Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Не съм от тия, но... (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Не съм от тия, но...

Автор: MaTpuM_KayToH, четвъртък, 21 април 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Вече две минути не съм мигал. Седя и втренчен и се чудя дали в младежа насреща е останало дори малко от ухиленото разрошено хлапе на снимката в ръката ми.
Усмивките им си приличат донякъде, но тази на малчугана е значително по-невинна. Другата е обиграна, също тъй подкупваща, но все пак с известно количество потайност, а може би пренебрежение, никога не може да си сигурен дали се смее с теб или на теб. Пораснал е и ветровете на времето бяха поулющили тук-там фасадата му. Косичката някога подстигвана от мама и бутана настрани от тате сега бе разделена на път, но купът снимки, през който бях преминал показваше колко лесно тя отново губи форма под влиянието на все тъй бурните му нови игри. Рядката брада отдавна не е виждала бръснач, което показва, че все още е тъй отвеян и зает с “по-важните неща”.
Вадя нова снимка и правя крачка напред, за да мога да се вгледам в очите му. Снимките му никога не са успявали да ги уловят добре, но аз ги помня добре. Винаги съм имал специално мнение за тези очи. Някой страничен наблюдател би определил инспецията ми като абсурдно състезание “кой ще мигне пръв”, накрая кимвам доволен и се усмихвам, той ми се усмихва в отговор, а двете тъмни очи останали непроменени през изминалите години ме изглеждат замислено докато посягам отново към купа със снимките.
Глупаво е. Това, което търся не може да бъде намерено в снимките, нито пък в лицето на едно недотам пораснало дете. Гася лампата и се тръшвам на леглото, чиито дъски с пукане ме предупреждават, че не съм вече толкова лекичък. В стаята е тъмно и вече не виждам отражението си в огледалото. Но сякаш, за да допълнят малката ми криза на личността, младежа, който до преди миг изучавах в него и хлапето от снимките остават с мен в мрака.
-Как може да не ме помниш? –пита ме малчугана седнал със скръстени крака на леглото до мен. –Не беше толкова отдавна, нали?
Кимвам. Разбира се, че не беше отдавна. Може би точно в това се съдържаше проблема. Би трябвало да помня толкова много неща, а когато се обърнех назад, за да ги потърся, оставах с реещи се в мъглата ръце, протегнати, за да достигнат недостижимото.
-Сам ли си говориш? –Почувствах, че ако беше само годинка-две по-малък, той щеше да плесне с ръце от задоволство.
-О, да, -потвърди подпрелия се на гардероба младеж. –някои неща не се променят. Но ако го чуеш какви ги говорим сега на глас... Да, това би ти било много по-забавно.
Момчето се обърна към него с нескрит интерес, но той не благоволи да му обясни, какво има впредвид. Но беше казал вече достатъчно, за да ме накара да си спомня една малка частица от миналото. Малкият определено щеше да остане доволен, ако разбереше, че само след няколко години, всичките онези хапливи забележки и отговори на чуждите обиди, които дотогава бяха оставали в главата му щяха да се изливат срещу всеки, който го предизвика. Нещо повече, времето така щеше да го преобрази, че в крайна сметка щеше да захвърли всичките онези неща, които му са налагаха от друг. Всеки, който направеше глупавата грешка да му се наложи в идващите дни, щеше да съжалява.
Младежът до гардероба кимна, сякаш усетил на къде отиват мислите ми. Главата му клюмна и аз добре знаех защо. В предстоятите години малкият щеше да изгуби голяма част от невинността и произхождащия от нея чар. На моменти щеше да губи мяра и да бъде открито зъл, да наранява тези, които обича, неразбирайки изпървом, че те само се опитват да му помогнат. Щеше да има безброй познати, които се смеят на шегите му, но само ограничен брой приятели, които щяха да могат да видят какъв беше той в действителност.
Понечих да кажа нещо, но се отказах. Бавно мъглата се вдигаше, разкривайки малко по малко, стъпка по стъпка живота ми до момента, в който момчето и младежа се превърнаха в едно и това бях аз. Усмихнах се и в мрака ми отвърнаха още две усмивки. Господ ми е свидетел, не съжалявах за нищо. Всичко, през което бях преминал и човека, в които се бях превърнал, нито едно от двете не беше чак толкова лошо.
-Нямам търпение да порасна! –почти извика малкия и скочи на крака, прескочи ме и тупна с купа снимки.
-Аз пък бих дал всичко да съм отново него. – поклати глава младежа и бавно потъна обратно в огледалото.
Не съм от тия, дето знаят всичко за това, кои са били и ще бъдат, но ми стига това, че знам кой съм сега, защото ако се замисли човек, само това му трябва в действителност.

За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2837






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 2570 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (64) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.