Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Критични стойности на желанието за бягство (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Критични стойности на желанието за бягство

Автор: Милена Русчуклиева, неделя, 26 декември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Седим един срещу друг и се опитваме да говорим като големи хора. Поне той, защото на мен не ми стигат десетина сантиметра ръст. Поглежда ме в очите и пита защо. Свивам рамене. Нима сериозно мисли, че логиката има нещо общо. Той продължава да настоява, а мен ме заболяват раменете. Губи самообладание и ми се разкрещява. Що за дебил трябвало да съм за да си тръгна оставяйки само бележка "Заминавам. Добре съм. Не се тревожи." Коя точно отрепка би била толкова безчувствена? Е, вече знаел, аз.

Да, беше глупаво. Въобще не биваше да оставям бележката.

"Заминавам. Добре съм. Не се тревожи." А толкова време нещата бяха точно наопаки. Години безмълвно бях там. Неизменно петно във фона. И бях зле. Спокойно, безшумно и незабележимо. И имаше защо да се тревожи. Дори не забелязваше.

А аз не можех да се събудя сутрин. Сънят беше убежище, пък и нямаше за какво. Влюбвах се в абстракции. Чувствах косвено. Живеех по принцип. Познавах себе си. И четирите себе си. Всяко следващо създадено за да избягам от предишните. Става забавно, когато всичките ме настигнат.

Понякога сънувах, че падам. Накрая започна да ми харесва. Дори не се замислях, че вероятно боли. Важен беше само моментът, в който краката ми се отлепяха от ръба на бездната и дълбините й се втурваха към мен.

И един ден просто избягах. Без обяснение, без подготовка, без причина. И без да знам накъде, просто взех първия билет нанякъде.

Влюбвах се неподходящо. Чувствах неуместно. Живеех по един от по-лошите начини. И определено не познавах себе си. Но престанах да сънувам, че падам. Сънувах съседите си отсреща, морето, рижи зайци... Да, знам, че е глупаво. Но все пак не сънувах, че падам. Дори мислех, че ако го сънувам няма да ми хареса.

Разбира се, не му казвам нищо от това. Не ми е в характера. Поне не е в характера на нито едно аз от тези, които познавах. Които отново се върнаха. Те винаги мълчаха. Като мен сега. А той продължава да крещи. За това колко съм грешала и продължавам да греша. За това какъв себичен боклук съм. Как просто зарязвам всичко без смисъл. Аз седя безмълвно. Най-накрая се отказва и става. Аз също ставам. Вие ми се свят. Мисля, че падам.

За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2240






Допадна ли ви този материал? (2) (1) 2170 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (54) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.