били подписвани с псевдонима “Пешон” (анаграма от Шопен). Били щастливи години, “през които въображението му се обви с онзи нежен мъх на растенията, които никога не са били излагани на прахоляка на големите пътища” (Лист).

През 1816 г. Шопен получил първите си професионални уроци по пиано от Войчех Живни, който му вдъхнал любов към музиката на Йохан Себастиан Бах, но шест години по-късно вече нямало на какво да го научи. Между 1823 и 1826 г. Шопен посещавал Варшавския лицей, където бил учител баща му. След това постъпил в Консерваторията, където завършил нормален тригодишен курс на обучение – хармония и композиция при Йозеф Елснер, който накрая записал в дневника си: “Шопен, Фредерик, трета година студент, изключителен талант, музикален гений”. Дали е знаел този човек колко е прав? През тези години е и първото любовно увлечение на Шопен – русите къдрици на студентката по пеене в Консерваторията Констанца Гладковска били неустоими. Празни младежки пориви, разбира се, от които единственият резултат са песните за пиано и глас – те остават неиздадени до смъртта му. Самата Констанца се омъжва за един селски благородник, ражда пет деца, ослепява и умира на 35 години.

През тези години Шопен композира своите два клавирни концерта – № 1 в ми минор, оп. 11 и № 2 във фа минор, оп. 21. И двата са изпълнени премиерно във Варшава със солист автора. Интересното е, че това е един от случаите, когато опусните номера не съвпадат с историческата хронология, поне тази на създаването. Първият концерт всъщност е композиран втори, през 1830 г., но е издаден първи, а вторият е композиран първи, през 1829–30 г., но е издаден втори. Объркахте се, нали? Аз също.

Въпреки сравнително скромната си оркестрация, двата клавирни концерта на Шопен са сред най-популярните (и най-прекрасните!) творби в този жанр и това се дължи изключително на соловата партия. Тя е типично Шопеновска и загатва за огромните възможности на гения, които по-късно ще се развият напълно в шедьоврите му за соло пиано. Интересното е, че Шопен никога повече не се връща към жанра на клавирния концерт. Нещо повече – през тези ранни години той композира и всичките си произведения за пиано и оркестър – те са всичко на всичко още четири. Сред тях се открояват две творби върху полски народни мелодии и чудесните вариации върху дуета от операта на Моцарт „Дон Жуан” 'Lа ci darem la mano'. Именно за тази творба Шуман пише в една статия знаменитите си думи: „Шапки долу, господа, един гений!”.

За пиано и оркестър е и създаденият през 1831–32 г. опус 22 – Grande Polonaise Brillante, макар че тук оркестърът е силно редуциран. Може би затова тази творба съществува и във вариант за соло пиано, който лично аз предпочитам. Нека да спрем за малко и да я изслушаме. Започва с едно композирано малко по-късно (1834 г.) въведение, Andante Spianato, което е прелестно дори при чудовищно неспазване на темпото. То постепенно затихва само за да се разрази истинска буря и на сцената да излезе Големият Брилянтен полонез. Зад неговата игрива и на пръв поглед лека мелодия прозира драматизъм, който не е за пренебрегване, а темата, която за малко се появява насред танца е истинско поетично откровение. В крайна сметка всичко завършва с главоломен финал и отново трябва да се върнем към прозаичната реалност.

Още преди да навърши 20 години Шопен вече е известен във Варшава като изключителен пианист, но за всички е ясно, че в полската столица той може да тъпче на едно място, но не и да се развива. През юли 1829 г., малко след като е завършил Консерваторията, Шопен заминава за Виена, където е представен на граф Галенберг, интендант на императорските театри и на 11 август дебютира като пианист. Седмица по-късно следва втори концерт. Въпреки че никой не може да отрече изключителната дарба за импровизация, както и неповторимата чувствителност на изпълненията му, прокрадват се и критики – свирел прекалено нежно и тихо, лисвали му блясък и звучност. “Свикнали са виртуозите на вдигат голям шум” пише Шопен на своите родители. Публиката, общо взето, винаги и навсякъде е била, е и вероятно ще си остане една и съща – жалка тълпа, на която дори не й трябва хляб, иска само зрелища. Трябва да се отбележи, че Шопен не получава нищо за тези концерти. Отново ще си послужа с писмо до родителите му, в което той пише с присъщата си откровеност: “Това, което успокоява Галенберг, е, че свиря без да искам хонорар. Тук приемат, че съм безкористен любител. Аз съм музикант от любов към изкуството”. Идеалист до мозъка на костите си, който скоро (за щастие!) ще се осъзнае.

През септември 1829 г. Шопен се връща във Варшава. Трябва му повече от година, за да преодолее младежките пориви към Констанца и нерешителността си към една кариера, за която много добре разбира, че не е възможна в Полша. На 1 ноември 1830 г. Шопен напуска Варшава без въобще да предполага, че никога повече няма да се завърне в родината си. В края на същия месец в полската столица избухва ноемврийското въстание срещу руското управление. Шопен остава във Виена измъчван от тревога за близките си и от собственото си раздвоение дали да се върне и да участва в бунта, както е направил вече неговият приятел от детинство Титус Войчеховски, с когото пътуват заедно. Музикалният гений на Шопен и нежните му ръце не са създадени за революции. На тях е съдено да поддържат жив полския дух из чуждите земи.

Шопен прекарва осем безплодни месеца във Виена, където издателят Хаслингер не иска да заплати композициите му: “Да не мисли, че ще ги дам за черните му очи! Много се лъже! Моят девиз отсега нататък ще бъде: плащай, животно!”. Това е един от редките изблици на буйната полска кръв в иначе финия и изискан по френски блед младеж. През тези месеци до голяма степен рухват романтичните му мечти да бъде музикант “от любов към изкуството”. Виена обаче е завладяна от валсове и никой не иска да слуша клавирната поезия на един млад поляк. След като посещава Линц, Залцбург, Мюнхен и Щутгарт, където научава, че Варшава е окупирана от руската армия, а бунтът на полския народ – потушен, през октомври 1831 г. Шопен пристига в Париж – градът, който първоначално леко го скандализира със странните си разбирания за морал, после много повече го очарова с буйния живот по улиците си, докато накрая се превръща в негова съдба.

Съдбата има странно чувство за хумор и понякога си прави лоши шеги. По ирония именно на нея Шопен става полски изгнаник в Париж, докато баща му е френски такъв в Полша. Статутът на емигрант, обаче, бил избран лично от Шопен. Въпреки молбите на пан Миколай, той отказал да се подчини на руския царизъм и въобще не стъпил в руското посолство в Париж, като така се лишил от възможността да посети легално родината си. По онова време в Париж било пълно с полски изгнаници, които били избягали от руската окупация на родните си земи. Шопен поддържал близки връзки с тях – бил член на Полското литературно общество (което подкрепял финансово) и приятел с принц Адам Чарторизки – лидер на т. нар. Голяма емиграция. Така поне отчасти облекчавал страданието по липсата на родината и семейството си. Често помагал на свои сънародници бежанци, дори и когато финансовото му състояние не било цветущо. Носталгията по Полша е намерила великолепен израз и в неговата музика. На нея са посветени редица полонези и мазурки. Едва ли има друг композитор, който може с повече право да се нарече „национален композитор” на тази страна.

Мазурката (или mazurek на полски, името идва от областта Мазурия) е полски народен танц, обикновено в живо темпо и с акцент на втория или третия такт. Мазурка е и Националният химн на Полша. Такива пиеси са писали и други полски композитори – Хенрик Виенявски и Карол Шимановски. Първият, наречен „Шопен на цигулката”, две за цигулка и пиано, а вторият – 20 за пиано. Никой от тях обаче не може да се сравнява в това отношение с Шопен. И като количество, и като качество. Шопен е автор на 55–60 мазурки (точният им брой е малко спорен), които обхващат един период от 25 години – от 1824 до 1849 г. Само десетина от тях са без опусни номера. В тези обикновено две-три минутни пиеси има толкова много чар, че човек може да заобича Полша докато ги слуша. В много от тях има и неподозирана от повечето хора дълбочина. За съжаление много от тези хора са пианисти, които, може би поради техническата непретенциозност на мазурките, ги подценят твърде много, което води след себе си жалки последствия. Отново ще си позволя да си послужа с думите на един от най-големите почитатели на Шопен сред неговите съвременници – Роберт Шуман: “Само ако знаеше онзи деспотичен и могъщ монарх на север колко опасен враг има в творбите на Шопен, в простите мелодии на неговите мазурки, щеше да забрани тази музика. Композициите на Шопен са оръдия прикрити с цветя.” Не остават съмнения нито кой е монархът на север, нито колко е силен музикалният патриотизъм на Шопен, нали?

А знаете ли какво е полонеза? На полски е polonez, на италиански – polacca. А на френски „полонеза” означава „полски”. Като оставим настрана лингвистиката, полонезата е бавен танц от полски произход в ѕ такт. Един вид аристократичен аналог на мазурката. Историята, съдбата и фолклора на родната му Полша винаги са били един от най-мощните източници на вдъхновение за Шопен. Той е композирал общо 16 полонези за соло пиано, десет от които имат опусни номера, а седем от тези десет са сред най-прекрасните му композиции. Някои от тях са развити далеч отвъд границите на танца и са превърнати в мащабни композиции, в които може да се открие много повече от триумф на мелодията и носталгията по родината. Типични примери в това отношение са Полонез-фантазия, оп. 61 и извънредно популярната Полонеза в ла бемол мажор, оп. 53 кой знае защо придобила името „Героична”. Може би защото се излъчвала (заедно с Революционния етюд в изпълнение на Игнац Падеревски) по Варшавското радио непосредствено преди столицата да падне в ръцете на нацистите по време на Втората Световна война. Тази полонеза, композирана през 1842 г., освен трудно преодолими технически препятствия под формата на трилери с четвъртия и петия пръст, бързи октави и арпежи, акорди за изкълчване на пръстите и пр., има и твърде важно темпово означение – Alla polacca e maestoso („като полонеза и величествено”). За съжаление второто твърде често се пропуска от изпълнителите...

С малкия изключения Шопен прекарва в Париж целия си останал живот след октомври 1831 г. Началото в концертната зала е трудно, но скоро славата го залива, буквално за един ден. Това е денят, в който княз Валентин Радзивил среща на улицата своя съотечественик в почти окаяно положение. Съвсем непринудено, вероятно без каквито и да е благородни помисли, князът предлага на пианиста да го заведе вечерта в салона на барон Ротшилд. Там Шопен сяда на пианото и само след миг лекомислената салонна тълпа вече е покорена. Така почти случайно Шопен се превръща в една от знаменитостите на местните салони. Още на следващия ден заваляват покани и молби за уроци – графини, маркизи, баронеси и прочие аристократични особи. Повечето са отчайващо некадърни, но това няма никакво значение – плащат си солидната сума от 20 франка на час. Скоро композициите му вече се търсят толкова много, че издателите – Шлезингер в Париж, Пробст и Брайткопф в Лайпциг, Весел в Лондон – са принудени да ги преиздават многократно. Шопен вече е осигурен финансово и до края на живота си няма да се тревожи за пари, а също така няма да му се налага да изнася концерти и да прави турнета. За Шопен това е период на dolce vita – той е незаменим член на висшето общество, а здравето му все още не е разклатено сериозно. (В интерес на истината обаче, до края на живота си Шопен никога не се е къпал в пари и му се е налагало непрекъснато да дава уроци за тях, понякога дори и да взима назаем някой и друг франк.)

Шопен живее в чудесно обзаведен от самия него апартамент на “Шосе д’Антен” № 5, а сред хората, с които поддържа близки връзки са редица от гениалните хора на своето време (някои и на всички времена) – композиторите Лист, Берлиоз и Белини, поетът Хайне, пианистите Хилер, Мошелес и Калкбренер, художника Дьолакроа... Менделсон и Шуман се възхищават от неговия гений на пианист и композитор. От тези години датира и приятелството му с изключителния виолончелист Огюст Франшом. Години по-късно Шопен ще композира за него прекрасната си Соната за виолончело и пиано в сол минор, оп. 65 – една от малкото му зрели творби, която не е за соло пиано, заела почетно място сред шедьоврите в жанра на Бетовен и Брамс.

Жените също не са безразлични към него. От тях си заслужава да се спомене единствено графиня Делфина Потоцка. Прочута със своята красота и своя глас, тя е негова сънародничка, ученичка и вероятно любовница. Красива, чувствена, със свободен дух, тя е музата на Шопен... докато ревнивият й съпруг не я отвежда в един затънтен край на Полша, където тя пише покъртителните думи: “В края на краищата животът е само един огромен дисонанс...”. Със сигурност между тях е имало силни чувства, които Делфина запазва края на живота му. От жените, които биха могли да се нарекат “негови любими” и за които ще стане дума малко по-късно, тя е единствената, която остава с него буквално до самия край.

От тези години датира популярният образ на Шопен като капризен денди, винаги облечен по последна мода, с изискани, аристократични и почти женствени маниери, композиращ изключително лека салонна музика за забавление на празноглави дами с пищна плът. Той може и да е бил такъв, не знам, но със сигурност знам, че неговата музика никога не е била такава. За съжаление (или не?) мнозина са станали жертва на този образ и са заклеймили Шопен като чучело от епохата на салоните и композитор “втора ръка”. А затова, че Шопен е можел да бъде и лошо момче говори отношението му към натрапчивите поклоннички (“Непоносима мръсница! Не разбрах как се вмъкна в двора и взе да рови като свиня сред розите!”) и особено към издателите му: “Прелюдите вече продадох на Плейел; сега вече той има право да си бърше... с тях”.

Като пианист Шопен бързо придобил известност сред парижкото общество, но не и слава. Уникално тихият звук, който рядко надхвърлял mezzoforte, му спечелил отрицателните мнения, че не бил подходящ за концертните зали, не можел да ги изпълни. Париж, Виена... тълпата си е тълпа навсякъде. Никой обаче не можел да отрече изключителната му техника, с която създавал хармонична и поетична атмосфера, каквато парижани още не били преживявали. Естествено, за това значително допринасяли и прекрасните му композиции. Страхът от публиката обаче, неприязънта към пътувания и крехкото здравословно състояние направили кариерата на концертиращ пианист невъзможна. Той страдал от много сериозна сценична треска, по-скоро отвращение от концертите пред публика: “Чувствам, че се задушавам от бързото дишане на хората, от любопитните им погледи се сковавам, онемявам пред тези непознати физиономии”. През целия си живот е изнесъл едва трийсетина концерта пред публика. Повечето от неговите изпълнения били на приеми в аристократичните салони, на които Шопен бил канен непрекъснато и на които винаги се стигало до: „Маестро, нали ще ни посвирите?”. Веднъж огорченият Шопен въздъхнал: „Няма ли някой да ме покани на прием заради самия мен, а не защото съм моден музикант и свиря на пиано”. Известен е и случаят, когато седнал на пианото, изсвирил един от най-кратките си прелюди и станал да си ходи, а когато домакинята нетърпеливо го попитала „Само толкова ли?”, той отговорил: „Но, госпожо, аз ядох съвсем малко”. Най-хубавите му изпълнения били в интимната атмосфера на тесен кръг приятели.

Особено близко приятелство го свързва с Ференц Лист, което е забележително, тъй като двамата са много различни – като изпълнители и композитори, като хора. А може би точно за това. Шопен и Лист се допълват великолепно взаимно и може да си позволи да ги сравнява само гений от ранга на Хайнрих Хайне: “В сравнение с Лист всички останали пианисти отпадат, освен един – Шопен, Рафаело на пианото”. Оноре дьо Балзак е още по-красноречив: “Не можете оцените Лист без да сте чули Шопен; унгарецът е демон, полякът – ангел”. Наистина, нежната поезия на Шопеновите изпълнения, която трудно изпълвала концертните зали, рязко контрастирала с модната по онова време виртуозност на Лист, Калкбренер, Талберг и Хилер, която заплашвала да срути горките сгради. В същото време, всепризнатият водач на “гръмовно виртуозната школа” бил един от най-проникновените интерпретатори на Шопен – на 9 април 1836 г. Лист изпълнява с триумфален успех 12-те етюда, оп. 10 в залата “Ерар”. Шопен веднъж заявил, че иска да открадне от Лист начина, по който той изпълнявал неговите пиеси и дори: "Обичам музиката си, когато я свири Лист". Полякът се възхищавал от унгареца и заради изключителната му способност да подчинява публиката: “Но ти си предопределен за концерти, защото ако не спечелиш слушателите си, имаш с какво да ги поразиш!”.

През този години се случват няколко особено важни неща в личния живот на Шопен – през 1835 г. той посещава родителите си в Карлсбад (Карлови Вари), където те са почивка. След петгодишна раздяла радостта е голяма, но само месец по-късно тя е заменена от друга, още по-буйна – любовния трепет. В Дрезден Шопен се среща със семейство Водзински. Тяхната дъщеря, Мария, познава от детските си години, когато са играли заедно на криеница. Тя се е превърнала в мургава красавица, с няколко капки флорентинска кръв и коси по-черни от черните клавиши на пианото, която рисува, пее, дори се опитва да композира и скоро... Шопен е влюбен до уши. Той й подарява валс за пиано, тя на него – роза. Преди да се разделят тайно се сгодяват. Шопен заминава за Лайпциг, където свири за Менделсон (“Какъв завършен виртуоз!”) и своя голям почитател Шуман (“Шопен беше тук... той свири точно както композира – уникално.”). Среща се и с прочутата пианистка Клара Вик, чието изпълнение го развълнува дълбоко, но в главата му е само образът на Мария Водзинска. Оттук-нататък тази абсурдна връзка продължава почти изцяло под формата на писма около година и половина. Шопен има сериозно намерение да се ожени за Мария, дори получава съгласието (уж!) на графиня Водзинска, която го нарича “Четвъртият ми син!”. Това словоизлияние определено е породено от майчинската любов на графинята... към един от другите й три сина, Антоний, който постоянно се забърква в дуели, парични неразбории и разни истории с танцьорки в Париж. Дали не може Шопен да поеме грижата за неговото “прекрасно сърце”, което “всеки може да измами”? Разбира се, че може. Когато “Дрезденската роза” започва му пише да пие вода от боров клей, да си ляга в единадесет часа и да носи топли вълнени чорапи през зимата, Шопен разбира, че всичко е свършено. Трудно е да се каже каква е причината за тази развръзка – може би здравословното състояние Шопен, което стремително се влошава през тези месеци, може би завръщането на семейството в Полша, където ги чакат 50 000 акра плодородна земя и аристократичното им високомерие, кой знае... След смъртта на Шопен намират писмата на Мария, заедно с една роза, отдавна изсъхнала като нейното сърце, в плик с надпис Moja Bieda (Моето нещастие). Трагична, сякаш прокълната е съдбата и на “чернокосата дъщеря на Евтерпа” (принц Луи-Наполеон). Тя се омъжва за благородника Скарбек (в чието имение Шопен се е родил и чиято майка му е кръстница), който се оказва импотентен. Бракът им е разтрогнат с височайшето разрешение на Рим. Вторият й съпруг умира от туберкулоза, детето й от него – също.

Най-важното събитие в личен план за Шопен несъмнено е запознанството му с Аврора Дюдеван, което слага началото на една от най-известните и противоречиви любовни връзки на Романтизма. Преди да ви разкажа за нея обаче, нека да послушаме малко музика.

През 30-те години са композирани и публикувани едни от най-важните Шопенови композиции – неговите етюди. Те са общо 27 – 12 в опус 10, посветени а son ami Franz Liszt („на неговия приятел Ференц Лист”), 12 в опус 25, посветени на любовницата на Лист – Мари д’Агу (посвещение, станало повод за доста спекулации) плюс три отделно, без опусен номер и не чак толкова важни. Когато слушам тези пиеси, ми е трудно да си представя, че това са технически упражнения. Понятието „етюд” всъщност произлиза от френската дума за “упражнение”. Шопен е човекът, който превръща етюдите в нещо много повече. При него те са не само сбор от различни технически предизвикателства, но и истински художествени бисери. Почти всички етюди имат тривиални имена, които имат различен произход. При някои с тях се означава техническата част – „Черните клавиши” (оп. 10 № 5), „Октавите” (оп. 25 № 10) и т. н., при други художествената – „Зимен вятър” (оп. 25 № 11), „Революционен” (оп. 10 № 12) и др. Последният е една от най-известните и драматични композиции на Шопен. Смята се, че е композиран по време на ноемврийските вълнения от 1830 г. и оттам е произлязло името му. Трудно е да се определи дали това е точно така, но със сигурност бурната лява ръка и тревожната тема в дясната са сред най-забележителните в цялата романтична клавирна литература. Може би най-красивият етюд от 24-те е оп. 10 № 3. Той със сигурност е най-известният – можете да го чуете дори в една песен на Демис Русос, почти неузнаваем, разбира се. За него самият Шопен казва: „През целия си живот никога повече няма да открия толкова красива мелодия!”. Това Lento ma non troppo наистина може да разчувства всеки. Трябва да се подчертае, че всички тези популярни имена на етюдите (а и на останалите му пиеси) не са дадени от самия Шопен. Напротив, той винаги е държал издателите да не слагат програмни заглавия на композициите му. Искал е неговата музика сама да изразява всичко, без да са необходими никакви допълнителни пояснения. И е успял. Етюдите на Шопен са само прелюдия към зрелите му творби, но те са може би най-великолепния пример в цялото му творчество как за две-три минути той може да каже повече, отколкото други за един час.

През тези години се раждат и още няколко произведения на Шопен, които не могат да бъдат пропуснати. Най-вече неговите първи опити в жанра на баладата и скерцото – две форми, които в областта на музиката за соло пиано той до голяма степен създава.

През 1831 г. Шопен композира своето Скерцо № 1 (в си минор, оп. 20), което в следващите години ще бъде последвано от още три. Това са едни от творбите, в които по най-ярък начин се преплитат лирично и драматичното. Шопен е първият композитор, който издига скерцото до нивото на отделно произведение. Дотогава то винаго било част от нещо по-голямо – симфония или соната най-често. Особено забележителни са Скерцо № 2 (в си бемол минор, оп. 31) и Скерцо № 3 (в до диез минор, оп. 39) – композиции с огромен емоционален заряд, в които за броени секунди нереално нежни моменти се сменят с покъртителен драматизъм, а след финалните акорди човек още дълго остава вцепенен на мястото си.

В средата на 30-те години изпод перото на Шопен се появява една най-великите му композиции, която, подобно на скерцата, бива последвана от още три по-нататък и е в един жанр дело на самия Шопен. Става въпрос за Балада № 1 в сол минор, оп. 23, композирана през 1835-36 г. Казват, че била вдъхновена от една поема на Адам Мицкевич, но какво значение има дали това е така. Ако някой поиска да му препоръчам една единствена творба на Шопен, сигурно ще избера тази! В няма и 10 минути са събрани всички чувства, мисли и мечти, които могат да вълнуват едно човешко същество. Наистина, не са кой знае колко много творбите за пиано, в които всяка нота така да си тежи на мястото. Останалите три балади не отстъпват на първата по сила на чувствата, особено придобилата не по-малка известност от нея Балада № 4 във фа минор, оп. 52. Тези четири творби най-добре съчетават в себе си целия гений на Шопен като композитор, изключителната му способност да предава с музика човешката душа – от носталгията, меланхолията и тъгата, през любовта, драмата и трагедията до възпламеняващата енергия на страстта. Съвсем между другото – Шопен е първият композитор, който дава името “балада” на инструментална композиция. Дотогава така са се означавали само вокални творби – за глас и още нещо.

Аврора Дюдеван е рядко спорна личност. Единственото сигурно нещо за нея е псевдонимът й – Жорж Санд. Оттук нататък започват противоречията. Все пак трудно може да се отрече, че е била интересна личност, и то далеч не само заради мъжките дрехи, пурите и призивите за независимост на нежния пол – абсолютно неприемливи неща за една жена по онова време, особено ако е от висшето общество. Родена през 1804 г. като Аврора Дюпен, на 18 тя е омъжена за барон Дюдеван, който се оказал непоносим за нея. Извънредно нещастна в брака си, тя напуска съпруга си и заедно с двете си деца (син, Морис, от барона и дъщеря, Соланж, от първия й любовник) се установява в Париж, където започва да се занимава с писане. През 1832 г. излиза първият й роман, „Индиана”, който моментално я прави знаменитост. Следващите смущават обществото с откровеното излагане на женската чувственост и страстния порив за независимост в едно мъжко общество. Написала е доста книги, добри и не чак толкова, имала е доста връзки, явни и не чак толкова, но най-известната сред тях безспорно е тази с Шопен.

Двамата се запознават още през 1836 г. в парижките салони посредством Мари д’Агу и Ференц Лист. Първоначално Шопен смята Жорж за отблъскваща: “Каква антипатична жена е тази Санд! Жена ли е наистина? Трудно мога да повярвам!”, но през лятото на 1838 г., благодарение изключително на нейното усърдие, те вече са заедно и Шопен пее друга песен: “Сърцето ми я чувстваше близка и танцуваше с нея. Какво говореха тъмните й необикновени очи, които се бяха впили в моите? Тя се бе облегнала на пианото, а аз изгарях в пламъка на погледа й... Около нас цветя. Сърцето ми беше пленено!”. Делфина е далеч, Мария е история и сега нашият композитор е изцяло под властта на Жорж.

Връзката им продължава около осем години и преминава през много възходи и падения. Тя изглежда обречена още в началото – зимата на 1838–39 г., която решават да прекарат на остров Майорка. Надяват се че климатът ще повлияе добре на болестта, която безмилостно разяжда Шопен отвътре, но също така искат и да се усамотят далеч от парижкото общество, чиято най-голяма страст са клюките. В крайна сметка обаче, след множество проблеми с намирането на подходящо място, те се настаняват в манастира Валдемоза – място живописно и красиво, но също така влажно, студено и без никакви удобства. Пианото „Плейел”, което се забавя на испанската митница е най-малкият проблем на Шопен – здравето му се срива напълно. Кашля, храчи кръв, изпада в пристъпи на силна възбуда или меланхолия, халюцинира. На своя скъп приятел Гжимала пише: “Драги мой, небето е хубаво като душата ти, а земята е черна като моето сърце.” Въпреки това намира сили да композира някои от най-красивите си прелюдии, както и да се шегува с некомпетентните доктори на Майорка: „Първо казаха, че ще умра, после, че това е последният ми дъх и накрая, че вече съм мъртъв”. Налага се да заминат – в Палма се качват на един кораб, където Шопен не може да мигне от квичащи свине и моряшки псувни. Когато пристигат в Барселона е полумъртъв. Настаняват се в Hotel des Quatre Nations, който са използвали на отиване и имат чудесни спомени от него. Сега собственикът настоява да му заплатят леглото, в което е спал Шопен, защото трябвало да го изгори! Болестта на великия композитор го предхожда като проклятие навсякъде – Майорка, Барселона, Марсилия, Генуа. Само на едно място има спасение.

Следващото лято Шопен и Жорж прекарват в нейното имение в Ноан, където климатът и спокойствието са далеч по-подходящи за композитора. Следващите години Шопен прекарва голяма част от годината сред очарованието на централна Франция. В Париж се връща само през зимата, за да дава уроци. Това е най-щастливото време за Шопен от детските му години насам, както и периодът на най-усилена композиция. Мекият климат, пасторалната красота и почти семейната атмосфера, която се създава от Жорж и децата й са най-силното вдъхновение за него. Раждат се много от шедьоврите му, като например последните две балади, Полонезът-фантазия и Третата соната. Сред тях са също дръзката и грандиозна Фантазия във фа минор, оп. 49 (1840–41 г.), нежната и постепенно затихваща Приспивна песен (на френски Berceuse) в ре бемол мажор, оп. 57 (1845 г.) и очарователната със своята елегантност Баркарола във фа диез минор, оп. 60 (1845–46 г.), която ни пренася на гондола сред венецианските канали.

В Париж всички ги смятат за брачна двойка, макар че никога не са били такава в действителност, а сред кръга на приятелите им редица хора на изкуството, политици, философи. Шопен особено много се привързва към Йожен Дьолакроа, с когото прекарва и много прекрасни дни в Ноан, където художникът има ателие (благодарение на Жорж, разбира се). Интересно е, че Дьолакроа се е възхищавал от музиканта в Шопен (“Най-истинският артист, когото съм срещал. Той е от малкото, които човек може да уважава и цени”), докато композиторът е обичал преди всичко човека Йожен и не е имал високо мнение за живописта му. Очевидно геният не е задължително да е съчетан с широк духовен кръгозор. Все пак, мисля, че в техните композиции – единият върху платното, другият върху нотната хартия – Романтизмът има едни от своите най-високи върхове. Между другото, Дьолакроа е един от хората, които не изоставят Шопен до смъртта му. Двамата имат общи стремежи, които са много по-съществени от външната елегантност или творческите различия. До смъртта на Шопен двамата продължават да водят дълги, интимни разговори, които художникът записва в дневника си и заявява: “Много го обичам, той е рядко изискан човек”. Обича ли го Жорж обаче?

През 40-те години отношенията им започват да се влошават – бавно, но сигурно. Любовта между госпожица Шопен и господин Санд винаги е била странна. Жорж обаче започва да се държи все по-малко като съпруга и любовница, защото все повече се вживява в ролята на майка и болногледачка. А може би винаги е била такава от страх да не бъде отнета част от свободата й? Шопен е бил идеалният човек, за когото да се грижи. Тя винаги се е възхищавала от неговия гений, така блестящо проявен чрез пианото, винаги е били загрижена за неговото здраве, но не мисля, че някога го е обичала. Понякога дори си позволявала властно да му заповядва, за да не забравя кой все пак е господарят. Известен е един случай, когато Санд извадила от джоба си една пура и казала силно на Шопен: “Дайте ми огън!”. Композиторът се подчинил, а присъстващият на мястото на събитието Ференц Лист тихичко казал: “Бедният Фредерик”. Трудно е да се каже защо тяхната връзка се разпада, ако се гледа на повърхността. Там се преплитат публикуването на романа “Лукреция Флориани”, който разказва историята на богата актриса и болнав благородник (характерите на героите до голяма степен могат да се оприличат на тях двамата и сравнението определено не е в полза на Шопен), неговата подкрепа на Соланж в един семеен скандал, солидно количество лична неприязън между Шопен и хора от обкръжението на Санд (пролетарския поет-философ Пиер Льору е само един пример) и купища мръсни интриги, в които главни действащи лица са Морис, Соланж, техните любовници и кой ли още не. Шопен често е страдал от резки промени в настроенията, но зад измъченото му и бледо лице, в съкрушеното от болестта тяло винаги се е криела една особено чувствителна и лесно ранима душа, която, уви, е била изразима само чрез музика и неразбираема за повечето хора. Защото те слушат музика, чуват я, но не я усещат.

През 1847 г. Шопен не прекарва лятото в Ноан, между него и Жорж се разменят само писма в един отчаян опит за помирение, който е невъзможен поради взаимната им гордост. Шопен приема раздялата спокойно, но колко голяма болка му е причинила тя говори музиката или по-скоро липсата на такава. Цяла година той не композира нищо. Виждат се отново през март 1848 г. в Париж, седмица след избухването на февруарската революция, довела до абдикирането на Луи-Филип и провъзгласяването на Втората република. Срещата им е приятелска, но кратка и... последна. Шопен усеща, че краят му е близо и сякаш иска да го ускори. Заминава за възможно най-неподходящото място – обвитата в мъгли, дъждовна и мрачна Англия.

Някои доста пресилено твърдят, че Санд едва ли не е вкарала Шопен в гроба. Не е тя. Болестта е отговорна за това пъклено дело. Раздялата им е била страшен удар за Шопен и вероятно е ускорила трагичния му край, но и без нея той едва ли е щял да живее много по-дълго. В същото време, през тези години той композира някои от най-силните си творби – истински вулкани от страст, които по всяка вероятност са били вдъхновени поне до известна степен от Жорж. Все пак времето е най-безпристрастният съдник – днес, век и половина по-късно, Шопен се изпълнява и слуша много повече отколкото Санд се чете. Всъщност, Жорж е по-известна с тази своя връзка, отколкото с романите си. Бурните им взаимоотношения са били основа за много творби на изкуството, като например великолепния филм „Импромптю” от 1991 г. с Джуди Дейвис и Хю Грант в главните роли, където историческата истина и богатата фантазия се преплитат по неповторим начин.

През годините прекарани с Жорж се раждат две от най-значителните творби на Шопен – Втората и Третата соната. Той е един от романтичните композитори допринесли най-много за „погребването” на сонатата като отживелица от епохата на Класицизма. Тези две сонати обаче са сред най-грандиозните му творби и затова бих искал да ви разкажа повече за тях. Що се отнася до Първата соната (в до минор, оп. 4), за нея ще ви кажа само, че е композирана през 1828 г., когато 17–годишният младеж все още учел при Йозеф Елснер.

Когато някой започне да ми разправя, че Шопен бил салонен композитор, който не е писал нищо друго освен леки и сладникави пиеси, го пращам да слуша неговата Соната № 2 в си бемол минор, оп. 35. Това е една от най-тежките творби, които въобще някога съм чувал! Още началните акорди на първата част (Grave; Doppio movimento) въвеждат в един мрачен свят, от който няма излизане до края. Следва буреносно Scherzo, в чиято средна част се долавят някои нежни моменти, за да стигнем до прочутата трета част – Marche funиbre: Lento. Понякога дори наричат цялата соната „Траурен марш”, по името на тази част. Това е истинско олицетворение на трагизъм. С повече описания не се наемам! Интересното е, че точно по средата има едно Lento, което е сред най-нежните мелодии в цялото Шопеново творчество и което сякаш се появява само за да се разтопи в скръбта. Най-необичаен обаче е финалът (Finale: Presto). Той е много кратък, но е истински водовъртеж от тонове – никаква пауза, нито един акорд... до последните два, които забиват последните два пирона в ковчега на душата ви. Доста се е спекулирало по въпроса какво е искал да каже Шопен с този финал. Някои поетично настроени дори го оприличават на „вятър, виещ сред надгробни камъни”. Без да отивам толкова далеч, си мисля, че всеки друг финал би прозвучал неестествено след такива първи три части.

Втората си соната Шопен композира главно през 1839 г. в Ноан, макар че Траурният марш се ражда още през 1837 г. Наистина не разбирам недоумението на съвременниците му, които сметнали, че на сонатата й липсвала единност. Роберт Шуман заявил, че в нея Шопен „просто е събрал на едно място четири от най-буйните си деца”. Колкото и да се вглеждам в живота на Шопен от тези години, не виждам какво в него, дори и здравословния му срив на Майорка, би могло да вдъхнови написването на музика пропита с толкова песимизъм, толкова трагизъм и толкова болка. Мисля си, че тази Втора соната е едно зловещо превъплъщение на трагичната двойственост на неговото битие – титаничен и революционен дух, имащ нещастието да бъде затворен в болно и разтърсвано от туберкулозни хрипове тяло.

Соната № 3 в си минор, оп. 58 е композирана през 1844 г. и далеч не е толкова мрачна, колкото предшественицата си. Въпреки това композицията е монументална и изключително разнообразна – от сдържаното величие на встъпителното Allegro maestoso, през игривото Scherzo – Molto Vivace и поетичното Largo до дивия финал. Тук финалното Presto, ma non tanto е апотеоз на виртуозността в служба на страстта и според мен е най-важната част от сонатата. Великолепната основна тема, която трябва да се свири “бързо, но не прекалено”, е едновременно драматична и лирична, надвиваща неумолимите стихии от тонове и превиваща се под тях. Каква ли буря е бушувала в душата на Шопен, когато е композирал този финал?!

По време на злощастната зима на Майорка Шопен завършва и най-известния си днес клавирен цикъл – 24 прелюда (или “прелюдии”, ако предпочитате), оп. 28. Някои казват, че композирането им било вдъхновено от Бах. Може и така да е било – Шопен е ценял изключително високо музикалното наследство на стария Йохан Себастиан. В едно свое писмо той сравнява композициите на бароковия майстор с геометричните фигури: “Идеално построено, всичко е на мястото си и ти можеш напразно да търсиш някоя излишна линия”. Отделните пиеси в цикъла са свързани чрез тоналната система, но не на хроматичния принцип, както е при Баховите прелюдии, а според квинтовия кръг, където мажорна тоналност е последвана от паралелната й минорна. Френското значение на думата “прелюд” означава не толкова въведение към нещо (музикално произведение примерно), колкото покана за фантазиране. Този цикъл от 24 пиеси, повечето с продължителност една-две минути, а някои по-кратки и от минута, са истинско предизвикателство за фантазията. Несъмнено най-известен е Прелюд № 15. Можете да го срещнете и под името “Дъждовни капки”, защото, според думите на Жорж, е вдъхновен от дъждовете, които се изливали през онази зима в Майорка. Прелестната мелодия от първия дял на този прелюд би могла да се оприличи на монотонните дъждовни капки, но средният дял решително се обръща нещо съдбовно и ужасяващо със своята неумолимост. Може би смъртта? А може би животът? Факт е, че през онази зима на испанския остров Шопен е бил на границата между двете. Прелюд № 24 напомня на Революционния етюд със своята зловеща лява ръка и епичната тема в дясната. Гениален полет на фантазията, наистина!

Туберкулозата бележи на практика целия живот на Шопен, който в крайна сметка и отнема. Тя му причинява първо душевна болка, още през юношеските години, когато отнася в гроба сестра му Емилия. Тогава Фредерик е едва 16-годишен и е потресен от загубата на своята другарка в игрите и детските театрални пиески, която много е обичал. Той никога не забравя – докрая на живота си пази един овален медальон с нейния лик. Тяхната близост се е дължала може би на факта, че в нея е живеел част неговия гений. Емилия пишела стихове и превеждала немски приказки... до смъртта си на 14 години. Самият Шопен страда физически от туберкулозата вероятно още от средата на 30-те години, когато е на върха на славата си в парижките салони. Започва да кашля все повече и да храчи кръв. С цялата си жестокост това общество приема болестта му като поза, като неделима част от светския му живот. Да се линее е на мода! Мари д’Агу пише със зловещ сарказъм: “Шопен кашля с безкрайна грация.”, а Жорж го нарича “милият ми труп” и “малкият ми болник”. А за него тя е жютрценка (звучи ужасно, но на полски означава “зора”). Туберкулозата е неумолима! Настъпват пристъпите, които с течение на времето стават все по-тежки и по-продължителни. Гениалният композитор все по-често вижда кървави петна по кърпичките си...

През 1848 г. Шопен изнася последния си концерт в Париж (триумфален) и заедно със своята ученичка Джейн Стърлинг посещава Англия и Шотландия, където се зареждат концерти пред лордове, дукове, перове и какви ли още не типове. Всички най-любезно си предлагат услугите да погубят Шопен. Как би могъл да откаже? Приказните замъци и луксът, който го обгражда навсякъде не могат да прикрият изключително тежкото му състояние. Вече буквално го носят по стълбите. Писмата му до Гжимала са покъртителни: “Навсякъде и винаги се чувствам сам, сам, сам, макар да съм заобиколен с хора. Все повече слабея. Не мога вече нищо да композирам, не че нямам желание, но ми липсват физически сили.” или “Къде отиде моето изкуство? Къде омърсих сърцето си?”. На 16 ноември 1848 г. изнася последния си концерт – благотворителен, в полза на поляците, ветерани от Ноемврийско въстание през 1830 г. След това единственото му желание е да види още веднъж Франция, която обича като своя втора родина, преди да умре.

В края на 1848 г. се връща в Париж, но през следващата година вече не е способен нито да концертира, нито да преподава, нито дори да композира. Сестра му, Лудвига, която идва да се грижи за него, разговорите с Йожен Дьолакроа и гласът на все още красивата Делфина Потоцка (“Нищо не може да се сравни с полякинята” заявява веднъж Шопен на Лист) са единственият му стимул за живот. Недостатъчно. През лятото Шопен вече е “съвсем отпаднал и едва диша” (Дьолакроа) и никой не си прави илюзии – краят е близо. Една жена, останала неизвестна, пише на Жорж за състоянието му и настоятелно я моли да дойде при него в предсмъртния му час. Санд не идва. В средата на октомври обаче Делфина пристига спешно от Ница, когато разбира, че Шопен вече е на легло. Разказват, че умиращият композитор радостно възкликнал при тази новина: “О, сега разбирам защо Господ толкова се забави да ме прибере при себе си”. Шопен отново слуша прекрасния й глас, приема последното причастие, след което... започва агонията. На 16-ти предсмъртното му хъркане затихва. Всички мислят, че е издъхнал, но след няколко часа той идва в съзнание, за да сподели последното си желание – да разтворят тялото му, за да не бъде погребан жив! В ранните часове на 17 октомври 1849 г. докторът го пита: “Страдате ли?”. Най-великия поет на пианото отговаря: “Вече не!”.

Погребан е в прочутото парижко гробище “Пер Лашез” под звуците на Моцартовия реквием, както е пожелал приживе. За това изпълнение е било необходимо специално разрешение от Парижкия архиепископ в “Мадлената” да пеят жени. Цял Париж се стича, за да изпрати гениалния син на Полша. Също както е пожелал, тялото му е разтворено след смъртта и сърцето му е пренесено във Варшава, където почива в църквата на Светия кръст.

Йожен Дьолакроа не е сред хората, които обграждат смъртния одър на Шопен. По това време той е на морския бряг, във Фекам. На 20 октомври научава трагичната новина и записва в дневника си: “Каква загуба! Колко отвратителни мерзавци изпълват сега площада, когато отлетя тази прекрасна душа!”. Десет дена по-късно е сред тези, които носят ковчега на Шопен.

Единствената фотография на Шопен, която е достигнала до нас, вероятно датира от годината на смъртта му. За нейн автор се смята Луи-Огюст Бисон, но най-важното не е кой и кога е направил снимката. Вижте я внимателно! От нея ни гледа един безкрайно измъчен човек, с изпито лице, с поглед, от който струи много болка и никаква надежда. Гледам това изражение и се чудя какво ли се крие зад него. Има само един начин да разберем – да се обърнем към музиката.

През краткия, белязан от туберкулозата и Санд, живот на Шопен са публикувани 159 негови творби разпределени в 65 опуса. Отделно от тях, той е композирал още около 70 пиеси, които е предпочел да не бъдат публикувани – някои не са се покривали със собствените му стандарти, други са имали нужда от преработка, трети са били подарък за скъпи приятели и композиторът е смятал, че е неприемливо да ги публикува. Казват, че на смъртното си легло пожелал всички негови непубликувани ръкописи да бъдат унищожени. За щастие не го послушали. През 1853 г. семейството му помолило Жулиан Фонтана, секретар и близък приятел на композитора, да избере и редактира за публикация тези от творбите, които смята, че си заслужават. Така през 1855 г. са издадени още 23 пиеси на Шопен групирани в 8 опуса (оп. 66 – оп. 73).

Сред тези посмъртни опуси е една от най-красивите композиции на Шопен – Фантазия-импромптю в до диез минор, оп. 66, написана още през 1834 г. Импромптю, освен доста трудна за изговор дума, е още една клавирна пиеса, типична рожба на Романтизма. Тя има за цел да създаде илюзията за импровизация, за спонтанна, сътворена на един дъх композиция. Шопен е написал три импромптюта (опуси 29, 36 и 51), които обаче се изпълняват рядко днес. За сметка на това Фантазия-импромптю е сред най-популярните му композиции. Прочутата тема в средната част е може би един от малкото примери за абсолютна красота. Забележете нейното повторение в лявата ръка малко преди края – еднаква и все пак различна, още по-пленителна и по-мечтателна. Между другото, Шопен използва същия подход и в Третото скерцо, където промяната в настроението е още по-забележителна.

Сред музикантските среди се носят спорове доколко достоверно е изданието на Фонтана – правил ли е той някакви промени в оригиналните композиции на Шопен или не; ако е правил – какви са били. Дискусията по въпроса се подхранва от факта, че някои от пиесите са оцелели в други копия, които показват известни разлики, понякога значителни, с изданието. Тези копия са били дадени от Шопен на негови приятели и на тях могат да липсват корекции, които самият композитор е направил по-късно, тъй като оригиналният ръкопис е оставал в него. За съжаление по-късно тези ръкописи наистина са унищожени (?!), така че няма как да знаем каква е истината и посмъртното издание на Фонтана си остава най-надеждния източник за тези 23 пиеси.

За някои от творбите на Шопен вече ви разказах, макар и съвсем накратко. Бих искал да завърша с две думи за може би най-известните му композиции – валсовете и ноктюрните.

Валсът произлязъл някъде в края на XVIII в., за да се превърне в най-популярния танц на следващия век. Тук Шопен не създава нова форма, нито пък развива значително старата. Той обаче насища валсовете си с неповторима елегантност, изящна грация и брилянтен блясък, които едва ли ще откриете в други валсове, особено за соло пиано. Не напразно определението “брилянтен” е доста често срещано в популярните имена на тези пиеси: “Голям брилянтен валс” (оп. 1Cool, “Брилянтен валс” (оп. 34 № 1) или “Малък брилянтен” – така пък е известен един от валсовете, в ми минор, без опус; някой му казват “14-ти”, слагайки го непосредствено след 13-те, които се радват на опусни номера. Най-находчивото сред тези имена е “Минутката” (оп. 64 № 1) – един от най-известните валсове на Шопен. Името вероятно е дадено от някой арогантен издател, който е решил, че пиесата трябва да се свири точно за една минута. Освен виртуозен блясък и игриви украшения обаче, някои от тези валсове са наситени с много, много тъга – оп. 34 № 2 и оп. 69 № 2 са изключителни примери в това отношение.

Изобретател на ноктюрното като клавирна пиеса е ирландският пианист и композитор Джон Филд, който публикува първите си ноктюрни през 1814 г. Той е бил постоянен извор на вдъхновение за Шопен, а Лист е написал книга за неговите ноктюрни. Но кой днес свири Джон Филд? Никой. Всички свирят Шопен. И от всичките му творби най-много свирят ноктюрните.

Ноктюрните! Ах, ноктюрните! Не знам дали Шопен е бил вдъхновен от нощта за създаването на тези пиеси, но с тях той определено е създал най-великолепното олицетворение на “клавирна поезия”. Понякога ги наричат “клавирно белканто”, тъй като пианото удивително напомня на най-чудния от всички инструменти – човешкия глас. Може би това е влиянието на Винченцо Белини – велик оперен композитор и приятел на Шопен, който, между другото, е бил голям почитател на италианската опера въобще. В ноктюрните като че ли най-пълно се разкрива изумителното мелодично богатство на Шопен и способността му да изразява с него нежност, копнеж, носталгия по особено въздействащ начин. В средните дялове на някои от тях има изненадващо буреносни пасажи, сякаш за да ни напомнят за реалността. Докато слушам Шопеновите ноктюрни, си мисля как е възможно да съществува такава красота и тя да може да се изрази с музика. Те са общо 21 на брой, кое от кое по-прелестни – 19 имат опусни номера, в които обикновено са събрани по две-три. Интересно е, че едно от най-красивите ноктюрни няма опусен номер. То е от най-ранните му композиции в жанра, написано е през 1830 г., и е известно като Ноктюрно в до диез минор, посмъртен опус (opus posthumous или просто op. posth.) – толкова самота и почти физическа болка само в няколко минути... Ако сте гледали великолепния филм на режисьора Роман Полански с Ейдриън Броуди в главната роля “Пианистът”, това е музиката, с която той започва.

В заключение сигурно трябва да кажа няколко думи за огромното влияние на Шопен върху други композитори – от приятеля му Лист до родените десетки години след смъртта му Рахманинов, Скрябин, Дебюси... Празни приказки! Неговата музика... неговата музика ще вълнува сърцата и умовете на хората още дълго време. И то много повече от трагичния му живот, белязан от самотата и физическата разруха. Нямам предвид техническите му нововъведения и разнообразието на форми, които разви, обогати, а някои и създаде. Имам предвид това, че той може би първи прозря възможностите на пианото като инструмент за изразяване на цялото многообразие от чувства, което бушува във всеки един от нас. В това се крие най-голямата му сила. Цялото му творчество – от простичките мелодии на мазурките, валсовете и ноктюрните до почти оркестровия звук на скерцата и баладите – е проникнато от чистото чувство във всичките му форми. При това с такава поезия и искреност, каквито за повечето хора са само недостижима мечта. Затова си заслужава да слушаме неговата музика – за да помечтаем и може би... да станем малко по-добри.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=185555#185555






Допадна ли ви този материал? (44) (1) 18672 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (10) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.