Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Вал (статия) - Творчество
Вал

Автор: Димитър Стефанов - Cliff, понеделник, 19 март 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Малко след края на циганското лято реших да закрия сезона с един уикенд на Иракли. От вечерта сложих чувала и палатката в раницата, малко хапване и някоя връхна дреха и в хладната съботна утрин излязох от нас подсвирквайки си ‘On the road again’. На изхода на Стара Загора ме очакваше изненада – мястото ми вече беше заето от едно момиче на около 40 години, средно на ръст с тук-таме прошарени кичури и блага усмивка на лицето.

- Здравей – поздравих аз, – отдавна ли чакаш?

- Ами – поклати глава тя, – има няма десетина минути.

- Накъде така?

- Към Иракли.

Нещо трепна в мен. Интересно съвпадение и двамата да пътуваме към Иракли в края на октомври.

- Искаш ли да махаме заедно?

- Разбира се, винаги е по-весело да пътуваш с някой. Аз съм Валя.

- А аз Митака – отвърнах на усмивката й и двамата протегнахме палци към преминаващите коли. Почти веднага до нас спря бял форд и шофьорът услужливо ни метна до Нова Загора. Проблемът беше в това, че се озовахме в началото на града, но добрата новина беше, че прекараните 30-40 минути в колата поразчупиха леда между нас. Доста време стояхме в началото на Нова Загора увлечени в приказки. Тогава научих някои неща за моята неочаквана спътничка. Валя беше търсач по душа, носеше скитническия дух дълбоко в себе си и вярваше в благодатта на хората. Добрите хора, които ще спрат, когато чака на пътя, ще я подслонят, когато е уморена и ще я нахранят, когато е гладна. От своя страна тя правеше същото за другите. Шиеше дрехи, за да си плаща сметките, но не възприемаше това като работа, по-скоро като хоби. Нещо, което харесва да прави и затова го прави. Макар и завършила ХТИ-то в Пловдив, тя никога не беше работила по специалността си, а винаги бе предпочитала сама да си е господарка и да определя работното си време според настроенията си.

- Виждаш ли Митак – бързо преминахме на малки имена, – има дни, в които не ми се занимава с хорските дрехи. Искам просто да си седна на пода и да си подреждам пана от раковини и морски камъчета, да рисувам или да събера весела компания у дома. Друг път мога да работя от сутрин до вечер няколко поредни дена, а после да тръгна нанякъде да си почина. С моята работа не изкарвам много, но знам, че Бог няма да ме остави гладна.

Кимнах разбиращо с глава. Какво можех да кажа с моята работа от 9 до 5, освен да завиждам благородно и да се замисля как мога да премина и аз на подобен режим...

Колите явно не спираха, за да не нарушат нашия разговор, но все пак по някое време предложих да се преместим към края на града.

- Спокойно – засмя се Вал, – просто нашата кола все още не е минала – но въпреки това се съгласи с мен и бавно закрачихме по пътя.

Докато вървяхме из града тя ми разказа за “теорията” си, че всеки път, когато пътува на стоп има кола, която сякаш е предназначена за нея. Шофьор, който ще пасне на моментното й състояние на духа и с който ще се разделят като близки. Увлечени в подобни приказки неусетно прекосихме половината град, мързеливо махайки от време на време на преминаващите коли (кой ли пък ще спре в центъра на град) и определено бяхме изненадани, когато една кола закова спирачки малко пред нас. Забързахме се и на шофьорското място ни очакваше една широка циганска усмивка.

- Хайде влизайте, до Сливен ще ви карам, накъде сте? – заляха ни думите като в скоропоговорка.

- Благодарим много, към Иракли сме тръгнали – отвърнахме двамата хорово.

Настаних се до шофьора, а Вал седна на задната седалка. Думите потекоха като пълноводна река и за не усетихме кога стигнахме града на ветровете и воеводите. Слязохме от колата и първият ни импулс беше да се увием по-плътно в якетата си.

- Да вали, да трещи, лошо време да не хваща – Вал продължаваше да ме учудва с множеството сентенции, които знаеше. – Циганите са го казали и определено са знаели какво приказват.

- Мъдра приказка – кимнах аз, – а какво мислиш за циганите?

- Ами какво – усмихна се тя, – не бива да слагаш някой в категории, само защото е различен от теб. Цигани, българи, това са глупости, всички сме си хора, както има добри и лоши българи, така има добри и лоши американци, германци, а ако щеш и цигани. Другото нещо, което ми харесва при тях е, че са волни души. Замислял ли си се, че ние с теб сме нещо подобно – тръгваме на път без да имаме сигурността, че ще стигнем. Другите хора биха си купили билет за влак или автобус, но не и ние.

- Права си, така е – съгласих се аз, – но все пак не мислиш ли, че има някакъв проблем между тях и българите; тока не си плащат, крадат – умишлено се опитвах да я провокирам аз.

- Митак – обърна се тя сериозно към мен, – а ако ти имаш възможност да не си плащаш тока, кажи ми честно щеше ли да го плащаш? Не са виновни само циганите, виновни са тези, които са позволили това да се случи. После, помисли си дали нямаше да сме още на Нова Загора, ако тъкмо един циганин, добър човек при това, не беше ни качил до тук?

На последния аргумент нямаше какво да отговоря, затова просто загледах преминаващите коли. Започваше да ни става доста студено от режещия всепроникващ вятър, когато само няколко минути преди да умрем от замръзване до нас спря кола. Предната седалка беше заета, но за сметка на това парното беше пуснато и вътре беше топло и уютно. Човекът, явно усетил нашите настроения, беше доста мълчалив и съсредоточен в пътя, закара ни до Бургас, където ни направи реверанс и ни метна на самия край на града. Махнахме му за сбогом и продължихме нашето пътуване.

- Искаш ли шоколад – с детска радост в гласа ме попита Вал.

- Да – зарадвах се аз, – ще отида до бензиностанцията да взема.

- Добре, аз ще мина през тоалетната – едно от нещата, за които ми беше споменала, докато бяхме в Нова Загора беше, че има проблеми с бъбреците. Лекарите са я предупредили, че не бива да се натоварва физически (включая и да носи раници), но тя така или иначе нямаше особена вяра на съвременната медицина, предпочиташе хомеопатията и билколечението.

Излязохме едновременно и пак застанахме на мястото, където щяхме да махаме на колите. Напълнили устите с шоколад, между две примлясквания аз все пак намерих време за въпроса, който ме вълнуваше.

- А всъщност какво те накара да тръгнеш към Иракли по това време на годината?

Вал се замисли за миг, после за още един, но накрая все пак реши да ми се довери. В гласа и се прокрадна тъга.

- Преди четири месеца почина синът ми. Прибираше се от Джулай морнинг и е чакал стоп с един приятел на Слънчев Бряг. Чакали доста време и Теди седнал на раницата си да си почине, когато един бетоновоз го ударил – гласът й потрепери, а аз подчинявайки се на някакъв внезапен импулс я прегърнах силно.

- Успокой се, Валче – милвах нежно косата й, – много съжалявам за това, наистина не знаех – бях шашнат и не знаех какво друго да кажа.

Постепенно Вал идваше на себе си.

- Затова искам да отида на Иракли, последното място, където Теди е прекарал последните хубави мигове от живота си. Нещо като помен...

Вече съжалявах, че съм попитал, но също така разбирах, че Вал е имала нужда да сподели тази своя мъка с някой, както и че само за няколко часа това странно момиче ме възприема доста близко, може би като изгубения си син (който се оказа точно на моята възраст).

- А ще имаш ли нещо против да спрем в Слънчев Бряг и да погледна мястото на катастрофата? – гласът й ме извади от унеса.

Не мислех, че е особено добра идея, но все пак се съгласих с нея. А междувременно слънцето беше преминало половината небе и тръгваше бавно към неизменния си залез. Време беше за поредната кола и тя не закъсня. Младо момче с новичък Ситроен спря до нас и ни закара до Слънчев Бряг. Слязохме на първия вход на курорта и тръгнахме да търсим лобното място на Теди. Вървяхме мълчаливи, явно беше, че Вал иска да остане сама със себе си точно в този момент. Повървяхме известно време, когато Вал пресече пътя и тръгна към едно дърво.

- Тук е, това е мястото – вече плачеше с глас, а аз останал малко зад нея тихичко напявах мантри за нея, за изгубения й син, за себе си, за цялото човечество... Навлезе в крайпътните храсти, за да дири хармониката, с която Теди не се е разделял. За да има още едно нещо, останало от него. Но, уви, не намери нищо. Аз продължавах да стоя леко настрани, вглъбен в мантрите, усещайки, че когато Вал реши сама ще ме заговори. Около 15-тина минути по-късно Валче наистина дойде до мен и безмълвно ме прегърна, а аз отвърнах на прегръдката й. Постояхме още малко така, докато се успокои напълно и продължихме към Иракли. Почти веднага ни спря един добре облечен бизнесмен и аз за пръв в живота си се возих на Додж. Целия път слушахме разговори по телефона, касаещи хотели, земи и сделки за милиони. Не проявявахме особен интерес към това и добре че пътят беше кратък. Най-сетне се озовахме на заветната отбивка. Оттук бяхме пеш на има няма 2-3 километра от мястото, където мислехме да опънем палатката. Мислех си как тук коли въобще не минават, когато сякаш да ме опровергае, от нищото изникна един дядо с каруца и голяма бяла художническа брада, който както се оказа живеел в близкото село. С него Вал намери общи приказки, най-вече и двамата се възмущаваха на безогледното строителство по черноморието. Дядото – от гледната точка на човек, предпочитащ уединението и спокойния живот, който инвеститорите бяха на път да провалят, а Вал – от гледната точка на човек, който обича природата, иска тя да се запази. и който предпочита да нощува под истински звезди, а не в н-звезден хотел. Дядото определено радваше и с малко съжаление се разделихме с него, за да продължим към плажа.

На брега на морето ни лъхна вятър, който макар и не толкова студен и пронизващ като в Сливен, пак си беше фактор, а слънцето клонеше към залез, затова се скрихме в горичката, за да направим нашия еднодневен стан. Вал тръгна да търси дърва, а аз нагласих набързо палатката и после се засилих да й помагам. Мястото си е доста известно, но все пак беше края на октомври, така че успяхме да съберем малка купчинка скоро нападали съчки, достатъчна да ни постопли и посвети поне за няколко часа. Подредихме сръчно колибка с най-малките клонки и тук отново научих нещо ново от Вал. Тя извади от джобчето на раницата си парафинова свещ, запали я и я сложи в центъра на бъдещия огън. Съвсем скоро двамата се сгушихме един до друг, загледани като хипнотизирани в трепкащите пламъци.

- Виждаш ли дракон? – извади ме гласът й почти ме стресна. – Ето го окото, главата, два реда остри зъби, завитата опашка около тялото – ръката й сочеше към огъня.

Погледнах и аз и наистина сякаш го видях. После се сетих, че във всеки огън, който съм палил, винаги съм имал подобни усещания, но по-често виждах крокодилчета. Споделих това с Вал и избухнахме в смях като първолаци. Дълъг, ненаситен смях.

- Гладен ли си? – попита ме малко след това Вал.

Замислих се, че наистина не бяхме яли нищо цял ден, освен шоколада в Бургас. Извадихме хапване от раниците, а Вал добави и бутилка асеновградски мавруд, 2003, резерва към импровизираната трапеза.

- За Бог да прости – поясни тя и изля първите няколко капки в земята.

- В мир Теди – намокрих и аз земята до мен.

Храната беше вкусна, а и ние бяхме гладни. Препечени филийки на жар, сиренце, маслинки, лук (Вал също се оказа вегетарианка) и хубаво вино – какво повече му трябва на човек. Довършихме хапването в лениво мълчание, а след това танцуващият огън ни върна в миналото, когато не е имало нито телевизия, нито компютри, нито дори книги. Когато стареи и бардове са разказвали своите притчи вечерите край огъня, а всички погледи са били приковани в тях. Не чаках друга покана и разказах на Вал своят любим дзен коан, а тя ми разказа приказката за Архангел Михаил, доброто и злото. След това във въздуха полетяха приказки, предания, притчи, легенди, вицове, истински истории. Не можех да повярвам, че човек, който е загубил сина си преди няколко месеца може да бъде толкова жизнен, усмихнат и обичащ. Обичащ целия свят. Огънят тихичко догаряше, а луната ни пращаше своите поздрави с бледите си усмивки. Беше време за сън. Вал зави един топъл камък в хавлията си (бива ли стопаджия без кърпа), прибрахме се в палатката и легнахме в чувалите. Прегърнах я и се унесохме в кротък сън.

Утрото ме разбуди с плясък на вълни и писъци на чайки. В палатката нямаше никой, затова се измъкнах от чувала и слязох на плажа, за да видя как слънцето бавно и уверено се издига над морето. Огледах се за Вал, но видях само следи чезнещи към скалите далеч на юг. Повъртях се още малко на брега, качих се отново горе и на една клонка видях глинената висулка. Предната вечер Вал я закачи там за Теди.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6385






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3574 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (16) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.