|
Сивостен :: Научната фантастика на малкия екран (статия) - Джийн Родънбъри, Научна фантастика, Сериали, Фантастични сериали
 | |
...или пени ли се сапунът в инопланетна вода – поглед (или прелет) над многоспецифичния мултисезонен трансгенерационен стократноепизоден жанр на фантастичните поредици по екраните...
Замисляли ли сте се някога върху факта, че сапунът всъщност далеч не се пени във всякаква вода? И че е много вероятно, ако си внесете такава от Европа да речем, да се окъпете с мъка? Нямам предвид континента; Европа, вкратце, е също така и спътник на Юпитер, изобилстващ от хаш-две-о.
Забравете подобни дълбокофилософски размисли и ми повярвайте – пени се. Че и мехурчета пуска, самосиндикално. Всичко започва с... имало едно време.
 Имало някога младеж, носещ названието Джийн Родънбъри. Всъщност, по времето когато се развива нашата история, той вече не бил съвсем младеж – чукнал четирийсетака, че и към петдесет се бил запътил, но все пак оставал млад по душа. Та този мистър Родънбъри се решил да постави научната фантастика (или, за краткост, НФ) в нова, популярна за простичкия человечец светлина. А къде по-лесно да стане това, освен на малкия – и навремето объл като десети диоптър очила – екран?
Така се родил “Стар Трек”...
Сега следва да отбележим някой друг факт, преди да продължим напред. Говорим си за шейсетте години на ХХ век. Освен Мека и просълзителен спомен на хипарлъка, тази десетилетка е и пикът на Студената война. Самият Джийн Родънбъри, от своя страна, е едновременно и американец, и ветеран от Втората световна. Сиреч, “защо USS? (Enterprise)”, е почти безсмислен въпрос. Ако помните фантастиката от онези времена, то няма как да не се присетите, че тя се развива в два вселенски “сектора” – американския, където демокрацията се лансира с широка ръка, и съветския, където пък комунизмът се посява с не по-тясно междупръстие. Те всъщност не комуникират помежду си, просто са еднакви – изключая полюса. В нашия случай се намираме в Американския сектор.
 Смекчаването на позициите пък ще бъде появата на Павел Чеков (да, Чеков, не Чехов, макар и kh да се чете твърдо х). Khамериканците и до ден днешен ме изумяват с неспособността си да скалъпят едно сносно руско име – не е като емигранти да нямат? Ето, и завчера гледах Stargate SG-1 (тридесет години след Стар Трек) – и какво да видя? Знаете ли как се казваше руският полковник? Да, правилно – Чехов. Поне се стараеха да го произнесат. Но това беше малко литературно отплесване.
Второ, по онова време НФ е в разцвета си. По никакъв начин не ще се постарая да омаловажа приноса на Родънбъри – напротив, той прави правилния избор в правилния момент. Научната фантастика е както литература от висока класа, така и доста сложна за възприятие, и има нужда от масовостта, която той и предоставя. Това, че последната идва за сметка на “научността” й като фактор, е неизбежен компромис, с който трябва да се примирим, щем не щем. Но се чувствам задължен да подчертая отново, че фактологичната стойност на НФ-сериалите е от ниска към съзнателно снижена с още едно ниво, дори само заради хората, които им вярват аха до безрезервност.
Трето... трето, не мисля да си говорим за хвърлящите искри жици на мостика и говорещия с филтриран глас компютър. Гафове бол – из нета ги има в доволно количество, в сто, двеста или триста точки. Забавни са ни на всички, безспорно, но вече сме ги чели. А и трябва да отдадем част от “гафовете” на времето, в което е създаден един или друг сериал – не бива да забравяме, че през 66-та персоналният комуникатор е бил фантастика, а през 88-ма суперкомпютърът още се бори с мегабайти. Нито пък има смисъл да си говорим и за хуманоидните извънземни – тема дълбоко разисквана от време оно. Целта ми е съвсем друга.
Така. Да се върнем на историята. Джийн Родънбъри създал коктейл от трите най-любими жанра на американския зрител – патриотично-американския, приключенско-действения и сапунено-сериалния, примесил го с научната фантастика, и в крайна сметка отработил патент за полу-научнофантастична приказка, който ще да шества в продължение на четиридесет и отгоре години по екраните, без да дава признаци на умора. И дори и англичаните да се опитали да го изкопират, създавайки “Седморката на Блейк” (макар и с десет години закъснение, чак в края на седемдесетте), това добро изключение само затвърдило американската хегемония над НФ-сериалите.
 Самият Родънбъри написал четири, но за сметка на това продължителни серии – Стар Трек – Оригиналните серии и Втората генерация, Earth: Final Conflict и Андромеда. След това, разбира се – както задължава световната традиция от времето на Дюма насам – бил наследен от Majel Rodenberry (честно казано, така и не разбрах син ли му е или какво). Но по-важното, което направил, е да зададе и десетте божи заповеди на новородения жанр. Искам само да отбележа предварително, че ще се постарая да давам примери от максимално ограничен брой заглавия, за да не стане каша.
- Едно. Отпървом, както споменахме, командирът проповядва американската мечта със забележителен размах. Оригинално, разбира се, е американец (Кърк, “Стар Трек”). Но, за благото на международното признание, това рядко се повтаря по-късно – сещам се за О’Нийл (“Старгейт SG-1”) и Крайтън (“Фарскейп”), доколкото последният е съвсем командир; и останалите “Стар Трек”-ове, изключая Жан-Люк Пикард (абе Picard не се ли чете Пикар, макар и да се е наложило инак?), но дори и него колкото го компенсира Уил Райкър, толкова и той самият се справя чудесно. Освен това, когато не е здрава гад (Кърк, Хънт от “Андромеда”, О’Нийл), то му сече пипето (Пикард, Джейнуей от “Стар Трек: Вояджър”), но всъщност най-добре се справя в съчетанието и на двете – отнася се в по-голяма или по-малка степен и за горепосочените, и за неспоменатите. За капак, командирът трябва да има веднъж своя малка, специфична особеност (дали ще е катерач, риболовец, или ще заспива с Шекспир под възглавницата – няма значение) и втори път – малък дефицит в характера, който обаче ще се изявява достатъчно редовно, за да го принизи лекичко от висините на длъжността и генерално възвишената му идея. Най-често е женкар и сърцеразбивач – нали нежният пол си пада по униформи, дори и да приличат на пижами.
И накрая, но не последно, командирът трябва да има собствена реплика. “Steady as she goes” (Кърк), “Engage” (Пикар), “It’s never easy!” (Хънт), “Ok, kids/campers...” (а и още няколко, О’Нийл) – тя завършва персоналния му облик. А това, което го отделя от всички останали персонажи, за които ще спомена по-долу, е че командирът е уникален за всеки екип – и е неговото лице (да се разбира съотв. и на сериала), докато останалите са комбинации от различни черти.
От тук нататък, вече, sidekick-овете (както обичат да казват американците), са няколко:
- Две. Ученият. Бива воден от безстрастната логика, което е нещо като превод в ефир на аморалността, присъща на чистата наука. През шейсетте основите на тази роля се поставят от Спок (Ленард Нимой), а по-късно са продължени в “Стар Трек: TNG” от андроида Дейта (Брент Спайнър). Основните цели на този персонаж са да служи като неизчерпаема библиотека и да снабдява командира с научна обосновка на по-странните му действия. Понякога, за колорит, влиза в конфликт с морала на главното действащо лице или друг член на екипа, но в крайна сметка се озовава в губеща позиция. Като цяло е персона с по-пасивно поведение.
С течение на времето, и ставайки все по-неактуален в епохата на суперкомпютрите, този герой се размива във все по-“очовечена” форма (тенденция още от гореспоменатия Дейта насам), докато в крайна сметка не се разпределя между останалите действащи лица – слива се или с екзотичната персона, за която ще споменем по-долу (Харпър, Андромеда), или взема част от действеността на командира (Картър, SG-1; Джаксън, SG-1 – интересен пример за двама учени в един филм).
- Три. Воинът, или мъжът на честта. Много често е чернокож и – тъй като трябва да признаем, че е малко трудно да намериш такъв из днешната или бъдеща Земя – обикновено произлиза от чужда култура. Клингон (Уорф, “Стар Трек TNG & DS9”), ницшеанец (Анасази или Раде, “Андромеда”) или джафа (Тийл’к, “Старгейт SG-1”) – разлика няма. Много последователен. Много праволинеен. Със средновековни разбирания за дълг и дължимо. Има навика понякога да изневерява на командира, но – разбира се – само заради честта си и за кратко. По седем с една ръка трепе. Отчасти се предава към образа на командира (Хънт, О’Нийл), но остава самостоятелен, за благото на ефектността, мускулите и големите пуцалки.
Втората му функция е – и то съвсем логично – да се явява един от комичните персонажи. Просто не може да извадиш романтичната представа за Рицаря на Кръглата маса и да я метнеш в ХХ-ХХV век, без да й се посмееш. Така е то.
- Четири. Критикът, или Гласът на съвестта. Първоначално е принаден към фигурата на медика (Боунс МакКой, “Стар Трек”; Бевърли Кръшър, “Стар Трек: TNG”). Има властта да се наложи над командира и, респ., над останалите – ако забелязахте, досега ставаше дума за крайни характери. С течение на времето, когато чертите на главния герой се смекчават и командната функция лекичко се децентрализира, ролята се разпределя по равно между всички останали действащи лица. Обикновено отива към учения, който превъзхожда командира поне по знания.
- Пет. Геният. В ранните НФ-сапунки ученият и енциклопедистът се отъждествяват, ала по-късно ролите се разграничават – докато ученият служи за справка, геният дои и от пиле мляко. Но по-важното е, че вече е активна персона, която има за цел не да уплътнява действието, а активно да решава задачи – най-добре нерешими по презумпция. С три думи – deus ex machina. Все по-често е и чаровният персонаж, като светъл пример е Харпър (“Андромеда”), или Родни МакКей (“Старгейт: Атлантида”).
- Шест. Дамата. Да не пропуснем, че е привлекателна. По принцип може да е във всяка една от ролите, важното е командирът да е запленен от нея и да не си го признава в пет, седем или десет сезона. Е, поне това е била основната постановка до към началото на осемдесетте. Дамският гамбит се разиграва абсолютно равномерно с хода на еманципацията – отсъства през шейсетте, в началото на осемдесетте се разхожда по трико в постоянно присъстващата, но реално несъществена роля на съветник (да речем) и е адресат на някой друг влажен поглед изпод мигли. Откъм деветдесетте насам не само няма значение дали половите органи се намират отвътре или отвън (Картър, SG-1), но дамският персонаж и се увеличава по брой, и започва да иззема типично “мъжки” в по-ранния период роли (Бека Валънтайн, Роми, “Андромеда”).  Сексуалната екстравагантност също излиза на мода, или да го наречем инак: НФ-сапунките не остават по-назад от цялото шествие по екраните – отпускат се както репликите, така и облеклото (да вземем напр. чаровната Вала Мал Доран, SG-1, или пък споменатите вече Валънтайн, Роми или пък Транс Джемини, “Андромеда”).
- Седем. Чернокожият персонаж. Да не се спирам на причините, просто го отбелязвам.
- Осем. Цапнатият през устата. Каквото и да си говорим, публиката трябва и да се посмее. Затова поне един от главните герои трябва да изтърсва поне по лаф на епизод, не е важно кой точно ще бъде. Всъщност тази функция нараства стабилно с времето – днес НФ-сериалите се вземат много по-малко насериозно, отколкото през шейсетте.
- Девет. Повикът на екзотиката. Донякъде си кореспондира с осмата заповед. Най-често шотландец, и то обикновено или докторът, или инженерът. Не съвсем в централна роля, но трябва да присъства. Въпросът е да говори с акцент или поне да изглежда по-екзотичен. Номерът е, че това е чаровно и запомнящо се лице – “Beam me up, Scotty”, “Ye cannot change the laws of physics, captain!” или “If I give her more she’s gonna blow, Jim!” и до ден днешен са настолни реплики на любителя на жанра.
- Десет. Един от персонажите е слабоват физически, или страда от някакъв недъг, или се разболява от нещо, което се бори постоянно да преодолее. Самото послание е хубаво. Не искам да се разпростирам излишно.
Та тези десет божи заповеди се прекомбинират като същинско ДНК във всеки един НФ-сериал. Но мистър Родънбъри не се спрял само до тях, ами поставил и основите на двата бъдещи стила в научнофантастичните сапунки – “бъдещето” (Star Trek, Andromeda, Farscape, Starhunter, Blake’s 7, Battlestar Galactica, Babylon 5 и т.н.) и “настоящето” (Earth: Final Conflict, Treshold, Touchwood, War of the Worlds: The Second Invasion, First Wave и др.). Единствената съществена разлика между тях е в технологичното ниво, на което се намира човечеството. Съответно:
В “бъдещето” – или Тo boldly go where no man has gone before – действието се развива на борда на космически кораб, и по-точно на мостика, инженерния отсек, лечебницата и на повърхността на поредната планета. Разделя се на два подвида – класически и “космическа станция”, където основната разлика е в подвижността, да си признаем честно. Е, и във факта, че не отиваме при извънземните, а те идват при нас. Фокусът е съсредоточен върху висшия команден състав, независимо от конкретния му състав и йерархия (строго или “децентрализирано” управление) и сблъсъка им с превъзхождащата ги зла и враждебна сила. Където вече избиваме на фентъзи, но няма как.
В “настоящето” борбата срещу вече споменатата зла, враждебна сила се пренася на Земята. Просто защото човечеството не е толкова напреднало, че да си строи само космически кораби. И за да е по-адекватно към заобикалящата ни действителност, гордият екипаж обикновено е заменен от тайни полиции, организации, ФБР-та, военни – или, въобще, повечко секретност.
Интересен прецедент е “Старгейт”, който успява да мигрира от “настоящето” в “бъдещето”, макар и това да му коства тринадесет сезона – десет SG-1 и три Atlantis. Но така или иначе, той е изключение, което само потвърждава правилото – като цяло забежките от централизирания сценарий са козметични. Най-“страничен” е може би “Фарскейп”, където земното участие въобще приключва със случайно попадналия там пилот на совалка Крайтън – без това да променя кой знае колко нещата.
Самият Враг също заслужава две думи. Макар и да не живее на север поради тримерността на космологичната карта, той се подчинява на всички известни ни правила на класическия Враг. Бива нечовешки по вид и поведение – макар и не орк, той ще бъде борг, магог или трипръст марсианец – важното е да се отнася все така презрително към хилавата човешка раса. За сметка на това ще бъде глупав в преимуществото си. Ще има и своя лидер, или лидери – било то Гоа’улдите (“Старгейт”) или Колективния разум (“Стар Трек”). Ще покварява периодично главни герои чрез асимилация или мозъчни промивки. Нерядко ще има дори и трето, още по-висше до божественост ниво – от сорта на Орай (“Старгейт”).  Както и цялата тази тристепенна схема ще има съответните противници и на второ (на първо са нашите герои, нали така), и на трето ниво – съответно Асгардите (“Старгейт”), или пък Древните (пак там), Съветът на звездите (“Андромеда”), Кю (“Стар Трек”). Важното е те да са възпрепятствани да се намесят пряко, по нежелание или друга причина, докато нещата не се омажат окончателно. Естествено, от средите им има по някой ренегат, който всъщност малко или повече ще помага на нашия героичен състав, съвсем невинно и между другото.
Може би не изчерпвам всяка често срещана черта от богатото наследство на Джийн Родънбъри, но за четиридесет години тази рамка се реализира в хиляди епизоди, макар и от относително ограничен набор заглавия. Има и положителни, и отрицателни тенденции, разбира се.
Към минусите можем да отбележим, че твърде рядко се появяват нови имена в жанра. Веднъж като сценаристи, което го дърпа до голяма степен назад – липсват нови идеи, а старите кримки отдавна са затънали в изградените от самите тях шаблони. Самият Родънбъри е наследен в “Стар Трек” от съратниците си – Рик Бърман и компания, които до такава степен се придържат към канона, че новите им сериали са по-известни с гафовете, отколкото със съдържанието си, а големият им “плюс” е визията – все пак 2006-та не е 1966-та. По-лошото е, че това важи и за непреките му наследници, и освен до гибелта на не един нескопосан опит за сериал (като Treshold, например), е довело и до изключително неприятното явление на навика – новаторските сериали се възприемат с мъка от зрителя. Изключително неконвенционална и малко шантава поредица от калибъра на “Лекс”  би се радвала едва на шепа почитатели. И дори “Фарскейп”, който си позволява да загатне нетрадиционност в образите и да наблегне на много логичната трудна комуникация между тях и разни други подобни “по-дълбоки” неща, едвам издрапва четири сезона на лакти и много ефектни схватки. Чак до нелепия си, но очакван завършек в банкрут, когато само вездесъщото положително отношение на “Холмарк” към новаторското на малкия екран, довело до пълнометражния Farscape: The Peacekeepers Wars, го спасява от жалката съдба на поредния недовършен сериал.
Обобщено, “тоя филм вече съм го гледал” шества по екраните, и новите имена с идеи в главата обикновено се измъкват чрез замаскирането им сред голяма ефектност (като “Андромеда”), което им печели юношеската аудитория. Други се “спасяват” с голяма доза хумор и шаржиране на жанра (“Старгейт”) и от време на време подхвърлят по нещо. Може би тук е моментът да повторя нещо, което споменах бегло по-горе – добрата новина е, че до голяма степен НФ-сериалът в днешни дни не се взема особено насериозно. Както и би трябвало, след като по начало не претендира за кой знае каква научност.
Малко по-куриозен е фактът, че и актьорския състав не се променя кой знае колко – ако се върнем към десетте заповеди, само “предводителят” остава уникално лице, нали е и лице на съответния сериал. И той, актьорският състав, мигрира не само сред роднинските сериали (странно беше да се видят Райкър и Трой в “Ентърпрайс”). Напротив. Най-фрапантният пример ще да е  Майкъл Шенкс. От първата си “съпруга” по роля в “Старгейт SG-1” – Ветие Бандера (Ша'ре) има дъщеря, макар и май да не са влизали в брак. Участва инцидентно в два епизода на “Андромеда” в ролята на аватар на Balance of Judgement, в който по време на първата си поява героят му се влюбва в аватара на Andromeda Ascendant – Роми (Лекса Доиг). Понастоящем Шенкс и Доиг са щастливо бракосъчетани и имат две деца, а тя игра два сезона в SG-1 в ролята на д-р Лам след финала на “Андромеда”. Вече чакаме да се ожени за Клаудия Блек, разбира се (в кръга на шегата). По стечение на обстоятелствата пък, дългогодишният му партньор в Старгейт Кристофър Джъдж (Тийл'к) се появява в “Андромеда” (Хектор) за да го убие – така както го убива и три години по-рано в самия Старгейт. В SG-1 и “Андромеда” играе и Стив Бачич – Камулус и предводител на SG-тим, иначе – Гахарис и Телемакъс Раде. Клаудия Блек изпълнява основна роля във “Фарскейп” – Ерис, както и в последните сезони на “Старгейт SG-1” – Вала Мал Доран. По случайност, Бен Браудър, играл Джон Крайтън във “Фарскейп”, замества Ричард Дийн Андерсън (в ролята на Джак О'Нийл) начело на SG-1 в последните три сезона. Не е забравена и старата генерация – в “Старгейт”, който така или иначе е най-продължителният сериал от времето на “Стар Трек” насам, ще срещнем и Кю (както и в “Андромеда”), и съветник Трой; Дейта е сред главните герои на Treshold. Много от познатите ни физиономии имат по някой друг епизод в Earth: Final Conflict или “Зоната на здрача”. И тъй нататък.
Хубавото е, че все пак броят на научнофантастичните сериали – без да броим продълженията – не само се увеличава през последните дузина години, но и започва малко по малко да се ориентира в “новото” бъдеще – сиреч съответстващо на настоящето. След морално остарелия за нас период на Студената война за Космоса, застъпващ се и с този на технологичната надпревара – в която днес трудно могат да ни изненадат с нещо – последвани от още по-крайно несериозния, но поне краткоживущ период на политконспиративните мистерии, в новите издания се вижда нещо като светлина – не в края на тунела, а по-скоро като очакване с интерес.
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6189 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
