Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Размисли за смъртта: биография на един търсач на отговори (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Размисли за смъртта: биография на един търсач на отговори

Автор: Sidha, понеделник, 20 септември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Яд ме е.

Много ме е яд. На всички вас, които сте родени ден, месец или година след мен. Вие, които най-вероятно ще ме надживеете. Ще продължите да дишате, да пиете, да ядете и да се размножавате когато мен вече няма да ме има.

За първи път се ядосах истински когато бях на 10 или 11 години. Тогава възрастните строяха комунизЪма, а смъртта беше “разстрел, и след разстрела-червей”. Просто и логично. Но не и когато си на 10 или 11. Така и не можах да приема факта, че НИКОГА вече няма да съм жив. Можех да чакам някъде мъртав цели 1000 или повече години, но не и да се примиря с тази стршна дума. Ядосах се много, поревах малко, а после заспах и сънувах вкусните мекици на баба. На сутринта изядох няколко от споменатите мекици и излязох на улицата да си играя с другите деца. Проблемът за смъртта вече бледнееше пред опасността да счупим с топка съседския прозорец.

Второто ми ядосване стана в края на гимназиалните ми години. Имах гадже, което си падаше по източните религии, а освен това имаше и страхотни крака. И така, аз се озовах с бръсната глава, наметнат с оренжев чаршаф и четящ теории за вечния кръговрат на прераждането. Преминавах от Голямата в Малката колесница, опитвах се да чуя звука от пляскането с една ръка, регулирах дишането си... Чак до деня, в който гаджето ми ме заряза заради един, който твърдеше, че в предишния си живот бил Непалски гуру. Разбрах че съм се родил твърде назапад, за да мога да достигна източното съвършенство. Страшно много се ядосах, набих преродения гуру,а после преспах с майката на гаджето си. Така прибавих една черна и една червена точка към кармата си, но вече не ми и пукаше особено за нея.

После настана тежък период за мен. Трябваше да работя за хляба и водката си, и понеже парите все не стигаха, започнах да посещавам безплатните обеди на протестантските секти в града. Хапвах бургери, пиех бульон и се подсмихвах под мустак на приказките за мир и любов. Надавах ухо обаче, когато се говореше за вечния живот и спасението на душата в райското блаженство. След време си намерих по-добра работа, бургерите ми омръзнаха и аз, като разкаял се блуден син се завърнах в лоното на Светата ни Православна църква. Започнах да ходя редовно на неделна литургия в местната черква, а бабите от квартала ме гледаха с обич и гордост. Така беше до момента, в който научих, че мястото ми в рая може да бъде заето от някой непрокопсаник, разкял се в последния миг преди смъртта си. Ядосах се сериозно за трети път през живота си, продадох всичките си икони, а с парите от тях спретнах хубав купон с приятели. Спрях да ходя на черква и бабите постепенно забравиха, че ме обичат. Даже тихо ме проклетисваха когато ги предреждах в квартлания супермаркет. Животът потече по старому.

Нещата се промениха когато на някакво поредно запиване някой изтърси че “философията била упражнение в умиране”. Изтрезнях мигом и след по-малко от година бях приет за студент по философия в Градския Универиситет. Прекарах следващите няколко години в ровене из прашните книги в голямата му библиотека и яда ми постепенно нарастваше. Ядосвах се на древните философи, всеки от които имаше собствено и различно от на другите мнение за смъртта. Ядосвах се и на професорите и студентите, които все “забравяха” да върнат взетите книги, а библиотеката се опразваше постепенно. Ядът ми дстигна връхната си точка един следобед, след проция храна от студентския стол и три бутилки бира в кафенето на Универтитета. Отидох при Ректора, но вместо да му изложа недоволството си, успях само да го залея със съдържанието на стомаха си. След това така и не успях да стана магистър по философия. Но и не съжалявах за нищо сторено.

Какво стана после ли? Ами, хванах се здраво на работа. Работех по 18 часа, 6 дни в седмицата. От работа нямах време да мисля за смъртта. Направих кариера, изградих си име на сериозен човек, които не витае в облаците, а работи устремено и упорито. Сега изкарвам на месец повече пари, отколкото повчето хора за цяла година. Карам бърза кола, имам луксозна къща в хубав квартал, излизам с красиви жени. Е, признавам си - преди да стигна до тук се ядосах още веднъж.

Случи се една сутрин, когато се събудих и погледнах тогавашната си приятелка. Беше невероятно красива, много по-млада от мен и наивно глупава. Гледах я и осъзнах, че тя може би ще ме надживее. Вярно, че и тя някой ден щеше да се изправи пред смъртта, но това не компенсираше яда ми. И тогава се запитах, защо да отделям години от живота си на един човек, когато мога да ги изживявам много по-интересно и забавно. Не че станах някой безчувстен гадняр, отнасящ се с лека ръка към сърцата на другите. Напротив- аз започнах да нося щастие на много повече хора, а когато дойдеше момента на насищането, аз си тръгвах тихо и оставях едни добре задоволени и подсигурени същества.

Сега имам 4 деца от 4 различни жени, почти всеки уикенд ги водя на разходка и им разказвам за своите търсения, а когато не сам с тях, обикалям по клубовете и кръчмите със старите си приятели и младите си приятелки. През седмицата се занимавам с бизнеса си, а също и с благотворителност. Имам идея да построя нова университетска библиотека - разбира се тя ще носи моето име.

Смятам се за преуспял и щастлив човек. Мога с часове да философствам на дадена тема, мога да пия като донски казак, а ако не внимаваш, мога даже да омая и отмъкна гаджето ти. Спрях да умувам какво е смъртта. Не че ме е страх от нея, просто имам много по-важна задача – да живея живота си по най-добрия за мен начин.

И все пак понякога се ядосвам. На вас. Но и ви харевам. Вие сте готини, свежи и все още невинни по въпросите за живота и смъртта. Малко ви завиждам, и много ви обичам.Така както обичам и живота. Е, кажете, къде ще бъде следващото парти?

За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1940






Допадна ли ви този материал? (2) (0) 2211 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (54) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.