Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Смъртта е занимание самотно (статия) - Творчество
Смъртта е занимание самотно

Автор: Димитър Стефанов - Cliff, събота, 11 март 2006.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка


Also published in English [click here]

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Станах късно. В 3 посред нощ имах усещане за телефонен разговор. Когато час и половина по-късно телефонът наистина иззвъня, знаех какво ще последва. Не исках да отговоря (сякаш по този начин бих върнал спиралата на времето), но нямах избор. Предчувствието не беше ме изъгало.

Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам.

Баба ми с треперещ глас каза, че дядо е починал. Нищо не и се разбираше, но аз ЗНАЕХ. Просто знаех...

Прекарах следващите 6-7 часа под завивките. Треперещ, плачещ със сухи очи, несъзнаващ (кое?). Опитах се да отида на работа, но след час, час и нещо празно взиране в монитора (тогава работех по едно проектче на джава) станах, обясних на шефа, че дядо ми е починал и си тръгнах.

Оставих краката ми да се оправят сами По Пътя, а аз се отнесох в едни мисли. Бях отново малко дете, там на Балкана, село Велчовци - родното село на дядо. То е една махала с 20-тина къщи, малко над Трявна. Спомените нахлуваха един през друг в главата ми. Дядо ми правеше дрянов лък, с който стрелях чак до Слънцето; заедно беряхме едри черни малини, натежали от сладост, и след това гледахме овършаната трева, там където дивите прасета се бяха въргаляли. Къпех се в студеното вирче, а дядо ми стоеше острани и ми разказваше легенди от турско време и случки от неговите ергенски дни. В този калейдескоп на безметежното ми детство нямаше други фигури, освен мен и дядо. Нима този човек вече не съществуваше? Та аз го обичах толкова много! Как може да е отишъл там, където не мога да го видя, при това без да си кажем последно Сбогом. Неусетно бях достигнал квартирата на Аврам. Звъннах на звънеца, разбудих го и се самопоканих да пия кафе. Не че обичам нескафе, но ако останех сам, имаше опасност да не намеря пътя обратно. С една част от съзнанието си поддържах някакъв разговор, докато по-голямата ми "половина" продължаваше да преплита чудни спомени с нереални мечти.

Времето... Този наистина чуден лечител... В началото си мислех, че не мога да живея с болката, но тя започна да се спотайва някъде в ъгълчетата на (под)съзнанието, готова винаги да напомни за себе си, и въпреки това заровена дълбоко. Помня как още същия ден звъннах на татко в Италия и нямах какво да му кажа. Единственото, което ми дойде наум беше: "Дачо, как си?". Той изхлипа болезнено (по дяволите, мъжете дори на 20 не изпадат в подобни състояния, какво да говорим за наближавщите 50) и даде слушалката в ръцете на мама, която приключи набързо разгвора. Яявно не само аз имах нужда от успокоение...

Бавно минаваха дните до моето завръщане в родината. Страната, където вместо дядо щях да срещна един пресен гроб. Бавно, но все пак тягостната дата наближаваше. Някъде по това време достигнах до прозрението. До разбирането, че той Живее. Макар и не сред нас, неговият образ продължаваше да свети.

Самолетът се плъзгаше по пистата, а на летището в Бургас ме чакаше Ицо. Скочих му на врата и забъбрихме за всичко, което сме пропуснали да си кажем последните десет месеца. Колата някак неусетно ни отнесе от морето до Стара Загора, където ни посрещна буря, раздираща небето с огнени светкавици.

Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани в жълто стени


Домът ме посрещна сивеещо пуст. Баба вече спеше, но това беше повече от нормално. Все пак минаваше три през нощта, а аз бях решил да я изненадам. Дълго време не успях да заспя - "тук, на това място дядо е преживял последните си мигове" - това беше лайтмотивът на моите мисли. Опитах се да ги спра, но никакви техники за самоконтрол не помогнаха. Някъде до сутринта ги прехвърлях из главата си и с първите слънчеви лъчи, недостигащи южната ми стая, станах и отидох да правя кафе. Събудих баба и тя се радваше да ме види, макар да не обичаше кафе от кафеварка. Още на закуска стана въпрос за погребението. Баба преди беше много енергична и жизнена, но едва този ден осъзнах в каква симбиоза са били с дядо... След закуската се видях с доста приятели, но няколко часа по-късно все пак ни се наложи да направим екскурзия до Хрищене.

Като човек от болест станал
присъпва моят стих едва,
но в гняв безсилен, с мъка странна
са пълни моите слова


Гробищата бяха тихи и пусти. Пусти като лицето на баба. Как, как можех аз да и обясня, че Смъртта не е това, което познаваме. Ние се страхуваме от нейните костеливи прегръдки, но съзнаваме ли, че освен нея и раждането няма други сигурни неща в този илюзорен свят. Опитах се да обясня това на баба, но само един поглед към нея ми беше достатъчен, за да разбера, че съм осъден на неуспех. Това е! Бях достигнал до Познанието, но оковите на думите не ми даваха Възможност да го изразя. Положих унилите карамфили на гроба, разлях вино във формата на кръст и бях готов да ревна. Бога ми, та нали знаех, че нещата не са такива? Защо, защо По Дяволите, всички тези емоции? Явно самото място бе твърде силно...

Напуснах гробищата разстроен. Уж бях "осъзнал", че всичко е временно и непостоянно. Че човек и след смъртта си продължава своето съществувание, макар и на друго място и по друг начин... Нищо не ми помогна; пустотата вкъщи тегнеше над мен.

Към началото на октомври поех обратно към Германия. Съвсем скоро успях да навляза в своята рутина и да "забравя", че един Човек, когото обичам, вече не е сред нас. Семестърът бавно креташе към средата си, а годината беше в своя край. Майка и татко се прибраха за празниците в България, но аз реших да си остана в Регенсбург. Другият ми дядо лежеше от няколко месеца с болки в кръста и преживяваше единствено благодарение на болкоуспокояващите. На 30-ти декември мама се обади и със спокоен глас ми съобщи, че и той е починал. Не се натъжих, нито се почувствах разстроен. ЗНАЕХ, че И ТОЙ ще е вечно с МЕН. Същия ден отидох на ледена пързалка и се забавлявах, а на другия ден посрещах Новата Година в Мюнхен. Сред немските фойерверки, ракети и бенгалски огньове сякаш откривах Вечността (ДАО?). Раждаше се нещо ново?

Всичко отново се повтаря до безкрай...

---
Тема за коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=4739






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 5381 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.