|
Сивостен :: Размисли за смъртта (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
 | |
Всички умираме рано или късно, каза. Нямало смисъл да се тормозя за това. То просто се случвало. Понякога. Само веднъж в живота дори. На това място аз почти се усмихнах въпреки всичко. Имала съм още много живот пред себе си, трябвало да го живея, а не да се тровя с такива мисли, добави ти. Дори да не ми минавало през ума.
А аз въобще не говорех за това. Не за моята смърт. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Но ако ти умреш... не искам. Нека аз умра преди теб, преди другите. Бързо и неусетно. Не понасям да умирам малко по малко. Частица по частица в мен да загива заедно със смъртта на познатия ми свят. Бавно, мъчително и толкова безвъзратно. Не бива.
Ти ме погледна внимателно и каза, че да, всеки ден умирам. И губя по малко от себе си. Но и всеки ден се раждам наново, настоя ти. И аз те оставих да вземеш ножа от ръцете ми преди да съм го използвала. Металът, издрънчаващ на плочките зад теб. Сълзите ми, отмиващи мъртвата кожа от лицето ми. Топлите ти ръце, напомнящи ми, че поне в един от нас е останал достатъчно живот.
А после ти си отиде. И нещо в мен умря. Дори не става дума толкова за смърт, просто не чувствах живот в себе си. Усещах единствено празнотата. Крещящата липса на каквото и да е, която бавно ме разяждаше, поглъщайки всичко. Не ме интересува. Умирам. И заспивам завинаги. Или се прераждам. Или отивам в рая или ада. Просто става, зная, че няма смисъл да го мисля. Само се чудя къде отиде проклетия нож.
За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1940 |
Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|