Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Морис Дрюон: Прокълнатите крале (статия) - Исторически роман, История, Морис Дрюон, Френска литература
Морис Дрюон: Прокълнатите крале

Автор: Александър Арсов, сряда, 09 май 2007.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

1. Железният крал (1955)
2. Удушената кралица (1955)
3. Отровите на короната (1956)
4. Законът на мъжете (1957)
5. Френската вълчица (1959)
6. Лилията и лъвът (1960)
7. Как един крал погубва Франция (1977)

Винаги съм се чудил какво толкова намират хората в жанрове като фантастиката и фентъзито. Защо е необходимо те да съществуват, когато историята на човечеството е по-фантастична от която и да е фантастика и е способна да стимулира фантазията повече от което и да е фентъзи? Е, ако имаш фантазия, разбира се.

Никога не съм имал съмнения относно фантастичната природа на историята, колкото и паракдоксално да звучи, както и не съм се съмнявал в нейната цел – не да ни учи как са живели другите, а как да живеем ние. Историята обаче е наука и следователно, не е за всеки. Точно тук се намесва изкуството и по-точно – литературата. Тя разполага с мощно оръжие, което може да направи историята лесно достъпна – историческия роман.

Аз, като виден почитател на това литературно чудо, реших да се опитам да ви разкажа за една поредица от седем романа, написани от френския писател, вече класик в жанра, Морис Дрюон и известни под общото име “Прокълнатите крале”, макар че нито един от тях не носи точно това заглавие. Разбира се, аз не разбирам нищо от история, а освен това съм чел твърде малко – и история, и исторически романи – всъщност, почти нищо. Въпреки това, реших да се пробвам, макар че ако не ме вземат дяволите, то лъвовете със сигурност ще ме разкъсат.

Първите шест романа са написани между 1955 и 1960 г., а седмият – през 1977 г. Малко изключение е епилогът на шестия роман, който е писан някъде в средата на 60-те години. На български са ми известни две издания – и двете на легендарното издателство на Отечествения фронт, и двете от 80-те години на миналия век, и двете на един и същ превод, разбира се (дело на Лилия Сталева, Надежда Станева и Жанета Узунова). Разликата меджу двете издания е че в по-новото повечето романи са събрани по двойки в едно книжно тяло. От саваната дочух, че май имало и трето издание с нов превод, който си падал леко куц, но нито съм го чел, нито съм го виждал. В стария превод единственото, което леко дразни, е различното произношение на имената на някои герои при различните преводачи, но не е болка за умиране.

Седемте романа са всъщност един роман от седем части, които просто преливат една в друга. За улеснение и задоволяване любознателността на читателя в началото са добавени пролози, а в края – изчерпателни обяснителни исторически бележки. Стилът е ярък и увлекателен, комбиниращ умело историческия разказ от трето лице ед. ч. с философски прозрения за човешката природа, и често оживяван от чудесни диалози. Малко изключение е седмата част, сякаш 17-те години разлика от шестата са се отразили на монолитността на авторовия стил. Тя е написана от първо лице ед. ч. и е под формата на разказ на един благочестив Божи служител. Тук диалози почти няма и действието е по-мудно, което прави тази част малко по-трудна за четене, но все пак недостатъчно, за да заличи отличното впечатление от цялата поредица. Или поне не успя да разруши моето, за да бъда по-точен.

Накрая, за десерт, две думи за историческото съдържание, за това кои са тези крале и как така се оказали прокълнати. Става въпрос за династията на Капетите, която управлява Франция 341 години – от 987 до 1328 г., – най-дълго в цялата й история. Към нея се числят някои от най-великите владетели, които Франция въобще някога е имала – Филип II Август (1165–1223), Луи IX Свети (1215–1270), Филип IV Хубави (1268–1314). Именно в последната година от царуването на последния, наречен Железния крал, започва и разказът в "Прокълнатите крале". По-точно в последната година от най-грандиозния процес в историята, продължил 7 години и включил около 15 000 обвиняеми рицари от Ордена на Тамплиерите. На 18 март 1314 г. техният Велик магистър, Жак дьо Моле, е изгорен на клада в Париж. Според легендата, докато пламъците обгръщали тялото му, той проклел крал Филип и папа Климент V, като ги призовал до една година да се явят пред Божия съд. Това е, струва ми се, един от малкото случаи, в които Морис Дрюон внася легендарен оттенък в иначе крайно достоверния си исторически разказ. Напълно оправдано, защото наистина в следващата една година и кралят, и папата умират. Последвалите събития се развиват по такъв начин, че човек остава напълно убеден, че династията на Капетите е била прокълната, което в крайна сметка довежда до нейния край и малко по-късно, до въвличането на Франция в една война с Англия продължила 116 години (1337-1453) и известна сред историците като Стогодишната война (явно са зле с математиката тези хора).

Филип IV Хубави е единадесетият крал от династията на Капетите. Тези 11 колеги по трон управляват Франция повече от три века, като само две от царуванията продължават по-малко от 15 години, а всеки крал оставя мъжки наследник на трона. На смъртния си одър Филип IV няма за какво да се разкайва, защото оставя на тримата си сина най-силната монархия в Европа. След това всичко рухва.

И тримата сина на Филип IV Хубави стават крале на Франция – Луи X (1314-1316), Филип V (1316-1322) и Шарл IX (1322-1328). Те обаче, тримцата, управляват общо 14 години и нито един от тях не оставя син, който да го наследи. За сметка на това, двама оставят бременни жени. Клеманс Унгарска, съпруга на Луи X, ражда син, който автоматично става крал Жан I, но “управлява” под регентството на брата на баща си само пет дена, до смъртта си. След това регентът става крал под името Филип V сред слухове, че е замесен в смъртта на краля-бебе. Интересното е, че Луи има дъщеря, Жана, от първия си брак с Маргьорит Бургундска, над която тегне съмнение за незаконнороденост, тъй като майка й е хваната в кулата Нел не с когото трябва, което я лишава от възможността да стане френска кралица след смъртта на баща си и полубрат си. Всъщност, тя така или иначе няма как да бъде кралица, тъй като се въвежда Салическия закон, според който жена или потомък по женска линия не може да наследи трона – инициативата е най-вече на Филип, разбира се, защото така премахва всички шансове на Жана да се докопа до кралската корона, дори и ако по някаква случайност да се окаже законнородена. Шарл IX става крал през 1322 г., след като по-големият му брат умира без да остави наследник от мъжки пол. Шест години по-късно и Шарл се преселва в отвъдното, а жена му ражда дъщеря, която, според вече споменатия вече Салически закон, се изключва от навалицата за кралския престол. Така през 1328 г. настъпва краят на династията на Капетите, тъй като мъжки наследник по права линия няма, а нежния пол е жертва на сексуална дискриминация по кралски. Настъпват времената на династията Валоа, която управлява в следващите 261 години. Първият владетел от нея, Филип VI, който се възкачва на престола през 1328 г., успява девет години по-късно да въвлече Франция официално в Стогодишната война, а неговия син Жан II Добрия (уви, не Умния) съсипва отвсякъде доскоро най-могъщата европейска монархия. Впрочем, династията Валоа също произлиза от Капетите, тъй като Филип VI е син на Шарл Валоа, а той пък е брат на Филип IV Хубави. Голяма лудница, нали?

В борбата за власт мелето наистина е пълно. Хората се надпреварват да се измамват и изтребват по всевъзможни начини. Роднинските връзки пък са още по-голям хаос – хората използват брака по предназначение, а не по любов. Няма да отегчавам читателя с подробности около дворцовите интриги, още повече че се намесва и Англия, тъй като дъщерята на Филип IV, Изабела, е омъжена за английския крал Едуард II, който пък е обратен. Само ще добавя, че всички тези интриги са описани великолепно от Морис Дрюон и се четат на един дъх, а натрупването на моменти на малко повече имена, отколкото може да поеме човешкият мозък, никак не пречи. Интересен колорит се внася от любовната история между младия ломбардски банкер Гучо Бальони и изпадналата провинциална благородничка Мари дьо Креси (и най-вече мистериозната история с тяхното дете, за която едва ли някой може да се наеме да твърди със сигурност дали е история или легенда).

Френският автор е изградил блестящо поредица характери, които много бързо стават близки на читателя – очарователният Робер д’Артоа, който има в актива си всичките седем смъртни гряха, ако не и още някой, за който и Дяволът не знае (любимият герой на Морис Дрюон от поредицата, както сам той признава в бележката преди епилога на шестата част); ненаситната, в прекия и в преносния смисъл негова леля Мау, която не се колебае да организира отравянето на двама крале и яде по шест блюда едно след друго; красивата Беатрис д’Ирсон, магьосница и нимфоманка; откаченият крал на Навара Шарл II Лошия, автор на крилатата фраза “Ако баба ми не беше толкова разгорещена курва, а майка ми се беше родила мъж, сега щях да съм крал на Франция.”, по всяка вероятност лирично описвайки прелюбодейството на Маргьорит Бургундска и Салическия закон, отрязал пътя на майка му към короната; страховитият Роджър Мортимър, който забрави откъде е тръгнал и какво е преживял, което намали ръста му с точно една глава; кардинал Жак Дюез, който благодарение на актьорския си талант бе избран за папа Йоан XXII, но надеждата на кардиналите скоро да хвърли топа се забави 18 години и т. н. много, много други образи, кой от кой по-обаятелни.

Последната част представя събитията малко по-нетрадиционно през погледа на Перигорския кардинал, който проницателно и остроумно завършва историята с пленяването на френския крал Жан II Добрия от сина на английския крал, Едуард Черния принц, в битката при Поатие през 1356 г. Така, за по-малко от половин век, Франция изминава пътя от величието, през падението до разрухата.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6787






Допадна ли ви този материал? (17) (0) 11922 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (9) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.