Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Сянката на пламъка (статия) - Творчество
Сянката на пламъка

Автор: Жеко Найчов, сряда, 27 април 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Яриш Халейм издъхваше. В това нямаше нищо необичайно, старецът бе над сто годишен и си му беше време. Неприятното бе, че умираше без да е посочил приемник. Целият орден от Кулата на Урахус се точеше в йерархичен ред до смъртния му одър и очакваше да чуе последната му воля. А старецът мълчеше. Не че на самия него му беше приятно да нарушава хилядолетна традиция. Напротив, чувстваше се твърде отговорен за своя избор. Толкова дълго бе ръководил ордена, че освен него самия и стария Тифхат никой друг не помнеше управлението на неговия предшественик. За това време даже произношението на титлата му се бе променила на “Халим”...
“Арана е вероятно най-кадърен”, мислеше си Яриш. “Но, пък е още млад... и твърде властолюбив. Пък и онова за проклятието...” Отново реши, че ще е най-добре да се прави, че няма сили да говори. Притвори очи и се отпусна. Остави душата си да се зарее между световете, както много пъти преди това беше правил. Сега това стана много по-лесно от друг път. Нещо като че се скъса, Яриш усети някъде далече тялото си как вдишва дълбоко... и духът му се устреми към своя източник.
Последният дъх още не бе напуснал тялото на стария магьосник, когато тишината в стаята се смени с тих, монотонен ропот. Кой ще го наследи? Как ще определим приемника?.. Единствено младият Арана стоеше до леглото мълчаливо вгледан в изстиващото тяло на своя учител. Изпълваха го смесени чувства. Зaщо трябваше да умира точно сега?.. И то без да е посочил наследник.. защо?
На следния ден рано сутринта погребаха стареца с пищна церемония. Бяха наети 40 оплаквачки, чийто вой действително можеше да вдигне и мъртвите. Всички пристъпваха нервно от крак на крак в очакване на мига, в който щяха да се изнижат, без това да е неприлично. Съзнанието на всеки беше заето с начина, по който щяха да избират Приемник.
След тържествения обед, на който почетоха покойника с разточително ядене и пиене, опечалените магове се юрнаха към библиотеката. Единствено Арана не беше сред тях. След помена, той се качи в стаята на Тифхат. В суматохата никой не се беше сетил да го извести за смъртта на Яриш. Навремето тъкмо те двамата бяха спасили Ордена... А сега никой не обръщаше внимание на изкуфелия старец. Великият някога ум, сътворил безценни трудове по философия, сега се свиваше в теснотията на изветрелия си мозък. Арана почука на вратата и колебливо влезе. Тифхат седеше до прозореца и се припичаше на слънце.
– Здравей, учителю Тифхате! – поздрави го Арана.
– Дал Бог добро! – промърмори кимайки старецът.
– Как си? – попита младият мъж не толкова от учтивост, колкото да се осведоми дали Тифхат е способен да осъзнае това, което се канеше да му каже.
– А.. Бива.. бива.. Добре съм си.
“Май си е с ума...”, предположи младежът.
– Учителю Тифхате, нещо неприятно имам да ти кажа..
– Ммм? – вдигна очи древният маг.
– Учителят Яриш.. Той почина вчера.
Тифхат присви очи насреща му.
– А, умрял е, казваш?.. Май до сега не беше правил такива работи..
Арана тактично замълча.
Изведнъж старецът се разтресе и зарида така, че беше трудно да се прецени дали плаче или кашля. Младият мъж до него реши, че явно е осъзнал събитието, приклекна до него и се помъчи да го утеши.
– Остарях.. – занарежда Тифхат – Изкуфях.. Не мога ви познавам вече.. Ти кой беше?
Арана се сепна в първия миг, но бързо се окопити.
– Аз съм, Арана. Ученикът на покойния Яриш.
Старецът вдигна очи неразбиращо.
– Че защо “покойния”? Да не е умрял?
– Да, учителю. Вчера.. И не посочи приемник. – побърза да каже Арана. Сторило му се бе, че вижда искра на здрав разум в премрежените очи на Тифхат.
Магьосникът наведе глава.
– Време си му беше. – отбеляза той. – Май скоро и аз трябва да ида при него.. Защо не е оставил приемник? Не трябваше ли да посочи тебе?
Арана изтръпна. Не беше очаквал това..
– Ами да..– продължи Тифхат. – Когато умиращият Халейм не посочи кой да го наследи, обичаят е да се избере последният му ученик.. Освен ако няма наистина основателни причини срещу това.
Старият мъж прониза младежа с поглед. За миг Арана отново видя отавна изгубеното величие.
– А има ли, Арана?
Не можеше да се издържи на този поглед. Младият мъж наведе глава и измънка:
– Ами.. нали се ожених наскоро.. може да е решил, че трябва да се погрижа за семейството..
– Не е това! И той беше женен, като оглави ордена. Почти на твоята възраст.
– Проклятието на Халазион...
– В жилите ти няма как да тече кръвта на Ира.. – отсече категорично Тифхат. – Чакай, чакай.. от кой род беше баба ти по майчина линия?..
– ..От Сбелсурдовия. – Арана закъсня с отговора си само миг, но това беше достатъчно.
– А ти кой беше? – Тифхат отново се беше отнесъл. После пак се разплака, че за нищо не го бива вече и Арана го остави с надеждата, че няма да стигне до неговото състояние. Но това сега малко го вълнуваше. Имаше нещо много по-притеснително. Ако се окажеше, че е потомък на Халазион, това щеше да го постави в много деликатно положение. Вече се знаеше, че е от кръвта на Урахус, но докажеше ли се и другото, вероятно щяха да го убият.
Арана се спусна по широкото стълбище, излезе през главната порта и се запъти към къщи. Прекоси широкия площад пред внушителната сграда, неправомерно наречена “кула”, отби се през зарзаватчийницата да купи едно-друго и прекрачи с престорена усмивка прага на дома си.
– Разправяй сега, какво стана? – посрещна го младата му съпруга.
– Е, какво да ти разправям? Сигурно и сама си разбрала. Снощи се скончи, днеска го погребахме. Беше отвратително да гледаш как всеки се чуди как по-скоро да се измъкне.
– Добре де, защо не посочи приемник? Яриш уважаваше традицията.
– Не е ли очевидно!? – избухна раздразнен Арана – Един читав няма сред Старшите, а на младшите в главата им е само как да станат старши.. Ей сега идвам от при Тифхат. Само той можеше да заеме мястото на Яриш, ако не беше така безнадеждно изкуфял. Едва ме позна.. А не е изключено тъкмо него да изберат.
– Не се ядосвай, де. – каза кротко младата жена и нежно го погали по рамото. Арана улови ръката й и я целуна.
– Зле се подредиха нещата, Ксане.. И още по-зле ще стават..
– Не ми казваш всичко, Арана. Или мислиш не виждам как престорено и насила се усмихваш тия дни? Не ще да е само за болестта на учителя ти.
Той кимна с въздишка, прегърна жена си и леко я поведе към миндера да седне. Настани се до нея, хвана ръцете и в своите, погледна я в очите, в прекрасните очи, в които се бе влюбил и тихо заговори:
– Рано или късно ще научиш, та по-добре да е от мене. Може да се наложи да бягаме.. Не е изключено скоро Орденът да поиска смъртта ми.
– Но, защо? Как така? – Ксане се помъчи да стане, но Арана я задържа до себе си.
– Проклятието на Халазион. Чувала си за него.
Ксане поклати ужасено глава. Арана не и остави време да отговори.
– Зовиракс разровил родословието ми и открил у мен от кръвта на Урахус и то точно осемдесет и първо поколение. Казва, че съм бил и потомък на Ира. – започна да говори той. Жена му го гледаше безмълвна, с очи, пълни със сълзи.– Когато Халазион умирал, проклел Урахус и Ордена: “Проклета нека да е тази кула! От твойта и от мойта кръв да падне, след девет поколения по девет!”..
– Не е за тебе това! – прекъсна го Ксане. – Не си ти тоя, дето ще срути Кулата.. У тебе няма от кръвта на Халазион.
– Какво говориш? – сепна се Арана.
Тя се метна в обятията му и заплака.
– Мили мой, любими мой! Аз.. аз знам доказателство, което да обори клеветите на Зовиракс, но не мога да го използвам, за да те защитя. Не мога..
– Успокой се, Ксане, успокой се.. – Арана я беше прегърнал и нежно я галеше. – Какви ги приказваш? Какво е това доказателство?
Думите му не само не успокоиха младата жена, но дори още повече я разстроиха. Трябваше да мине доста време, преди да се окопити и да каже нещо смислено. Арана чак се притесни.
– Недей така, ще навредиш на детето..
– Арана, – започна тя, след като се поуспокои. – Моят дядо има цялото родословие на Ира. Виждала съм го и тебе те няма там..
– Защо тогава беше целият тоя рев? – попита озадачен Арана.
В очите на Ксане отново избиха сълзи.
– Защото дядо е потомък на Ира.. Аз съм потомка на Ира.. Ах, проклет да е Зовиракс, проклет да е! – Ксане отново избухна в ридания.
Арана понечи отнoво да я успокои, но тя внезапно вдигна глава, погледна го с трескав блясък в очите и изсъска:
– Тифхат!.. Ще отведеш Тифхат на утрешното събрание!.. Той е единствената ни надежда.
– Не си на себе си. – отвърна Арана – Та той името си едва помни! Как да разчитам, че изобщо ще се намеси по смислен начин?
– Не си прав. – опроверга го съпругата му – Тифхат много добре си помни името. Може да забравя какво е ял на обед, но старите неща ги знае, а въведеш ли го в Кръга на Вилизий, дори само по силата на навика ще призове Мощта, което ще проясни замътения му мозък. За кратко да е, пак ще свърши работа..
Арана ходеше по широкия коридор, почтително повел Тифхат към голямата зала. Старецът разказваше някаква древна история от своята далечна младост, след като бе попитал 3-4 пъти младия мъж кой е и къде го води. Когато влязоха през внушителната врата, Арана се огледа и потърси с поглед младата си съпруга.
Ксане бе заела ключово място сред матроните. Облекла се бе с по-впити дрехи, които да подчертаят все още ранната и бременност и беше сложила наследствените си накити, да подсещат за високото и положение. Понечи да и кимне за поздрав, но видя, че тя целенасочено отбягва погледа му и реши да намери място за себе си и Тифхат, който с влизането в залата бе замълчал. В мига, в който се насочи към няколкото празни ложи на първия ред, където прецени че имат право да седнат, Ксане се направи, че забелязва присъствието му и изтича да го поздрави, с което привлече вниманието на всички.
– За какво е тоя цирк? – просъска Арана в ухото и, докато се прегръщаха.
– Скъпо ще ми плати Зовиракс! – отвърна Ксане така, че съпругът и почувства как къдриците зад ушите му се заскрежават.
Малко след това всички заеха местата си и зачакаха началото на събранието в тържествена тишина. Арана се вгледа в лицето на седящия до него старец. Откак бяха влезли в залата, той се бе умълчал, а сега по челото му бе избила пот и очите му като че се избистряха. Изглежда Ксане щеше да се окаже права..
И нямаше как да е иначе. Всеки, достатъчно подготвен в древните тайнства, можеше да усети силата на Вилизиевия Кръг. Маговете от ранга на Тифхат можеха да я използват. Не случайно Залата бе изградена тъкмо на това място. В древни дни тук се е намирало светилище, построено от хора много по-вещи в природните тайнства от всеки живял след тях. Основателите на ордена, построили Кулата и запазили каквото могли от древните достижения, са били ученици на учениците на Вилизий, последният велик жрец на прокълнатия град Птизис. Подът на голямата зала все още бе покрит с мозайките на светая светих и основите на първия ред ложи бе от стария каменен кръг, или по-точно от това, което бе оцеляло от него, за да бъде намерено от Халазион и Урахус.
Пръв излезе да говори Сура. Той бе старши по възраст, но не и по заслуги и точно затова обикновено водеше събранията. Изказа се кратко и предостави думата на Атавос Летописецът да изложи каквото бяха открили за избора на нов глава на Ордена. И той не се забави много. Беше ясно, че при подобен случай се избира последния ученик на покойния Халим, ако няма основателни причини срещу това. Тогава пред древния олтарен камък, където се държаха речите, се изправи Зовиракс.
Той бе хубав мъж, със снага прилична, бърз ум и всички благословии, които човек можеше да си пожелае. Затова не бе свикнал да губи. Едно нещо не успя да получи и това изпълни иначе справедливото му сърце с отрова. Ксане предпочете Арана..
– Когато нашите първи учители Халазион и Урахус основали ордена, – започна спокойно и леко напевно Зовиракс. – И съградили в усилна и разблудна епоха Кулата, не могли да избягат от времето си. Сплетни, предалтелства, борби за власт и надмощие отровили преждната им дружба и Урахус убил Халазион.. Това всички го знаете. Не го казвам за друго, но да подсетя, че такава опасност висне и над нас сега. Не противостоя на традицията, която е крепила ордена повече от две хилядолетия, но също като вас искам да спомогна, доколкото за това ми стигат воля и разум, да просъществува поне още толкова.. Знаете за проклятието.. Проклятието, изречено от Халазион в мига на смъртта му. Знаете също и силата му. “Проклета нека да е тази кула! От твойта и от мойта кръв да падне, след девет поколения по девет!”.. Арана е потомък на Урахус и то точно осемдесет и първи!.. – Зовиракс направи ефектна пауза, която Ксане опропасти, като припадна и до голяма степен отвлече вниманието на събралите се от речта на Зовиракс. Арана понечи да стане, но усети здрава ръка на рамото си.
– Стой! – просъска Тифхат в ухото му. – Какво си мислиш, че правиш? Не я ли виждаш, че се преструва?
Ксане се свести и Зовиракс, леко смутен, продължи изложението си, сподирян от омразата на жените в залата. Имена, събития, източници.. Още на половината от родословието на Урахус, повечето присъстващи загубиха нишката на повествованието. След това Зовиракс премина на Ира, единствения оцелял син на Халазион. Там вече нещата бяха мътни. След смъртта на Халазион, Урахус, от страх пред проклятието, бе наредил да бъде избит целия род на врага му. Единствен средният му син, Харакс, наречен Ира, се бе спасил от клането и се бе укрил. Родословието му официално бе неизвестно за Ордена и Зовиракс можеше само да спекулира, с различна степен на сигурност. Арана слушаше внимателно и със съжаление отбелязваше, че ще е необходима цяла вечност ровене по книгите, за да го обори, ако се наложеше да се защитава пред Ордена. Зовиракс беше блестящ, както винаги.
Когато свърши, цялата зала бе почти убедена в истинността на казаното. Настана неловко мълчание, което никой не смееше да запълни. Тифхат се изправи тежко и бавно се насочи към олтарния камък. Стъпките му бяха ситни, влачеше си краката, главата му – леко наведена, но гърба си държеше изправен и създаваше впечатление, че поддава под силата на невидим вятър, който сякаш духаше от всичките му страни. Никой не посмя да го спре, но не понечи и да му помогне. Всеки имаше право да се изкаже, стига да се добере до олтара.
– Всичко това е много хубаво. – започна старецът, след като подпря бастуна си на камъка и се хвана здраво за ръба му. Огледа бавно присъстващите и продължи:
– Радвам се, че още има кой да милее за съдбините на Ордена. Поздравявам благородния Зовиракс за усърдието, с което е съставил току-що изложените родословия и разбирам дръзновението му да защити Кулата. Така трябва. Но явно от бързина или недоглеждане, простимо за неговата младост и, все още, неопитност, той е сторил малка грешка, която следва още тук и сега да поправим, за да не възникват недоразумения. Когато стана дума за Аликвис, син на Остис, следва да обърнем внимание на рожденните им дати и също кога са умрели. Оказва се, че бащата, Остис, е починал две години, преди да се роди неговият син. Това звучи странно, но не и ако си припомним обичая от онова време и по онези земи бездетна вдовица да се жени за по-малкия брат на покойния си съпруг и първото им дете да се води на първия и мъж. Това и до днес се спазва на някои места. В случая, Остис е бил най-малък син на баща си, така че единственият близък родственик на покойния е бил чичо му, полубрат на баща му, от втората жена на Гьерос (дядото), който действително е бил по-малък на възраст. Така е и станало, защото следващите деца на тази жена са записани с истинския им баща. Следователно, строго погледнато, от този случай родословието се придръпва с едно поколение нагоре, защото Аликвис не е син на Остис, а негов братовчед по бащина линия. Така че, Арана е осемдесети, а не осемдесет и първи потомък на Урахус. По отношение родословието на Ира, не мисля, че следва да се ровим в неща, за които няма как да изнамерим доказатества..– при последните си думи Тифхат вдигна поглед към Ксане, която седеше точно срещу него.
“Така ли е?”, чу тя гласа на стареца в главата си и инстинктивно посегна с две ръце към корема си. А на глас продължи:
– Това имах да кажа..
В залата се понесоха одобрителни възгласи. Арана си позволи да въздъхне с облекчение и леко насочи поглед към Зовиракс. Слабо го познаваше, но нямаше как да не долови гнева в иначе спокойния му поглед. След това обърна очи към Ксане. Но вместо да види триумфиращото и лице, както бе очаквал, я намери уплашена и объркана. Това много го изненада.
В това време Тифхат се бе върнал на мястото си и Сура отново бе взел думата да закрие заседанието. Каза, че ще бъде назначена комисия за проверка на фактите и насрочи следващото заседание за след седмица.
– Искаш ли някой въпрос да си остане нерешен, назначи комисия.. – промърмори недоволно Тифхат до ухото на Арана. – Намирам, че си напълно достоен да станеш новия Халим. Сега ми стана ясно какво е спряло Яриш да те посочи. Сплетните на Зовиракс. Не зная какво има срещу тебе, но се пази от него! Не е възможно така подробно да изучи родословието на Урахус, а да пропусне оная история за чичото. Има я навсякъде. Бъди благодарен, че не се е добрал до летописите за потомците на Ира. Има такива и смятам, че вече знаеш къде са.
Арана понечи да каже нещо, но Тифхат не му даде възможност.
– Мълчи и ме слушай, защото изляза ли от Вилизиевия кръг, пак ще стана изкуфелия старец, който влязох. Има и друго.. това, че си осемдесети потомък не те поставя вън от опасност. Винаги ще се намери кой да поиска да предотврати появата на осемдесет и първия. Разбира се, има още поне стотина човека по света, които се падат осемдесети и дори осемдесет и първи потомци на Урахус, но за тяхно щастие си нямат Зовиракс, който да ги мрази.. Дано не се разбере от кой род е жена ти. – това бяха последните смислени думи на Тифхат. Още щом излязоха от залата, старият маг попита накъде са тръгнали.
Арана се прибра вкъщи едва привечер. Ксане беше подредила масата за вечеря и го чакаше.
– Радвай се, жено! – поде весело той. – Нещата се обърнаха в наша полза.
– Ами! – сряза го недоволна съпругата му. – Можеш ли да ми кажеш откъде Тифхат знае родословието на Ира? Нали уж бе укрито от Ордена?
– Не зная. – Арана вдигна рамене, изненадан, че е разбрала. – Хубавото е, че е на наша страна..
– Какво от това? Щом той се е добрал, значи и друг може. Да не говорим, че и сам може да се раздрънка пред когото не трябва.. Арана, ти се оказа осемдесети потомък, но детето, което нося.. твоето дете, е осемдесет и първият!
– Едва ли някой ще посмее да закачи бременна жена..
– Та няма да съм цял живот бременна, я? Това дете ще има нужда от сигурност. За това се омъжих за теб...
– Аз пък помислих, че защото ме обичаш..
Ксане се сепна насред думата.
– Разбира се, че те обичам! – каза тя и се метна на врата му, за да го целуне. Арана отвърна на целувката и.
– А, сега ще ми кажеш ли откъде знаеш за Тифхат?
– Чух гласа му в главата си. – отвърна мрачно Ксане. – Щях да припадна.. Този път наистина.
Младата жена се притисна до гърдите на мъжа си и силно го прегърна.
– Не искам да те загубя, Арана, не искам да остана сама..
– Не се бой, Ксане, няма да ме изгубиш. Тифхат не е чак толкова зле, не би те издал.
– Дано да си прав.. – продума замислено младата жена, за да прекрати този разговор. Но за нея темата не бе приключена..
Следващите дни преминаха в тягостно очакване за Арана. Назначената комисия се бавеше и късаше нервите на целия Орден. Ксане гледаше да се показва колкото може повече в обществото и да печели симпатии. Беше любящата съпруга и образцовата бъдеща майка, която всеки мъж би пожелал да има. Беше скромната и свенлива млада дама, желана във всяка компания; безропотно понасяше дългите наставления на старите матрони, без да им позволява да разберат, че ги смята за дърти кокошки. И, не на последно място, беше решена да унищожи Зовиракс. Не знаеше как, но знаеше защо.
Тогава се случи нещо неочаквано и крайно неприятно. Тифхат се разболя. На неговата възраст дори обикновена настинка можеше да го отнесе. Това не притесни никого от Ордена, без друго от стареца отдавна нямаше полза. Но за Арана и Ксане, това си беше бедствие. Губеха съюзник..
Младият магьосник се изкачваше припряно по стълбите, прескачайки по 2-3 стъпала едновременно. Задъхано нахълта в стаята на Тифхат и се спря едва до леглото му. Възрастна прислужница бдеше над болния. Като срещна питащите очи на Арана, тя му кимна и сведе поглед. Старецът си отиваше.
– Арана.. – каза Тифхат. – Умирам, Арана..
Очите му бяха бистри, гласът – ясен и младежът осъзнаваше, че умът на умиращия вече бе започнал да се освобождава от оковите на плътта. Понечи да му каже нещо успокоително, да му каже да не говори, да не се мори, но осъзна, че това вече не би имало смисъл.
– Няма време.. – продължи старецът. Вече говореше на родния си език, който Арана трудно разбираше. – Ето ги, идват за мене.. Не ги ли виждаш?.. Ето го и Яриш, тебе гледа и ти се усмихва.. И старият Ситан, и той е тук, но ти едва ли го помниш.. Чуй ме, дете мое, чуй ме и запомни какво ще ти кажа.. Друго може и да не ти остане от мене.. Няма какво да четеш дивотиите, дето съм ги изписал в толкова много книги, те са за тези, дето и с книга, и без книга еднакво зле се оправят.. Значи, смисъл от тях няма.. Тия, дето могат да разбират, на тях книга не им трябва.. Това запомни: “Може добро да правиш, няма да ти се върне, защото този, комуто си го направил, ще се постарае да го забрави... Може зло да вършиш, и то няма да ти се върне, защото ще го очакваш и ще се пазиш.. Само гледай да не правиш глупости. Те единствени сполитат тоя, дето ги е извършил”.. А, ето я и Хеме. И тя е дошла да ме посрещне.. Сбогом, Арана.. Отивам при времето си..
Тифхат си пое въздух и шумно издиша. Арана помисли, че издъхва, но след малко старецът отново си пое дъх.. Така на няколко пъти тялото му се опита да задържи духа, но безуспешно. Тифхат умря и на лицето му се изписа странната “усмивка на Смъртта”, както я наричаха суеверните баби.. Погребаха го на следващия ден при церемония, доста по-скромна от тази за Яриш, която на всичкото отгоре беше прекъсната от запъхтян вестоносец.
– Простете ме, Всесветли и Премъдри! – започна вестоносецът – Нося спешни вести за Халим Яриш..
– Няма го вече. – отвърнаха му. – Скончи се преди десетина дни.
Вестоносецът се смути, но важността на новините не му позволяваше да се помайва твърде дълго.
– И кой е сега най-главен от Ордена, че да му доверя каквото имам за казване?
Магьосниците се спогледаха. По вида и тона на човека веднага прецениха, че новината никак не е добра.
– Ето този тук! – обади се Зовиракс и посочи Арана. – Това ще ни е новият Халим, както изглежда, Арана.
Ксане, която този път беше дошла на погребението, му хвърли изпепеляващ поглед. Арана отреагира инстинктивно. Изправи гръб и леко се обърна към Вестоносеца.
– По каква работа? – попита той. – Може ли да я кажеш пред всички или насаме трябва да я чуя?
Човекът се смути, но спешността на задачата му го накара да побърза.
– Всички касае, но подробностите трябва да чуеш сам..
Арана кимна. Вестоносецът прие това за знак да говори.
– Ата Кишук – започна той – е събрал войска и до половин месец ще е при вратите на Кулата..
– Иди в Кулата и ме изчакай там. Нека те нагостят и напоят, защото дълъг е бил пътят ти и сигурно си уморен. – нареди спокойно Арана и невъзмутимо продължи погребалната церемония. При така стеклите се обстоятелства никой от магьосниците не посмя да продума срещу това.
– Така, значи.. – проточи Арана, след като вестоносецът му изложи всички подробности, които знаеше относно предстоящото нападение. – Значи имаме около десет дни, за да подготвим защитата си. Защо толкова късно се разбра?
– Ата Кишук отдавна събира войските си, но се пазеше в тайна кого се кани да нападне. Само главните военачалници знаеха плановете му. Той отдавна бе заподозрял, че имаме шпиони в Техуб.. Едва онзи ден се разбра, като тръгваха.
Арана се загледа замислено в шуртящата вода на шадравана. Неслучайно реши да говори с вестоносеца тъкмо тук. Вътрешният двор на библиотеката, макар и малък, бе практически непригоден за подслушване. Беше построен така, че всеки, който се опиташе да се скрие зад някоя колона в опасващия го като пръстен коридор, да чува единствено ромоленето на водоскока. За да узнае какво се говори, човек рискуваше да се покаже на открито.. Да.. Арана реши, че ще използва това място доста често за в бъдеще. Както Кулата имаше шпиони в Техуб, така и Техуб имаше шпиони в Кулата..
– Добре, сега си почини, доколкото позволява опасността. – каза Арана. – След няколко часа ще те повикам отново, за да ти възложа нова мисия.
Вестоносецът се оттегли, а младият маг дълго седя вгледан в изтичащата вода. След това взе решение и излезе.
Залата на Вилизиевия Кръг отново бе пълна. Всички говореха един през друг и суматохата беше неовладяема. Докато не влезе Арана. При появата му залата утихна като попарена и единственият звук бе от стъпките на младия мъж по древната мозайка. Сура мълчаливо се оттегли от олатара и остави Арана да говори.
– Всесветли и премъдри. – започна той. – Днес ще трябва да се решат две неща и трудно ще е да се каже кое от тях е по-важно. Дали изборът на нов Халим или защитата на Кулата от нападението, което ни предстои.
Арана нарави кратка пауза, която, както се очакваше, никой не посмя да наруши.
–Добре. – каза Арана. – Тогава ще продължа. Тъй като за защитата ни, която аз намирам, че е по-важна, ще бъде необходим преди всичко водач, предлагам да изчистим първо този въпрос. Призовавам Летописеца Атавос да каже най-сетне какво откри оглавяваната от него комисия.
Атавос излезе припряно напред с куп листи в ръка, за да си придаде повече тежест и заговори с носов глас:
– Внимателно проверихме казаното от благородния Зовиракс и от пресветлия, вече покоен Тифхат и намерихме, че действително, тук присъстващият Арана се явява осемдесети пряк потомък на Урахус. Относно родословието на Ира, то е все още укрито от ордена, но това, което събрахме от косвените данни, с които разполагаме, е, че от преките прародители на Арана само трима имат вероятност да са в роднинска връзка с потомците на Халазион. Следователно, няма причини да отхвърлим възможността стоящият тук Арана да наследи своя учител.
Залата отново избухна в безредна шумотевица. Атавос бързо овладя положението и отново заговори.
– Ако желаете, нека гласуваме, но при така стеклите се обстоятелства ще трябва да предложим и изберем веднага друг, ако отхвърлим Арана.
Залата отвърна с мълчание, прекъсвано от редки възгласи за и против предложението. Очевидно щеше да се гласува. Сура отново поведе събранието, разпореди се да приготвят чирепчета и отново даде думата на Арана.
– Независимо какво ще решите, аз се нагърбвам със защитата на кулата, защото на мен бе докладвано какво ни заплашва и няма да е добре, ако твърде много хора знаят подробностите. Това, което ще ви кажа, вие вече сте го разбрали. Ата Кишук е събрал войска срещу ни и до половин месец ще е пред портите на Кулата. Решен е да прослави името си и да увеличи богатството на Техуб. Но ние не ще му се дадем. Все още имаме време, имаме и съюзници, с които да покажем на Техубци, че Орденът на Урахус не лежи само на хилядолетната си слава, а продължава да я трупа напук на свещениците, служещи на Бог, когото не разбират. Ако и да твърдят в мъглявите си проповеди, че зад тях е благословията Му, ние ще им покажем на дело, че зад нас е Силата, която Го създаде. Защото Бог е безименен, поради отказа на тези над него да го именуват, а Извитият Змей е безименен, защото нямаше кой да му даде име, когато се роди от нищото... Нека всеки от вас знае и помни, че когато нашите Учители Халазион и Урахус построиха Кулата от руините на древно величие, Техуб беше пустош, насред която диви зверове беснуваха и жив човек не смееше да припари. Когато там израстнаха първите колиби, Кулата ни вече беше древна. Когато се появи първият от неколцината им Ата, нас ръководеше стотният Халим. Ще позволим ли вчера пръкнала се сила да ни надвие?! Сила, която до утре ще бъде издухана като пламък на самотна свещ от ветровете на времето и забравата. Веднъж ли сме устоявали на подобни изпитания? Веднъж ли алчни властелини са се полакомявали за богатсвата, които пазим? И къде са те сега? Ако не бяха нашите летописи, нямаше и да се помнят. Мъчно е да се открият дори местата, където са били чертозите им, днес обитавани от гарвани и лешояди. Тръни растат из дворците им, вълци и чакали се ешат в спалните им, а хората ги отбягват, смятайки ги за прокълнати. Казвам ви, така ще стане и с тия. Ще изчезне гордият Техуб и само споменът за него ще остане в нашите книги. Защото няма държава, която да е издържала на проклятието да нападне Кулата на Урахус.
Речта на Арана беше посрещната с бурно изказано одобрение. Младите се бяха окрилили от силните му думи, а старите виждаха майсторството, с което бяха подредени. Вече гласуване не бе нужно...
Арана изгледа победоносно залата и забеляза с безпокойство доволната усмивка на Зовиракс. Какво ли мътеше?... Какво?
– Мъти нещо, казвам ти. – вълнуваше се Ксане през почивката за изброяването на гласовете. – Виж го само какъв е мазен и ухилен! Много добре го знам аз него; малко ли се е влачил подире ми като разгонен котарак?! Той затова те мрази, защото аз те предпочетох пред него...
– Стига, де. – Арана се мъчеше да звучи спокойно, за да внуши същото и на жена си. Не искаше тя да се вълнува прекалено. – Може пък само да се преструва. Понякога да накараш някого да стои нащрек, очаквайки отмъщението ти, е по-ужасно от самото отмъщение. Нали знаеш, тогава човек сам си припомня страховете..
– Сигурно си прав. – Ксане толкова рязко смени посоката, че Арана почти бе готов по инерция да оспори собствените си думи.
“От бременността ще да е..” помисли си той. ”Чувал бях, че първескините понякога откачат, но не съм си давал сметка, че е чак толкова.”
Мислите му бяха прекъснати от Сура, който призова отново към тишина.
– Смятам няма да се изненадате от резултата, Арана е новият ни Халим. – обяви кратко той...
След това думата отново взе Арана, определи или по-скоро препотвърди длъжностите на досегашните сановници и обяви, че се оттегля заедно с Висшия съвет да организират защитата. Събранието беше разпуснато и всички бавно се разотидоха – едни към домовете си, други към неотложните си задачи. Очакваше ги тежко време.
Арана отиде първо при жена си, даде й наставления да се прибира, предупреди я да не го чака за вечеря, целуна я и нареди на неколцина младежи да я изпратят до дома.
Ксане, обаче, нямаше намерение да се съобразява със съпруга си, пък бил той и новият Халим. Преди всичкото това, той бе неин мъж. Неговото дете носеше в утробата си и нямаше намерение за нищо на света да го изгуби. Нито него, нито детето. Прибра се в къщи, почина си, обмисли в детайли плана, който от известно време и се въртеше из главата, вечеря, подготви се и излезе. Вървеше сама, покрила главата си с широка забрадка, каквито се носеха из земите на баща й. Гледаше да върви по тъмните улички, без много-много да се забелязва. Накрая достигна целта си – задната врата на голяма и хубава къща. Почука, изчака за миг, размени си няколко думи със слугинята, която й отвори, и се шмугна вътре..
– На какво дължа честта? – попита Зовиракс, все още с гръб към вратата, вперил поглед в звездното небе през големия прозорец.
– Дойдох да те попитам какво си намислил. – отговори спокойно Ксане. Нищо в нея не издаваше пряко накъде смята да поведе разговора.
– И какво те кара да мислиш, че ще ти кажа? – мъжът бавно се обърна.
– Очевидната полза.
– Не те разбирам.
– Нима? Не се прави на глупак, Зовиракс. Трудно ми е да повярвам, че си толкова непостоянен, за да спреш до тук.
– Какво общо има това с ползата ми?
– А, не го ли правиш с полза?
– Не. В отмъщението няма полза. Затова мога да го спра, когато си поискам. Но не е там въпросът ти, нали така?
– Прав си. Не е там.
– А, къде е? С моята роля в провалянето на мъжа ти се приключи. Оттук-насетне, той и сам ще се провали. Без ничия помощ.
– Това ли искаш?
– Да.
– Само?
– Да.
– Много евтин си станал, Зовиракс. Не си вече мъжът, когото познавах.
– Това няма никакво значение.
– Така ли е, наистина?
– Да.
– И, все пак, трудно ми е да повярвам, че ще пренебрегнеш това, което ще ти предложа.
– Слушай какво, – Зовиракс започна да губи търпение. – Нямам никакво намерение да се пазаря с тебе за съдбата на жалкия ти мъж. Стига си увъртала, ами направо си кажи каквото имаш и ме остави на мира!
– След това, което съм намислила, трудно ще поискаш отново да те оставя на мира..
– Казвай!
– Или мислиш, не си давам сметка, че Арана ще се провали срещу Техуб? – тонът на Ксане накара Зовиракс да изгуби цялата си предишна увереност.
– Той няма военен опит, нито нужните познания, за да удържи на подобна обсада. – продължаваше тя. – Да не говорим, че в момента сигурно си по-запознат от него с плановете на противника. Гордостта му ще го погуби и аз не искам да споделя участта му.
– Ти си луда! – възкликна едновременно отвратен и учуден Зовиракс.
– Защо да съм луда? Нима е грешно това, че искам да живея достойно? Нима е лошо, че съм осъзнала сега, а не след години, колко безполезен е мъжът ми? Нима нямам право на втора възможност?
– Прилошава ми от теб! Ти си като лозата, която души младото дърво, а после се прехвърля на друго, когато първото изсъхне.
– Е и? Нима не си искал да се опиваш и ти с виното на тази лоза? Нима все още не искаш да се увия и около теб, та ако ще това да е последното, което ще ти се случи? Ти все още ме обичаш, Зовиракс. Не зная защо си мислиш, че аз не виждам това. – Ксане се бе приближила до него, спускайки забрадката си на пода.
– Махни се! – гласът на младия мъж се бе превърнал в дрезгав шепот.
– Наистина ли го искаш, Зовиракс? – продължаваше да говори Ксане, обгръщайки раменете му с ръце. – Помисли си внимателно.. Ако сега ме оставиш да си тръгна, повече никога не ще ме видиш. Тази нощ напускам града. Би могъл да дойдеш с мен..
Ксане бавно плъзна ръцете си по гърба му и елегантно се отдръпна. Приведе се, взе си забрадката в движение и се насочи към вратата. Вече бе постигнала каквото искаше. Сега бе въпрос на мигове Зовиракс да падне в заложения му капан.
– Чакай! – не издържа той. – Наистина ли смяташ да направиш това?
– Ти чакай! – звънливо се засмя Ксане. – Чакай и ще видиш.. Жалкото е, че когато дочакаш, ще бъде късно. Излъгах се в тебе, Зовиракс. И ти си като Арана – от чакащите.
Жената отново се насочи към вратата, но някаква невидима гънка в килима я спъна, тя понечи да запази равновесие, бутна един от столовете и се стовари в обятията на притеклия се на помощ Зовиракс. Прегърна го и го целуна..
Макар и доста цивилизован, младият мъж си е млад мъж, така че Зовиракс не можа да устои. Отвърна страстно на целувката и двамата започнаха бурна любовна игра. Ксане предвидливо си беше облякла трудни за събличане дрехи, от фин плат, които да разкъса лесно, когато му дойде времето. Незабележимо разроши косата си, ритна още няколко стола, набра килима и страстно одра Зовиракс, който бе побързал да се съблече до кръста... Вече бе време за действие. Тя разкъса дрехите си, под които се видяха раните, които сама си беше причинила, още преди да излезе от къщи, отдръпна се от възбудения мъж, хвана един голям свещник и го запрати по прозореца. Зовиракс се стресна огледа се и мигом разбра какво бе намислила любимата му. А нейната реакция не закъсня. Нахвърли се върху него с крясъци и викове за помощ.
Шумът от счупения прозорец и писъците на Ксане бързо привлякоха всички съседи и стражарите, обикалящи наблизо. Гледката бе повече от очевидна, през погледа на насъбралото се множество: следи от ожесточена борба, насинена, разранена, ридаеща и може би обезчестена жена, разкъсани дрехи, и гол до кръста насилник, с изподрано, окървавено тяло. Зовиракс дори не се опита да се защити. Хвърли гневен поглед към въргалящата се в полуистерия жена и кротко се остави да го вържат. Веднага изпратиха хора да повикат Арана и останалите магове от Висшия Съвет. Къщата на Зовиракс не бе далече от кулата, така че те дойдоха доста бързо. През това време Ксане се бе поуспокоила, добри жени от съседните къщи и бяха донесли дреха да се прикрие и я увещаваха да не се разстройва. Все пак, нищо не бе станало..
Когато Арана влезе в стаята, съпругата му отново се разплака и прикри лицето си с кърпа, както бе обичаят в родината й при голям срам. Това бе прието от присъстващите с нова вълна на съчувствие към нея и на омраза към нейния насилник. Арана попита свидетелите какво са видели, след което се зае с жена си и Зовиракс.
– Кажи, Ксане, какво се случи? – попита я той. Тя му отвърна с нов пристъп на ридание.
– Остави я, Халим. – обади се една доброжелателна пълничка матрона. – Нека се съвземе, пък после я питай. Виж как се е уплашила..
– Няма нищо.. няма нищо.. – продума през сълзи Ксане, без да отделя кърпата от лицето си. – Мога да говоря.. Зовиракс ме повика да дойда при него; каза, че искал да говори с мене за Арана и аз, глупачката, дойдох.. Каза ми, че ще предаде Кулата на враговете ни, ако не му се отдам.. Аз отказах.. За каква ме мислеше?... Аз съм вярна на мъжа си... Нося неговото дете... – Ксане отново избухна в сълзи и няколко матрони се спуснаха отново да я успокояват, отправили укорителни погледи към Арана. А неговото лице се беше вкаменило. Нито мускулче не помръдваше да издаде чувствата, които го вълнуваха.
– Какво ще кажеш ти, Зовиракс? – попита все така спокойно, обръщайки се към обвиняемия.
– Нищо.
– Нищо?
– Да. Не мога да кажа каквото искаш да чуеш, защото ще бъде лъжа. А каквото мога да кажа, ти едвали ще искаш да чуеш.. – думите му бяха прекъснати от стража, който го зашлеви.
– Не смей да говориш така на Халима! – кресна му.
Арана вдигна ръка, за да вътвори тишина.
– Щом съм те попитал, значи искам да чуя каквото имаш да кажеш, независимо дали ще ми хареса. Потвърждаваш ли това, което каза Ксане?
– Не! Това е лъжа. Клевета. Нищо от това, което каза жена ти, не е вярно. Тя сама дойде, без да съм я викал. Престори се, че иска да те остави, да избяга от града и се опита да ме съблазни. След това, направи целия този цирк..
– Как смееш?! – провикна се Ксане, откривайки лицето си. – Как не се посвени пред хората да съчиниш подобна чудовищна измислица?! Нима ги смяташ за толкова лековерни?! Вижте го! Обвинява мен, жертвата... Разпитайте слугинята, която дойде до дома ми, за да ме повика!
За огромна изненада на господаря си, слугинята потвърди думите й. Зовиракс беше обречен. Подобно престъпление се наказваше със смърт и такова беше решението на импровизирания съд. Случаят бе ясен, освен това нямаха време да се занимават с това точно сега. Вече бяха разпратили вестоносци до част от отколешните съюзници на Ордена, предстоеше да се напишат още писма, да се плануват провизии... Една екзекуция щеше да мине почти между другото.
Стражите подкараха затворника към Кулата, маговете се оттеглиха да продължат заседанието си, но Арана не отиде с тях. Вместо това изпроводи съпругата си до вкъщи. За нея бе приготвена покрита носилка, но той предпочете да ходи пеш. През целия път не пророни нито дума. Когато пристигнаха, вдигна жена си на ръце, пренесе я през прага, както в деня на сватбата им и я остави на леглото. Тя се бе поободрила, но не смееше да го заговори. Арана отиде до долапа, в който държаха парите си и погледна с какво разполагат.
– Жено, къде са парите, дето ги гласях за нова къща? – попита я той спокойно, сякаш нищо не се бе случило. – Купувала ли си скоро нещо?
– Това ли намери да попиташ? – сопна се обидено Ксане. – Точно сега...
– А какво ще кажеш за слугинята на Зовиракс? – попита леко иронично Арана. – Тя и без това остана без работодател... Комай за тия пари не някаква си къща, а цял човек продадоха. Хубаво, че сега като станах Халим, на нас къща няма да ни трябва.
– Знаеш, че заради тебе го направих.. – призна си жената. – С такъв като Зовиракс, нямаше да останеш задълго Халим.
– Знам, Ксане. – отвърна мъжът и. – Но не биваше да го правиш. Той нищо не ми беше сторил, а ти го оклевети... Единственото добро, което виждам тук, е, че мога да те отпратя при баща ти, докато трае войната. Сега имам причини да го направя и няма да тръгнат приказки. Тук е твърде опасно да останеш.. Ще има ограничения в продоволствията, а ти си бременна. Пък, не се знае, може детето да се роди през това време; как ще го кърмиш?
– Арана! – възкликна ужасена Ксане. – Не ме отпращай! Искам да бъда с теб... Искам да споделя победата или позора ти. Аз съм твоя жена, не можеш да ме отпратиш.. Какво ще кажа на баща си?! Ще си помислят, че вече не ме искаш. Как ще обясня, че си ме отпратил точно преди войната? Мигар не знае баща ми, че в усилно време не може никой да напуска града?..
– Ще му кажеш истината. – отвърна нежно, но твърдо Арана и прегърна съпругата си. – Не мога да те оставя тук. По-добре върви. Ще те изпратя още утре сутринта.
Арана направи както беше рекъл, въпреки отчаяните протести на Ксане. Рано на другата сутрин отпрати жена си и никой не го укори за това, въпреки отколешната традиция да не се напуска Кулата във военно време.
Дните напредваха, трескаво вървеше подготовката за защита и всеки допринасяше кой с каквото може. Мъжете се въоръжаваха, жените приготвяха трахана и сухари, децата събираха пръснатия по полето добитък и го прибираха в крепостта.
Единствен Зовиракс стоеше вързан в тясната тъмнична килия, в пълен мрак и чакаше да изтекат последните му мигове. Пред вратата му се чу тропот на ботуши, ключалката прищрака и тесен сноп светлина нахлу през отворената врата. Очите му бяха отвикнали и отначало примижа, но после полека се нагоди и видя седящия срещу себе си Арана.
–За какво си дошъл, Халим? – попита горчиво затворникът.
– Да въздам справедливост. – отвърна безизразно Арана.
– Нима? Тази дума изгуби значение за мен.
– Но не и за мен.
– И какво ще правиш?
Арана не отговори. Вместо това, извади изпод дрехата си малко каменоделско чукче и с отмерен удар отлюспи голямо парче от ръба на каменния одър. Присегна се и опита новополученото острие. Изглежда остана доволен от работата си, защото прибра чука и отчупените парчета. Извади въженце, същото като онова, с което бяха вързани ръцете на затворника, намота го, направи възел и с няколко бързи движения го сряза на острия каменен ръб. Захвърли остатъците настрана и отново бръкна в пазвата си. Този път извади нож и посегна към Зовиракс. Преряза въжето около китките му, взе го и го прибра заедно с ножа.
– Свободен си. – каза, като привърши.
– Защо?..
– Защото зная, че си невинен. Не искам да ми тежиш на съвестта точно сега, когато без друго ни чакат тежки мигове. В крайна сметка, не си ми направил нищо чак толкова лошо, че да те намразя, нито смятам, че си сторил нещо, което да заслужава смъртна присъда.
Зовиракс се изправи, след като бе развързал и краката си.
– Великодушен си, Арана. – каза той. – Това няма да те докара до нищо добро..
– Божа работа. – вдигна рамене Арана. – Тръгвай. Не мисля, че някой ще рече да те гони точно сега. Ето ти и това, малко е, много по-малко от сумата, за която слугинята ти те продаде, но ще ти стигне на първо време. – Арана подхвъли черна кожена кесия във въздуха, която Зовиракс ловко улови. Той не изчака повторна покана, а извърши сложно движение с ръце, промърмори нещо и се разтвори във въздуха. Арана поседя още малко загледан в празния одър, подритна прокъсаните от каменното остие въжета и излезе от килията, за да обяви, че като е отишъл да разпита за последно затворника, него вече го е нямало.
Точно 15 дни след погребението на Тифхат, когато вестоносецът обяви на Арана новината, че Ата Кишук се кани да превзема Кулата със сила, от бойниците на вече затворената крепост за пръв път се видя прииждащата армия на Върховния Жрец. Самият той яздеше начело, на хубав бял кон, с двама красиви младежи от двете му страни, които носеха хоругви със знаците на Бога, с процесия от свещеници зад гърба му, пеещи химни в прослава на Безименния. Не ще и дума, знаеше как да се показва..
Войската му се спря на полето пред крепостта, а сам Ата Кишук, заедно с групичка жреци и съюзнически владетели подкара коня си напред.
– Кой е господарят на този град? – попита той, като се приближи достатъчно, за да се чува, но все пак далеч, за да не се налага да извива глава, за да гледа нагоре.
– А кой пита? – провикна се в отговор Арана от площадката над главната порта.
– Ата Кишук, Върховен Жрец на Бога и Господар на Вечния Град Техуб.
– Арана Халейм. – представи се магьосникът и след кратка пауза добави:
– Не мога да кажа, че ми е драго.
– Не бих повярвал и да ми беше казал. Дошли сме тук да прочистим това място от вещерите, чиито водач си. Вие, с вашите скверни и богохулствени злодеяния, мърсите земята на Бога и аз, като Негов наместник, не мога да позволя това..
– Никой не ти иска позволението! – прекъсна го Арана. – Нямаме нужда от ничие благоволение, нито се отчитаме пред някого за делата си.
– Тогава ще ви покажа, че е сършил бесовският ви век, когато с черните си изкуства погубвахте душите на хората! Омразни сте в очите на Бога и Той повелява да се покаете. Сторите ли го, ще ви пощадя и косъм не ще падне от главите ви. Но упорствате ли в грехотворството си, то с Божията Сила ще поразя това гнездо на стършели, тази змийска бърлога, в която се отдавате на духовно блудство, служейки на онзи стар змей, когото наричаме Враг и още Ненавист. Ще прочистя това място от идолите и от всяка порочност с огън и меч, и със Словото Божие. Не ще оставя камък върху камък..
– Ако влезеш. – каза Арана и се прибра навътре.
Ата Кишук постоя още малко, загледан във високите стени на крепостта, после обърна коня си и препусна обратно към войската си.
Близо месец Ата Кишук обсаждаше Кулата безрезултатно. Защитниците бяха твърде малко, за да си позволят да излязат на открит бой пред вратите на града, а неговите сили не достигаха да го превземе. Разчиташе да изтощи отбраната и през това време да си намери още съюзници. Беше се надценил, но това наваксваше с проповеди, които можеха да бъдат чути чак от върха на крепостта. Наистина бяха силни. Словото му се удаваше.. Това позволи на маговете да се запознаят с пренебрегваната досега идеология на Техубските жреци. Беше смесица от техните собствени научни и философски достижения, местните вярвания на блатните племена, населили Техубската равнина след потъването на земите им, и някаква много странна и човечна, донякъде, морална система. Но всичко това бе обсебено от идеята за надмощие.. Първият Ата, чието име не се споменаваше от уважение, ще да е бил изключителен човек. Бе успял да превърне сбирщина суеверни диваци в сила, с която тепърва имаше да се съобразява светът. Арана безкрайно съжали, че не могат да разкрият неговата самоличност. Това можеше доста да помогне. Изглежда бе човек, обучавал се в Кулата, но кое го бе накарало да поведе племената към Техуб? Желание за власт? За прослава на името си? Едва ли... Та днес то дори не се произнасяше. Тогава Арана смяташе, че никога не ще разбере истаната. Съжали и за липсата на Зовиракс. Той можеше да помогне.
За щастие, силите на защитниците не отслабваха. Крепостта си имаше собствени водоизточници, а провизиите, скътани в подземията, бяха предвидени да стигнат за най-малко две години, без да се налага да пестят особено. Но, на призива на Ата Кишук се отзоваваха все повече владетели. Онези, които се бяха поколебали в началото, като виждаха как нарастват силите му, решаваха се и те. И колкото повече идваха в стана на Върховния Жрец, толкова повече тръгваха от домовете си да се присъединят към него. Денят на решителната битка наближаваше. Скоро, съвсем скоро съюзниците щяха да щурмуват Кулата. А от приятелите на Ордена, неколцина се бяха отзовали навреме. Останалите, макар и силни царства, бяха твърде далече. Имаха новини от тях, но войските им напредваха твърде бавно.
След още месец дойде и денят на решителната битка. Рано, преди изгрев слънце, съюзническите войски се раздвижиха като разровен мравуняк. Точно когато Слънцето се издигаше над хоризонта, Ата ги благослови и атаката започна. До късния следобед не се знаеше накъде ще се наклонят везните. После бавно, но сигурно съюзниците започваха да вземат надмощие. Вече няколко малки отряда бяха проникнали в крепостта и все повече омаломощяваха защитата. Тогава от Кулата излезе Арана. В ръката си стискаше крива, чепата тояга, огладена от безбройните ръце, които я бяха носили през вековете. Това бе жезълът на Урахус, символ на власт и достолепие..
...
Ксане усети присвиваща болка ниско долу в корема. Спря се и остави на земята легена, който беше понесла. Вдиша няколко пъти дълбоко и се успокои, но малко по-късно болката се повтори..
...
Арана се изправи на крепостната стена, на същата онази площадка, от която си размениха тежките думи с Кишук. Бе твърде високо за стрелите на противника и недосегаемо за обсадните устройства, но акустиката бе подбрана такава, че дори шепот да се чува достатъчно ясно на прилично разстояние..
...
Ксане събра съседките да й помагат. Бе започнала да ражда и то преждевременно. Очакваше да роди чак след два месеца. А ето, че се беше започнало и никой не бе в състояние да го спре. Страхуваше се. Ужасяваше се при мисълта, че може да загуби детето. За пръв път го бе усетила да се размърдва под сърцето й малко след като напусна Кулата и от тогава се чувстваше неразривно свързана с този мъничък живот, който растеше в нея..
– Защо не се гледаш, бе, булка? – прекъсна мислите й една от дошлите на помощ баби. – Как не си усетила, че се е смъкнало толкоз? Бележила си се сигурно по обяд още..
...
Арана вдигна ръце и небето над него притъмня. Неестествената промяна накара биещите се да спрат за миг и да се огледат стреснато. Гласът на Арана им попречи да продължат. Мощта му се пропиваше в самите скали, никой не можеше да откъсне вниманието си от това, което казваше магьосникът. Задуха силен, поривист вятър.
– От хаос е тръгнало всичко, но никога повече не ще бъде така, както вече е било. В хаоса се роди Извитият Змей, Онзи, чиито люспи блестят като разтопена мед, Онзи, който няма име, защото нямаше кой да Му го даде.
Но нямаше място за Него в хаоса. Развъртя се Той и изби както масло се избива от мляко Черен Камък, който нарече Свой Дом и легна върху него да Си почине.
Заспа и сънува неведоми сънища, които не ще бъдат открити до свършека на света, когато Той отново ще се нарече Най-стар от всички и Баща на битието.
Събуди се, излетя отново в хаоса, за да се съчетае с него. Породи се двойно яйце, което Сам измъти, като се уви в девет извивки около него.
От яйцето се роди първа Сребърният Змей и литна до Черния камък, който беше и Неин дом. Втори се роди Златният Змей и като погледна към сестра Си, пожела Я. Така се роди Лахтра, бащата на всички злини. А Тя се уплаши от Него и от това създаде Хаки, майката на всички злини. Той Я погна, а Тя побягна от Него. Това Го ядоса и се роди Ира, гневът. Тя също се ядоса и роди Оди, омразата. Той Я настигна и Я облада. Така се родиха Рава, блудството и Мехи, безчестието. Доволството Му роди Хтаб, гордостта, а Нейната болка – Ханти, мъката. Той отново Я пожела и даде живот на Рапакс, алчността, Тя като Го отблъсна, създаде Еритхи, раздора.
Тогава се намеси Създателят им, Червеният Змей и Ги разтърва. Научи Ги, че никой от Тях не може да създава без другия и така Те се помириха.
От връзката Им се роди Великият Дух, който бе най-близък до Безименния Змей. Него славят поетите, Той говори през устата на пророците, няма нищо от човешка ръка и ум създадено, в което да не е участвал.
Събираха се още много пъти Златният Змей и Сребърният Змей. Родиха Добрият Дух, Милостивият Дух, Благият Дух, Светият Дух и още безчет Духове.
Дъхна Сребърният змей и се появи сребърно кълбо. Златният Змей му даде светлина и това стана на Месечина. Сложиха Месечината да Им свети, но тя се изтърколи по черния камък, нарани се и хвръкнаха искри. Пое ги Сребърният змей и направи от тях звезди. Дъхна Златният Змей и се появи кълбо от огън. Сребърният Змей му даде плът и стана Слънце. Но нямаше къде да ги сложат и се принудиха да направят небе над Себе Си.
Отесня Им скоро Черният Камък и затова започнаха да изграждат Света. Отначало бе населен само с рожбите на Златния и Сребърния Змей, но полека Те сътвориха род по род и семе по семе всичките треви и дървета, птиците, зверовете и гадовете земни. На всяка твар Червеният Змей даваше име и определяше и задачата в този свят. На кравата, на овцата, на горския хищник, на рибите в морето, на змията в тревата, на пилците във висините и на човеците що единствени имаха дарбата да творят като своите Създатели.
Но ето, решиха се Змейовете да сътворят съвършено творение, по-добро от всичко, що бяха правили, и създадоха Бога. Уплашиха се, че може да се разсърди Баща Им, укриха Го от Него и Той не получи име, нито задача в Света. Така Бог пожела сам да управлява цялото мироздание, което Неговите Създатели бяха направили върху нищото и понеже бе съчетал в Себе Си силите Им, успя лесно да Ги надвие един по един. Прокуди Ги извън пределите на Света, при Баща Им, на Черния Камък.
Но това не Му стигна и пожела да има за Себе си и самия Камък. Отиде при Извития змей, който също бе без име, и му Го поиска, без да знае, че не ще може да го внесе в своя свят. Изсмя се Безименният Змей и от смеха Му се откърти малка отломка от Камъка. Даде я на Бога и Го изгони.
Върна се Бог в земите Си с камъка, но не беше лесно да го удържи, защото беше от чужда тъкан направен. За да може да го притежава, трябваше да го втъче в света, а не знаеше как. Повика Духовете и Бесовете да му кажат, но те не пожелаха. Попита зверовете и птиците, и гадовете земни, но те не знаеха. Накара човеците и те Му помогнаха, без да знаят какво ще стане.
Превърна се отломката в Ключов камък, за който се закрепи цялата Вселена, а Бог и Духовете изчезнаха, защото нямаше място за тях в тази вселена.
Попаднаха отново на изначалния Черен Камък, където Извитият Змей бе господар.
Помъчи се Бог отново да установи властта Си над Камъка, но не можа да пребори Стария Змей. Онзи, чиито люспи блестят като разтопена мед, Го раздели на три части и всяка наименова, за да не могат да се съберат отново. Това са Богът, що Създава Живот, Богът, що Крепи Света и Богът, който Руши и сее Смърт.
Промени той и духовете, щото да могат да се върнат в света, но без пряка власт, понеже бяха помогнали на Бога да възстане срещу му. Направи им техен свят, който да оформят както им харесва, и им забрани повече да се връщат на Черния Камък. Там Разтроеният Бог им беше господар и тяхна бе задачата да владеят това, което сами са си направили и да бъдат Сили на Света, който бе създаден от Златния и Сребърния Змей.
Ето така Бог управлява сега Този и Онзи Свят по различен начин, според както бе повелил Древният Змей.
Призовавам тук и сега Бога, който Руши и Сее Смърт, защото зная името Му! – Арана удари каменните плочки под краката си с жезъла така, че цялата крепост потръпна и се провикна на стар и забравен език, езика на който се произнасяха истинските имена на нещата..
...
Ксане, чувстваше как утробата и се разкъсва.. Бабите и говореха нещо, тя се усещаше, че изпълнява заръките им, но съзнанието й се рееше някъде между световете и единствено болката й подсказваше, че е още жива. Водите й бяха изтекли, но бебето не излизаше. Отначало тя викаше, макар че бабите й се караха да не го прави, но вече силите я напускаха. Нямаше представа какво става с нея, само искаше да приключи колкото се може по-скоро. Независимо как, независимо от изхода, само се молеше това да спре веднъж завинаги...
Изведнъж по-остра болка я извади от полувцепенението, в което бе изпаднала. Бебето бе започнало да врязва. Тя отново се напъна, после пак.. Ксане продължаваше да се напъва със сетни сили.
– Спри за малко, булка. – дочу почти като в просъница тя. – Па, като ти кажа пак, напъвай. Ей сега ще прореже и всичко ще свърши..
...
Безформено, прозрачно същество вилнееше като жива вихрушка пред стените на кулата. Като вода се изливаше и като вятър се виеше по бойното поле, покосявайки живота във всичките му форми. Дори изпотъпканата от войниците трева съхнеше като попарена от слана или изгорена от огън пред очите на ужасените хора. Каквото влезеше в обсега му, изчезваше и се разсипваше на прах и пепел.
Ата Кишук бе разперил ръце и се бе проснал на земята в отчаяна молитва. Така бяха сторили и придружаващите го свещеници и благородници. Малко по-късно жрецът се изправи, добра се до една хоругва и запя молитвена песен. Един по един съратниците му се присъединиха към него. Дойдоха и някои от по-съобразителните войници и напастта ги подмина. След като овърша цялото поле пред Кулата, сляпата сила на смъртта се обърна към портите на самата Кула, където Арана все още следеше последствията от магията си. Богът се засили към него..
...
Най-сетне напрежението в утробата на Ксане спадаше. Тя усети как нещо й се изхлузва между краката и миг по-късно чу плача на детето си.
– Момче, да е живо и здраво. Как ще го кръстиш?
– Алат.. Алат ще се казва. – едва продума Ксане.
– Алат. – повтори бабата, прерязвайки пъпната връв на момчето..
...
– Не ми трябваш повече! – провикна се Арана, докато жена му произнасяше за пръв път името на неговия син. – Връщай се където ти е мястото, не си за тука. Другаде определи Червеният Змей да съществуваш!
Младият магьосник вдигна жезъла като копие, насочи го към летящата срещу му напаст и извика отново тайното Име. Арана запрати с все сила кривата тояга. Тя посрещна съществото във въздуха, посипаха се искри, дървото премина през него и се заби три стъпки в земята, отваряйки широка пукнатина. Отново се развидели и последните лъчи на залязващото слънце озариха с кървава светлина бойното поле. Бяха оцеляли само онези, които навреме бяха потърсили закрила в молитвата на Ата Кишук и няколкото малки отряда, успяли да проникнат в крепостта преди Господарят и да призове Бога, който Руши.
Арана протегна ръка и жезълът се върна обратно в нея. Едва тогава си позволи да отпусне напрегнатото си като струна тяло и разбра за какво всъщност е жезъла. Всичко това до сега можеше да го направи и с голи ръце, но умората, която го връхлетя, нямаше как да се овладее. Трябваше му опора..
...
Още нещо се изхлузи от утробата на Ксане и тя видя с периферното си зрение, как една от бабите носи кърваво парче месо за нещо като дълга връв. Завъртя глава към нея и видя как го оставя на масата и го оглежда внимателно... Вниманието й беше отвлечено от друга баба, която се приближи до нея с малък, но шумен вързоп, който остави на гърдите й.
– Детенцето ми.. – каза тихо Ксане, прегръщайки вързопа..
...
Кулата беше спасена. Малкото оцелели съюзнически войници бяха пуснати по живо по здраво, за да разкажат какво се бе случило, за да не посмее никой отново да вдигне ръка срещу Ордена. Големците и свещениците, начело с Ата, бяха задържани и Арана ги освободи срещу баснословен откуп. Полека градът се връщаше към нормалния си живот. Дойде ред и на Ксане. Арана реши лично да отиде и да си я вземе. Имаше нужда да поязди сам с мислите си... Случилото дълбоко разтърси вярата му във вечността на Кулата.
Арана яздеше мълчаливо през гората, налегнат от тежки мисли. Победата беше тяхна, но това не носеше радост на младия Халим. Цената бе твърде висока. Твърде много пожертва, като се реши да призове тази помощ..
Навремето, в годините на най-голям разцвет на Ордена, Мадар Фастиг, двадесети Халейм на Кулата бе казал: “Ако нещо на този свят не хвърля сянка, то или го няма, или е пламък, или е самата сянка.” Тогава той бе сравнил Кулата с огън, от който целият свят получава просвета, и беше прав. Всеки цар гледаше да е в добри отношения с тях и беше високо отличие да си позволи съветник оттам. Мнозина дори сами бяха изучавали тайните на Кулата. Но това време отмина и се намери грешка в думите на стария Халим. Тифхат я откри и посочи по същия иносказателен начин, по който се пазеха знанията. Той каза: “И кумът си има кум, и пламъкът си има сянка. Тежко на този, който не разбира, че като е по-голямо дървото, по-дебела сянка хвърля, колкото е по-голямо доброто, по-голямо зло иде след него, колкото е по-силен пламъкът, толкова повече въздух изгаря. Защото пушекът е сянка на пламъка, по-лоша от всички останали сенки. Никоя сянка не може да погуби този, който я хвърля, нито може да съществува без него, нито може да затули светлината и в мрак да съществува. А пушекът го може...”
Арана гледаше дърветата край пътя и виждаше как под тях нищо не растеше, дори кълновете, излезли от собствените им семена. Трябваше да падне дърво, за да поникне друго на негово място... Или да залинее, та младото да го настигне, засенчи и окончателно лиши от слънчева светлина. Така ставаше и никой не бе в състояние да го спре или промени. Дали дните на Кулата свършваха? Дали щеше да се сбъдне проклятието на Халазион? Дали Техуб с неговите жреци не беше пушекът, роден от пламъка на Ордена? Ата Кишук и свитата му се защитиха от напастта, която призова Арана. Значи жрецът владееше силата да се противопостави. Свещените им книги бяха преразказани и изопачени притчи на Ордена; изопачени, за да бъде създадена войнстваща идеология, която да служи на страховитите амбиции на създателите си. Сега тези самозвани и недоучени наследници на Традицията се канеха да задушат и потулят източника на собственото си изкривено познание, за да не се добере друг подобен на тях и да ги задмине. Грабеха и преиначаваха което можеха, а което не можеха, стараеха се да изличат по такъв начин, че никой да не разбере какво е и откъде е дошло.. Защо бяха допуснали това да стане? Защо не предвидиха навреме заплахата в лицето на жреците? Защо оставиха стари и силни съюзници да попаднат под тяхно влияние и да се отметнат от клетвите си?.. Арана нямаше отговор.
Скоро гората се разреди и той отново препусна през тучни поля и ливади. Вече бе съвсем близо до чифлика на тъста си. Скоро и той се показа- укрепена твърдина, кацнала на невисок хълм.
– Сполай татко Асате! – каза Арана, докато слизаше от коня в двора на чифлика.
Асат се показа на вратата на дома си, но не отговори на поздрава.
– Къде е Ксане да ме посрещне? – попита леко озадачен Арана.
– Няма я – отвъна недружелюбно домакинът.
– Къде е, че я няма?
– Отиде си. Не можа да изтърпи срама, че си я отпратил. Кога още приключи войната, а ти чак сега се сети да дойдеш...
– Как така си отиде? Защо не я спря?...
– Как ще я спра? Тя не е вече от моето семейство. Има си мъж; той да си я гледа и него да слуша. Аз не мога да й нареждам какво да прави.
– Тя беше бременна, за Бога! – викна Арана.
– Като беше бременна, защо не си я държа при себе си? Мястото на жената е до мъжа си, независимо какво става.
– И къде отиде?
– Не знам. Не каза. Събра си багажа и замина. Това стана малко след като дойде. Поседя десетина дни и си тръгна.
– По кой път пое?
– По този.. – посочи Асат. Беше пътят, по който самият Арана бе пристигнал.
Няколко години Арана издирваше жена си безуспешно. През това време Кулата отново се издигна до предишната си почит. Но уважението към Ордена вече не беше от обич както в преждните векове, а от страх. Тези, които идваха да се обучават в нея, вече не се стремяха към познания и мъдрост, а към власт и богатства. Светът се променяше и всички усещаха това. Ата Кишук се помина, на негово място дойде Ата Итмир – още по-войнствен и фанатичен водач, който управлява дълго и докара много беди на света.
...
Вътърът между къщите на тясната уличка издигаше прашни вихрушки. Беше безлюдно. От някои домове се дочуваха траурни вопли. Малко момченце седеше на калдаръма и плачеше.
– Защо плачеш, Алат? – попита го появил се отникъде странник.
– Искам мама! – отвърна през сълзи детето.
– А къде е твоята мама?
– Лошите баби не ме пускат при нея! Искам..
– Хайде, ела да влезем при нея..
Мъжът хвана детето за ръка и го поведе към близката къща. Отмести рогозката, закриваща входа и влезе. Стаята беше скромна, но приветлива и добре обзаведена. В дъното й, около ниско одърче, няколко жени се суетяха. Една от тях забеляза новодошлия.
– Изведи детето, странниче. – каза. – Не е тука за него...
Мъжът не й обърна особено внимание и отиде до одърчето. От пръв поглед разбра, че повече нищо не може да се направи за жената.
– Кой да предположи, Ксане?... – каза той, докато затваряше очите й. – Кой да предположи, че тъкмо аз ще склопя очите ти?
– Чичко, какво й е на мама?
– Нищо, синко... Нищо и няма. Тя вече не е тук.
– Мамо!... Мамо!... Събуди се!... – развика се уплашено детето.
– Остави я, тя вече не може да те чуе. – каза мъжът и го дръпна нежно от изстиващото тяло на майка му.
– Роднина ли й беше? – попита една от жените.
– Нещо такова. Съратник на мъжа и.
– Ще се погрижиш ли за детето?
– Да. Затова дойдох, като чух, че е много болна...
– Смел мъж си... Треска върлува. Добре ще е по-скоро да изведеш детето оттука.
– Така ще сторя...
– Чичко, накъде отиваме? – попита Алат.
– В един много голям и хубав град. Казва се Техуб. Там ще живеем при едни добри хора...
– А ти от къде познаваш мама? Да не си приятел на татко?
– Нещо такова... Той ми спаси живота преди време.
Детето се заинтригува.
– А той добър ли беше?
– Кой, татко ти ли?
– Да. Татко. Добър ли беше?
– Много. Мислиш ли, че майка ти би избрала да се ожени за лош човек?
– Не. А ти, чичко, как се казваш?
– Зовиракс. – отвърна мъжът.
..А след тях вятърът заличаваше следите от стъпките им по прашния път. Същият вятър, който някога отвя предсмъртния вик на Халзион, а след години щеше да отвее и пепелищата от Кулата на Урахус*.

Край.
---
*След години, когато Алат порасна, той беше този, който сложи край на Ордена от Кулата на Урахус.






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 2607 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (17) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.