|
Сивостен :: Елате при мен, сълзи мои! (статия) - Конкурс за разказ по думи, Конкурси на Сивостен
 | |
Кротък, напоителен дъждец ръсеше лениво. Капките вода с котешка безшумност кацаха върху топлата черна кал, леко нарушавайки с ритъма си ленивото стелене на мъглата, която се надигаше от топлата земя.
Самотен силует стоеше, наметнат с мокра пелерина, подпирайки се на здрава тояга насред цялата тази мокра меланхолия. Две уморени и кървясали от недоспиване очи се взираха с пламенен копнеж в километрите разорано поле пред тях. Тоягата, забита дълбоко в калта, бележеше края на тесен път от наредени каменни плочи. Както и на едно необичайно дълго и изтощително пътуване. Едно муле търпеливо стоеше малко по-назад на пътя и придремваше, навело глава. С тежка въздишка странникът отметна качулката назад. На челото му, полускрит от мърлявите мокри кичури, прозираше белег. Всеки видял го, би разпознал в него клеймото на Търсача. Вниманието му бе привлечено от камъка пред краката му.
Някога пътят е свършвал пред прага на голяма къща, отдавна опожарена и разграбена. Подробност без особено значение за посетителя, тъй като обектът на търсенето му лежеше заровен там още преди хората да населят тези места. Но удобния път, виещ се насред цялата тази кал от градчето до тук и останал пощаден от селяните, заслужаваше символична благодарност и малко носталгия. Отне му много време да стигне до целта си този път. Нещо не протичаше по многократно изпитвания план. Мъжът извади манерка с вино изпод гънките на наметалото и разля малко от червената течност пред каменния праг, мърморейки тихо някаква молитва. Някъде наоколо лежеше така жадуваната от него награда. Нова, недокосната още от мръсните човешки ръце Сихийска сълза. Спомняше си уроците, там в началото, когато светът беше още нормален, а детството, макар и трудно, все пак ярко и истинско, а не просто поредния неясен спомен по неспирния път на Търсача. Заради уникалните качества и красотата на ‘мънистата’, хората водеха безкрайна и жестока борба. Нямаше по-ценно и опасно нещо на този свят от тях. Никой не разбираше какво представляват, дори дали употребата им е правилната. Важното бе, че повечето действаха. И то със страшна сила. Сред хората откак се помнеха се ширеше легенда, разказваща за богинята на огъня Сихия една от най-страховитите и почитани в пантеона на старите богове. Душата на огъня. В резултат на заплетена и трагична любов със смъртен човек тя скъсала своята вълшебна огърлица в изблик на ужасна ярост и мънистата й се пръснали по цялата земя. Сред ‘Сихилите’ нямаше два еднакви. Абсолютно неразрушими, с размери колкото орех, наричани още и ‘Огнени мъниста’ или ‘Огнени перли’, тези оранжеви кристални топчета грееха със своя вътрешна светлина и диктуваха историята, живота и най-често смъртта на хората, търсещи допира им.
Дали вградени в корони, или инкрустирани на красиви обеци, или пък в колиета на аристократките, скрити сред парцалите на бедни знахари или гледачки по панаирите, перлите даваха власт над елементите, хора и други твари, показваха видения за бъдещето или даваха дълголетие на тези, държащи ги близо до кожата си. А понякога само взимаха според каприза си. Никой не знаеше със сигурност какво ще му се случи, когато докосне перлата за първи път. Цар или просяк, всички бяха равни, всички рискуваха да обезумеят от допира, макар последното да се случваше рядко. Докосването до една Сихия беше окончателен и доживотен договор. Дори и да не правеше нищо полезно, както често се случваше, човек нямаше да може да използва друга никога. Учителите в Гилдията на търсачите на шега подхвърляха на младите търсачи, че перлите се ревнували една от друга, попили в мига на ярост огнената женска същност на богинята преди да политнат към земята. Мънистата на богинята сами избираха какво да правят според човека, който ги държи. Според други теории на майсторите на гилдията усилваха и изваждаха на показ дълбоко скрити способности.
Tърсачите още по-рядко бяха сред способните да се възползват от силите на мънистата, и все пак бяха хората най-тясно свързани с тях. Издирвани от малки, децата с рождения белег на Сихия на челото се взимаха и подлагаха на сурова подготовка от Гилдията. Селяните в присъщата си простичка романтика ги считаха за потомци на смъртния и богинята. Кой знае... Във всеки случай проклятието й, ако легендата съдържаше частичка истина, изгаряше като въглен през вековете душите и съзнанията на търсачите. Прокълнати да събират векове едно по едно мънистата, докато огърлицата не стане цяла отново и тогава да получат опрощение. Децата търсачи преминаваха обучение, достойно за воини и крале, включително пренебрегваното често от последните четене и писане. Гилдията, макар и малобройна, се радваше на статут на недосегаема и привилегирована институция. Макар че извън стените й животът на търсачите, тръгнали на поход, не струваше и пукната пара. Хората не страняха твърде много от тях, тъй като почти винаги бяха платежоспособни и откъдето те минеха, търговците продаваха набързо каквото трябваше и след като търсачите отминеха, правеха светия знак зад гърба им. Селяните плюеха през рамо и криеха родилките. Кръчмарите бяха може би единствените хора, които им се радваха, тъй като търсачите пиеха много повече от всеки закоравял пияница, но по някаква причина трудно се напиваха с каквото и да е.
Изтощителните тренировки от ранно детство имаха за цел да подготвят бъдещия търсач преди да е навършил пълнолетието си. Защото при първия сън след рождения им ден ‘Плачът на Сихия’, както я наричаха, ги обладаваше и подчиняваше на порива си както огъня – нощната пеперуда. Не повече от обреченото насекомо търсачите можеха да се противопоставят на силата й. Песента, нечута от чуждо ухо, ги тласкаше да вървят трескаво и отчаяно в търсене на поредното недокоснато още от човек мънисто през всичко и всички. Копнежът ги измъчваше, неугасим и в сънищата, и наяве. През тази първа нощ някои от тях умираха в гърчове с течаща от ушите кръв, неспособни да понесат кошмара. Оцелелите ги теглеше като марионетки зов по-силен от инстинкта за самосъхранение. Хората, носещи неизразимата с думи лудост на песента в себе си, минаваха през света като запалени стрели и стигаха почти винаги до целта. Наградата за откриването на нова перла – докосването на топчето за първи път – беше усещане на екстаз, неизпитан по никакъв друг начин от смъртен. Веднъж почувствал го, Търсачът щеше да се посвети доброволно на всичко това само и само да го изпита пак. Понякога някои наистина силни търсачи успяваха да извикат силите на перлата, но за контрол и дума не можеше да става. Подхвърляни насам натам от повика на мънистата по света като разносвачи, търсачите прекарваха живота си в постоянно напрежение, без семейства, без постоянен дом. Макар гилдията, представляваща волята на перлите по света, да се грижеше за незаетите в момента търсачи и охолният живот не им беше чужд, те се поддържаха винаги във форма и готовност за отпътуване. Перлите ги даряваха винаги и с дълголетие, имаше търсачи на по триста години.
Перлите, намерени от Търсачи, се носеха в храма на гилдията, където се пазеше в дълбока тайна дори от самия търсач, донесъл ги там, какво правят с тях тримата избрани от самите перли водачи на гилдията. Няколко дни след това сихиите се оказваха вън по света, играейки своите жестоки игрички с хората, оставяйки търсача временно ‘свободен’ до следващия повик. Някои от търсачите чуваха песента 3-4 пъти в живота си, други – като човекът, застанал насред калното поле в момента – ‘жонглираха’ постоянно с тях. Но от няколко години повиците бяха оредели, недоизказаните мисли витаеха в коридорите на гилдията – че всички мъниста на огърлица лека полека се бяха събрали. Няколко години бяха отминали без дори един търсач да чуе зова. До сега.
Мъжът затвори очи и се заслуша, след малко се протегна към тоягата, взе я като копие и я метна в нивата. Тя се заби надалеч, леко наклонена в пръстта. Мъжът отвори очи и се усмихна криво. Мелодията беше позатихнала, а близостта на сълзата се усещаше вече като топлина някъде там, поизровена случайно и още незабележима в оранта. Дъждът беше престанал, макар небето да бе още мрачно от край до край. Търсачът се приближи до мулето, което предъвкваше замислено избуял покрай пътя храст, и отвърза лопата от багажа струпан на гърба му. Чакаше го доста мръсна работа, затова извади от дисагите сирене, малко хляб и винце, за да се сгрее и подкрепи преди да се зарови в лепкавия чернозем. Метна едно одеало на камъка и седна, налагайки си с усилие на волята да дъвче бавно, ръсейки трохи и парченца сирене с треперещи леко ръце. Перлата щеше да почака още няколко минути без да го подлудява. Дали като награда, дали поради някаква нейна си незнайна причина, но този път кресчендото, очаквано от него при доближаването, не блъскаше в слепоочията му. Някакъв различен тон се вплиташе и променяше, заглушаваше огъня на песента още от началото на търсенето. Сякаш нещо друго знаеше песента, но без да е способно на сляпата ярост, излъчвана от перлите. След като се нахрани, търсачът се разсъблече, взе лопатата и с джвакане и пързаляне се добра до пръчката. Заби лопатата в калта и се зае да копае търпеливо. Мъглата се движеше около него лениво, леко следвайки движенията му. След малко сред полето се разнесе мелодичен мъжки глас, пеещ пресекливо на инат неприлична песен. След изненадващо малко време на копане мъжът коленичи в калта без да обръща внимание на нищо и зарови ръце в нея, търсейки познатата форма. Изведнъж в ръцете му се озова голяма кръгла буца кал и преплетени корени. Той внимателно я отнесе до камъка, отиде до мулето, свали голям мех с вода и се поизми търпеливо, отлагайки съзнателно момента на екстаза. Отиде до камъка пак и изля бавно остатъка от водата върху буцата, изчиствайки рядката кал от нея. След минутка на камъка лежеше предметът, обект на това търсене. Мъжът го гледаше втрещено. После започна да се смее, смя се с цяло гърло, превивайки се, докато сълзите му не покапаха върху камъка и лежащата върху него закопчалка за гигантски гердан. Търсача я докосна нежно с трепереща ръка...
Тема за вот и коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3561 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
