Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Съмърсет Моъм (1874–1965) (статия) - Биография, Съмърсет Моъм
Съмърсет Моъм (1874–1965)

Поредици: Съмърсет Моъм

Автор: Александър Арсов, събота, 19 май 2007.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

“- Знаете ли, от всички работи има само една-единствена, която НЕ БИХ искал да върша - рече той
- Коя е тя? - попитах аз
- Божията, в деня на Страшния съд - каза Гейз. - Сериозно, не бих искал.”


Реших да започна статията с този великолепен откъс (самия край всъщност) от разказа на Съмърсет Моъм “Стъпки в джунглата”, защото той е много показателен за основната тема в цялото му творчество като писател и драматург – човешката природа. Между другото този разказ е абсолютно криминале и опровергава думите на писателя, че няма талант да пише в този жанр. Силата на Моъм обаче никога не е била в заплетените сюжети или динамичното действие, съвсем не. Романите и особено разказите му са безспорно едни от шедьоврите в литературата на 20-ти век и запазват своята свежест и привлекателност вече доста десетилетия след написването си поради това, че те са посветени изцяло на това изключително странно същество - човека. В неговите творби се говори чисто и просто за нещата от живота. Да, те са писани в друго време и днес много от описаните в тях ситуации може би изглеждат остарели, но ако човек се вгледа по-внимателно в редовете, дори не е нужно да чете между тях, ще забележи, че човешката природа е забележително еднаква “тогава и сега”. За абсолютно всяко явление от съвременния живот може да се посочи цитат от някое произведение на Моъм, където с типичния за него брилянтен цинизъм и обезоръжаваща откровеност е направен вещ анализ. Човек лесно може да не се съгласи с него, но трудно може да го пренебрегне. Но все пак кой е той? Какво се крие зад човека, който се определя като “най-добрия второкласен писател”?

Уилям Съмърсет Моъм се ражда на 25 януари 1874 г. в Париж, но на британска земя. Как е възможно това ли? Много просто – той е роден в Британското посолство, тъй като баща му, Робърт Озмънд Моъм, бил адвокат там. Майка му, Едит Мери Моъм (по баща Снел), била болна от туберкулоза и тъй като по онова време лекарите предписвали в този случай раждане на деца (!), малкият Уилям Съмърсет имал трима братя, които вече ходели на училище.

Правото било семейният поминък на фамилията Моъм. Дядото на писателя, Робърт като баща му, бил известен адвокат и един от основателите на Английското Правно общество, а един от братята му, Франк Хърбърт Моъм, направил толкова забележителна кариера в тази област, че през 1938-39 г. бил председател на камарата на лордовете и министър на правосъдието. Естествено от Уилям се очаквало да тръгне по техните стъпки. Уви, съдбата решила друго, бих казал - "за щастие".

Раждането на деца не помогнало на Едит Мери да се пребори с туберкулозата и през 1882 г., само на 41 години, шест дни след поредното раждане (този път на мъртво дете), тя починала. Смъртта й оставя неизличими следи в душата на едва 8-годишния тогава Моъм. Той запазва снимката на майка си до собствената си смърт – повече от осем десетилетия по-късно!

Само две години след като си отишла майка му, от рак починал и баща му и малкият Уили е изпратен обратно в Англия, където за него трябва да се грижи чичо му – Хенри МакДоналд Моъм, викарий на Уитстейбъл в Кент. Там той посещава Кралското училище в Кентърбъри, а при чичо си всъщност прекарва само ваканциите. Тази промяна едва не се оказва пагубна за десетгодишното момче. В училището той е обект на непрестанни подигравки – най-вече заради лошия си английски (да, първият език на един от най-големите английски писатели е френският; всъщност той започнва да изучава английски чак 9-годишен) и ниския си ръст, наследен от баща му. Чичо му в Уитстейбъл се оказва типичен църковен служител – студен и безчувствен човек, който държи на строгия ред в къщата си, където всякакви емоции са забранени. Малкият Уили е тихо, срамежливо, но изключително любопитно момче и тази забрана на чувствата неимоверно го потиска. Вероятно заради това и през тези години Съмърсет Моъм развива и недостатъка, който ще го тормози през целия му живот, правейки общуването му с хората мъчително – той започва да заеква. Може би обаче това не особено щастливо детство – и в училище, и в дома на викария – било съществено за формирането на неговия характер на писател – проницателен и циничен, винаги проникващ зад външността и виждащ невидимото за очите.

Естествено това не можело да продължава дълго, тъй като Уили може да е бил всякакъв, но не и слабохарактерен. На 16 години той отказва да продължи обучението в Кралското училище и заминава за Германия с неохотното разрешение на чичо си. Там той изучава философия, литература и немски в университета в Хайделберг за около година. След завръщането си в Англия постъпва на работа като счетоводител в един офис, но само месец по-късно напуска. Чичо му отново не бил доволен, защото именно той уредил работата. След известно време на умуване каква професия ще е най-подходяща за заекващия Уили, която би могла да го извини, че не следва стъпките на баща си и тримата си по-големи братя в правото, в крайна сметка била избрана медицината. Този път и самият Уили не е особено доволен, тъй като се занимава с писане още от 15-годишен и иска да стане писател. Все още обаче бил непълнолетен и трябвало да се подчини на чичо си за пореден, но последен път.

Следващите пет години Съмърсет Моъм прекарва в Лондонската болница “Св. Тома” като студент по медицина. През тези години той има възможност да види човешкото страдание и неговото разрушително влияние върху ценностите в най-чист вид. Много години по-късно той заявява, че за него като писател това е безценен опит. Всъщност по време на студентските му години се ражда и първата му официално публикувана книга – романът Liza of Lambeth (“Лайза от Ламбет”). Неговият успех, макар и не огромен, е достатъчен за 23-годишния, току-що дипломирал се лекар да зареже медицината и да се отдаде изцяло на литературата. В действителност това е втората му книга. Първата е една биография на Джакомо Майербер, която е написал 16-годишен в Хайделберг и която така и не вижда бял свят.

Оказва се обаче, че писателската професия не е толкова обещаваща, колкото изглежда в началото. В следващите 10 години нито една от творбите на Моъм не се посреща дори и с част от успеха на “Лайза”. Романите му остават незабелязани от критиката и публиката, макар че днес два от тях, Mrs. Craddock (“Мисис Крадък”, 1902) и The Magician (“Магьосникът”, 1908, между другото вдъхновен от живота на известния окултист Алистър Кроули, с когото писателят не се понася), се радват на известна популярност.

Започва да пише пиеси, предимно сатирични социални комедии. Първата се появява на бял свят през 1903 г. Техният успех не е по-различен от този на романите му. В крайна сметка обаче точно драматургията променя живота му. Това става през 1907 г., когато пиесата му Lady Frederick има огромен успех. Година по-късно четири негови пиеси се играят едновременно в Лондон – рекорд, който му осигурява финансово благоденствие за години напред. Известното хумористично списание Punch дори публикува карикатура на Шекспир, който е застанал на тротоара и намръщено гледа лондонските афиши, на които се чете само името на Съмърсет Моъм, а неговото никакво го няма. Доколкото знам, този своеобразен рекорд за четири пиеси едновременно е надминат чак през 1983 г. от Ендрю Лойд Уебър – и то с мюзикъли (шест постановки), и то не всички в Лондон, а три в Уест Енд и три на Бродуей.

Естествено при тези условия писателят се превръща от обикновен драматург в остроумния, забавен и циничен сатирик на Британското общество. Поне за следващите десетина години. Днес пиесите на Моъм са забравени и едва ли някога биха могли да бъдат съживени за сцената, но навремето са се радвали на наистина голям успех. Точно когато драматургът натрупва достатъчно пари, за да може да се отдаде на писателя без да му пука какво ще каже критиката... избухнва Първата световна война.

Твърде възрастен, а и вече доста известен (с 10 пиеси и 8 романа зад гърба си), за да бъде зачислен в армията, Съмърсет Моъм постъпва в състава на т. нар. Literary Ambulance Drivers – група от 23-ма известни писатели (и Ърнест Хемингуей бил сред тях) към британския Червен кръст. Можел е да постъпи и на чиновническа работа във флотския щаб, тъй като Уинстън Чърчил (тогава, през 1914 г., първи лорд на Адмиралтейството) му е приятел, но предпочита да е в центъра на събитията. Изпратен във Франция, той работи първоначално като преводач, а после и като военен лекар. По-късно през войната работи за Британското разузнаване, като се представя под прикритие за такъв, какъвто всъщност е – писател. Първоначално събира информация в Женева, а по-късно е изпратен в Петроград, където през юли 1917 г. участва в един опит за предотвратяване на Руската революция, както е известно от историята – неуспешен. Самият Моъм заявява много години по-късно, че ако е бил в Русия шест месеца по-рано, мисията му е можела да бъде успешна. Кой знае? Тези бурни за света времена се оказват обаче и не по-малко преломни за самия Моъм.

По-късно опитът му от тези години на шпионство е отличен материал за поредицата разкази с главен герой Ашендън. В тях Съмърсет Моъм за първи път показва, че един шпионин може да бъде и очарователен джентълмен. Йън Флеминг твърди, че е черпил вдъхновение именно от тези разкази при създаването на най-прочутия шпионин на всички времена – Джеймс Бонд.

По време на войната Съмърсет Моъм среща Фредерик Джералд Хакстън – младеж от Сан Франциско, който става постоянен спътник и любовник на писателя до смъртта си през 1944 г. Макар че хомосексуалните наклонности на Моъм датират още от Хайделберг, той всъщност е бисексуален. Показателна за това е аферата му с Сири Уелкъм, съпруга на фармацевтичния магнат Хенри Уелкъм. Връзката им се увенчава с дъщеря, родена през 1915 г. като Мери Елизабет Уелкъм (починала през 1998 г.) и с бракоразводно дело, заведено от Хенри. В крайна сметка през 1917 г. бракът на Сири е прекратен и тя се омъжва за писателя. Всъщност именно тя е човекът, който го представя на един високопоставен офицер от разузнаването и така дава начало на неговата шпионска “кариера”.

Най-важното събитие за Съмърсет Моъм през Първата световна война е написването и издаването през 1915 г. на романа, с който е най-известен и който мнозина считат за неговия най-голям шедьовър – Of Human Bondage (интересно преведен на български като “Души в окови”). Самият автор го определя като “полуавтобиографичен”. И наистина съдбата на Филип Кери е доста сходна с тази на неговия автор – заекването е заменено със сакат по рождение крак, Уитстейбъл става Блекстейбъл, но основната линия на живота на Моъм е запазена. Разбира се, романът е много повече от просто излагане на биографични факти и използване на опита на автора като студент по медицина от младежките му години. Той е една поредица от блестящо описани и пречупени през призмата на авторовия цинизъм образи, отразяващи цялата житейска философия и разбиране за духовните ценности на вече 40-годишния Съмърсет Моъм. И то само в 250 000 думи!

Въпреки това, първоначално той е посрещнат от жестоки критики и от двете страни на Атлантика. Ню Йоркският World определя житейската борба на Филип Кери като “сантименталното робство на един глупак”. Романът очевидно имал нужда от влиятелен закрилник. И той се появява в лицето на самия Теодор Драйзър, който го обявява за творба на гений и го сравнява с Бетовенова симфония. Оттогава той се издава и чете непрекъснато, а популярността му не намалява.

В по-късни години до успеха на Of Human Bondage успяват да се доближат само The Moon And Sixpence (1919) – излязъл на български под името “Луна и грош” и разказващ за живота на психически нестабилния, но гениален художник Чарлс Стрикланд, за който Моъм бил вдъхновен от живота на Пол Гоген; Cakes and Ale (1930, на български “Вино и баници”), който разказва за живота на един писател, успял да стане извънредно известен (дори велик) с изключително малко талант, и съдържа не чак толкова прикрити карикатури на писателите Томас Харди и Хю Уолпол и The Razor's Edge (1944, “Острието на бръснача”), в който ставаме съпричастни към вътрешния свят на един млад американец, ветеран от войната, захвърлил предлагания му сигурен живот, за да търси духовно просветление и отговори на някои вечни въпроси. Като казвам успех, имам предвид почти изключително читателската публика, тъй като критиката проявява в най-добрия случай сдържано одобрение към творбите на Моъм. Всъщност нека да дам думата на самия него: “На 20 години критиците ме намираха брутален, на 30 – несериозен, на 40 – циничен, на 50 – професионален, сега, когато съм на 60 – повърхностен”. Случаят с Теодор Драйзър е по-скоро изключение, отколкото традиция.

Аз бих добавил към тези шедьоври на Съмърсет Моъм поне още четири романа – The Painted Veil (1925), Theatre (1937), Up at the Villa (1941) и Then and Now (1946), излезли на български съответно като “Цветният воал”, “Театър”, “Горе във вилата” и “Тогава и сега”. Тези творби, освен белязани от неповторимия стил на Моъм, са и много разнообразни в пространството и времето. Те могат да ви отведат от Ренесансова Флоренция, в която се плетат интриги от Чезаре Борджа и Николо Макиавели (“Тогава и сега”) до Флоренция от 30-те години на ХХ в. (“Горе във вилата”) и от Лондонското висше общество (“Театър”) до убийствените (в прекия смисъл) джунгли на Югоизточна Азия (“Цветният воал”). А могат и да ви накарат да си задавате множество въпроси за човешкия характер от сорта на “Докъде може да стигне човешкото лицемерие?” или “Каква е цената на артистичния гений?”.

Най-известните творби на Съмърсет Моъм обаче си остават неговите разкази. С тях е свързана и една друга особеност за него, превърнала го почти в легенда – неговите пътувания. Моъм вероятно е най-много пътувалият писател, който е живял някога. Още на младини, след публикуването на “Лайза”, той посещава Испания и о-в Капри. През 1917 г. предприема първото си пътуване до Далечния изток, което през следващите години е последвано от множество други – Малая, Сиам, Индия, Китай, Бирма, Южните морета и къде ли още не. По време на тези пътувания Джералд Хакстън е негов постоянен спътник. Жив и общителен човек, той оказва незаменима помощ на болезнено притеснителния и затворен писател в събирането на “суров материал”, който Моъм талантливо превръща в литературни шедьоври.

Именно многобройните пътувания и хомосексуалната му връзка стават причина за края на и без това бурния му брак със Сири. През 1927-28 г. те се развеждат с голям скандал и Съмърсет Моъм напуска Англия, като се установява в Кап Фера на Френската Ривиера. Там си купува вила с 12 акра земя, където прекарва остатъка от живота си, с изключение на пътуванията, които не преустановява – кога по желание, кога по необходимост. В Кап Фера Моъм се радва на охолен живот и неговите покани да се прекарат няколко седмици там се ценят високо сред висшите кръгове на Английското общество. Това е и едно своеобразно завръщане във Франция за Моъм, чийто блестящ стил му е спечелва прозвището “английският Мопасан”. Както вече споменах, неговият първи език е френският и той прекарва първите 10 години от живота си във Франция, където ходи във френско училище. По-късно той си признава, че е изучавал френските писатели – Мопасан, Стендал, Балзак, Гонкур, Флобер, Анатол Франс – повече от английските им колеги.

През 1940 г. е принуден да напусне окупирана Франция и заминава за САЩ със славата на най-богатия и един от най-прочутите английски писатели. Там става популярна фигура в Холивуд и е един от първите писатели, които натрупват солидни суми от филмови адаптации. През 1944 г. умира Джералд Хакстън и оставя огромна празнина в живота му. Тя е запълнена донякъде (но само донякъде!) от Алън Сиърл, млад мъж от беден Лондонско квартал, който остава верен на писателя до края на живота му, когато Моъм го осиновява, за да е сигурен, че той ще наследи имението му. Тази негова постъпка се оспорва остро от дъщеря му и нейния съпруг, лорд Глендъвън, което става причина майсторът на перото да стане обект на множество публични подигравки в последните си години. Един от приятелите на Моъм описва великолепно разликата между Джералд Хакстън и Алън Сиърл, която по всяка вероятност се отразява директно върху Моъм: "Gerald was vintage, Alan was vin ordinaire."

Но да се върна на разказите му. В тях стилът на Съмърсет Моъм достига своята най-съвършена форма – лаконичен, проницателен и с изтънчен цинизъм, излагащ безпощадно на показ човешките пороци без да ги осъжда или отрича. Независимо къде се развива действието – Китай, Япония, Таити, Самоа, Борнео, Капри или добрата стара Англия – характерите на Моъм винаги са ярки и въздействащи, необикновени и привлекателни. Понякога е направо шокиращо какви драми и страсти могат да се крият зад наглед обикновени, невзрачни хора; какви демонични мисли и чувства могат да се породят в най-голямата известна ни загадка – човешкия мозък.

В разказите на Съмърсет Моъм сякаш най-силно и блестящо е изразен стремежът му към опознаване на най-голямото чудо на природата – а именно човешката същност. Основната тема на цялото му творчество, бих казал. Сам писателят твърди, че е “глупак този, който си мисли, че я е опознал” и че той със сигурност най-слабо познава старите си приятели.

Примерите са твърде много и аз ще спомена само няколко, които най-силно са ме впечатлили и които са ме накарали да си задавам най-много въпроси, а и да се замисля сериозно над тях. Замислих се какво всъщност представляват възходът и падението на един човек и към кое от двете водят цивилизацията и свързания с нея технологичен прогрес (“Падението на Едуард Барнард”). Впечатлих се колко необикновена може да бъде историята на един наглед обикновен човек и колко неведоми могат да бъдат пътищата на човешката мисъл (“Вирът”, “Коритото”, “Стъпки в джунглата”, “Червенокосия”), а също така и колко неочаквано може да постъпи човек, чиято постъпка си мислиш, че можеш да предвидиш, само защото си си внушил, че си добър психолог (“Приятел в нужда”). Дадох си сметка за огромната, бих казал неизмерима, сила на човешката психика и самовнушение (“Тайпанът”), за момент се докоснах до истинската човешка доброта (“Салваторе”) и бях поразен от мистични, необясними за разума, явления в двата края на света (“Лорд Маунтдраго”, “Пощенският кораб”, “Хонолулу”). Отчаях се докъде може да стигне снобизмът (“В покрайнините на империята”), колко голяма слабост е похотта и доколко църквата може да обърка човешкия мозък (“Дъжд”). Убедих се колко е важно човек да вземе живота си в ръце, но не и да направи от него безгрижен низ от удоволствия (“Лотофагът”). Разбрах също така, че целомъдрието не е чак толкова хубаво нещо, колкото се опитват да го изкарат повечето хора (“Целомъдрие”), а смъртта е още по-ужасна и нелепа, отколкото същите тези хора я представят (“Макинтош”). Удивих се колко измамна може да бъде илюзията за истинска любов (“Случка”), колко глупаво нещо може да бъде т. нар. “брак по любов” (“Човекът, който имаше съвест”), колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и колко мимолетно може да е това щастие (“Длъжностно лице”). Освен всичко друго се оказва, че в този болен организъм, обществото, дори неграмотността може понякога да се окаже голямо предимство, но не и ако е в комбинация със слаб характер (“Клисарят”).

Освен до много разкази за човешката душа и нейното тяло в отдалечени, а понякога и направо затънтени, кътчета на света, безбройните пътувания на Съмърсет Моъм довеждат и до написването и публикуването на няколко пътеписа, смятани за едни от най-добрите в жанра – първият от тях излиза още през 1905 г. под името The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions of Andalusia и както можете да се досетите, е посветен на Испания, която Моъм обикаля доста в младите си години и много обича. В по-късни години написва и два пътеписа, вдъхновени от странстванията му из Далечния изток – On a Chinese Screen (1922) и The Gentleman in the Parlour (1930). За съжаление не ми е известно тези творби да са издавани на български.

Последната част от творчеството на Съмърсет Моъм са неговите есета и мемоари, писани изключително през късните му години и събрали в себе си цялата мъдрост на великолепното съчетание от блестящ ум и богат живот. От тях ще ви кажа две думи единствено за The Summing Up (1938), тъй като само тя е издавана на български (под името “Равносметката”). Безценно четиво за истинските ценители на Моъм, тъй като съдържа в най-чист вид неговите размишления по отношение на какво ли не – от негови колеги писатели, през театралната сцена до философията като лично откровение.

Съмърсет Моъм умира на 16 декември 1965 г. в Антиб, Франция. За 91 години на този свят той става свидетел на залеза на Британската империя, две световни войни и навлизането в живота на автомобила, самолета, киното, радиото, грамофона и телефона – все събития и изобретения променили света. Написва 20 романа, около 120 разказа, 24 пиеси (толкова са останали, не се знае колко е изгорил), 3 пътеписа и 10 книги с мемоари и есета. Още приживе успява не само да обиколи света, но и да бъде признат от него за един от класиците на световната литература. Започнах тази статия с цитат от негов разказ и може би ще е най-добре да я завърша по същия начин. Този път обаче цитатът е от “Равносметката”:

"Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото и животът е вулгарен, а писателят търси да изобрази именно живота."

P. S. А ако тази статия ви е била скучна, не забравяйте, че скуката е привилегия на празноглавците и само глупаците разчитат на света да ги забавлява  (полуцитат из разказа “Джулия Лазари”).

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6825






Допадна ли ви този материал? (40) (0) 15471 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен

[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 32: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead
[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 51: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead

Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.