Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Жабата (статия) - Творчество
Жабата

Автор: Ангел Генчев, сряда, 27 април 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Следобедното слънце озари изумруденото величие на Райската градина, сред което белодрехият гръб на Господ проблясваше като диамант. Цялата гледка внушаваше онова усещане за идеална красота, към което толкова много класици се бяха стремили неуспешно.

Бог погледа още малко и внимателно затвори портите. Бавно се върна няколко крачки назад, подпирайки се на гегата си, и с въздишка приседна, опирайки гръб на дървесния ствол. Стелеше се горска тишина, от онзи тип, изпълнен с тихи птичи чуруликания и далечни неясни звучи. Господ чукна няколко пъти с гегата по кората.
- Е, предполагам се чувстваш се особено доволен.
Листата прошумоляха и през тях се подаде змийска муцуна. Влечугото показа раздвоен език, спусна се надолу и се уви около близкия клон.
- Проссто сси върша работата, в крайна ссметка. Не можеш да ме виниш, усспешният труд винаги носси удовлетворение.

Двамата помълчаха известно време, загледани в портите, зад които бяха изчезнали Адам и Ева.
- Вече не е нужно да съскаш, знаеш ли - забеляза Господ.
- Придържам се към особеностите на формата - отвърна Дяволът - но ако толкова те дразни, ще престана. Не ми се ще да разваляме хубавия следобед за глупости.

Настъпи неловка тишина.
- Кои точно особености на формата? - пак отбеляза Бог след малко - Не съм създавал говорещи змии. Дори нямаш нужния говорен апарат. Въобще, чудя се как ти се вързаха с тая ябълка.
- Това е добър въпрос - замислено отвърна Дяволът - особено като се задълбаеш в подобни подробности.

Змията провеси предните си две педи от клона и започна да се люлее напред-назад.
- Предполагам, че не им остана време да се досетят за това. Дадох им достатъчно хляб за размисъл.
- Искаш да кажеш, че им даде ябълката от Дървото на познанието.
- Какво?
- Ябълката - натърти Бог - Дървото на Познанието. Ей тоя клон, дето сега си увиснал на него.

Влечугото се изви и се втренчи едрите златисти плодове.
- Брей! Не знаех.
- Как така не знаеше? Нали изкуши Ева да я изяде!
- Чакай малко сега. Очевидно нещо си в грешка. Как, за бога... Извинявай - показа раздвоения си език Дяволът, след като Господ го изгледа начумерено - Как точно очакваш едно влечуго да изкуши някого да яде ябълка?
- Ти си по частта с изкушението - сопна се Бог.
- Ами виж сега, да изкушиш някого е като да си опитен търговец. Какво трябва да направя? Да им я соча с глава или да я захапя и да им я подам в ръцете? Със същия успех можех да им продам и ръкавици. Змиите не ядат ябълки. Дори и Златна превъзходна, ако не бъркам сорта.
- Не. Ами тогава? Каква беше тая работа с листата?
- Обясних им колко е авангардно спрямо последните модни тенденции.
- Какво?!
- Убеди се сам, няма да те лъжа я.

Змията се залюля силно, превръщайки се в размазано сребристо петно. След малко трапецът се изчисти и в него се оформиха малките фигурки на Адам, Ева и Дървото. Дяволът тупна до Господ и се настани на един от затоплените камъни.

---

Праотецът лениво се изтягаше под сянката на ябълката и дъвчеше тревичка, докато първата жена вяло се мотаеше наоколо и лапаше мухи.
- Ама, че жега днес - оплака се Ева.
- Да бе - отвърна Адам и се почеса - Устата ми пресъхна. Я подай нещо да се разквася малко.

Ева разсеяно се пресегна да дръпне един от златистите плодове на дървото. В същия момент очите и се разшириха и тя срита мъжа си.
- Адаме!
- Какво пак? - с досада я изгледа Адам - Ми не го знам това какво е, че малко ли плодове е насадил из градината Господ?
- Не бе! Нещо мърда!
- Ми да си мърда - сопна се праотецът - Аз какво да направя?

Любопитството на жената, обаче, надделя. Тя взе пръчка и разръчка ябълковия листак. Насреща и се опули змийска глава и ядосано изсъска. Ева изпищя и захвърли пръчката върху Адам, който скочи.
- А стига де!
- Змия, бе Адаме! Уплаших се!
- Е какво си се разпискала и разтръскала? И тя е божия твар. На слънце се припича живинката!
- Отвратителна е.
- Поне не сси развявам ссрамотиите наляво и надясно - изсъска обидено змията.
- Виж, и говори!
- Чудо невиждано - саркастично отбеляза Адам – Ха дай тоя плод, стига си го стискала. Все едно че пясък съм ял.
- Е, бре! Досега друга говореща живинка не сме срещали. Трай малко, отде се пръкна такъв... такъв...
- Егоисст - услужливо помогна змията.
- Точно така! Егоист!
- Щом казваш - съгласи се праотецът - Каквото и да значи това.
- Генерално, човек който миссли ссамо за ссебе си - поясни влечугото.
- Да, именно! Като тебе, Адаме! - разпали се Ева - Дай ми това, дай ми онова! Търтей!
- Ево... Не ме дразни, Ево... - начумери се Адам - И без туй ми е жега, ще си имаме ядове. Какво си се хванала с тая змия да ми опяваш? Генерално!
- Най-общо, с други думи - отново вметна влечугото и се уви около по-близък клон.
- Ала-бала! - заключи Адам и се опна пак на тревата.
- Защо си такова говедо, бе, Адаме! Винаги така прави - оплака се Ева на змията; Адам изсумтя и се обърна на хълбок - Да не му кажеш нещо, все му е криво. Много е опърничав. Да е неговото, та неговото!
- Классически сслучай на егоцентризъм - изплези език змията - Ссъчетан сс патологичен инат и малко грандомания. Вссе пак е първият човек, просстено му е.
- Ама нищо не ти разбрах - призна си чистосърдечно Ева - Но сигурно е така, щом казваш!
- Какво, какво? Пак ли сплетничиш зад гърба ми? - заяде се Адам, който естествено подслушваше.

---

- Грам срам ли не ти е останал? - кисело измърмори Господ към Дявола.
- В какъв ссмиссъл?
- Пак съскаш. Не помниш ли, че ги създадох по свое подобие?
- А, господи, характера си е частна собственост, образно казано. Да ме прощаваш, нищо лично няма тук.
- Дразнещо често имаш право - отвърна след малко Бог.
- Отвътре ми иде. Наблюдение му е майката.
- Нима?
- Разбира се. Само че, за целта трябва да се съсредоточиш върху определена точка от битието. Пък ти твърде много си разсъсредоточаваш вниманието. Трябва да е някакво следствие от всеприсъствието. Заслужава си да помисля по въпроса...
- Все едно, пак ще пръкнеш някоя пакост накрая.
- Такъв ми е архетипа, какво да направя.

Двамата се съсредоточиха отново над видението, където се водеше ожесточен спор.

---

- Ей, Адаме, съвсем те е подгонила параноята! С кого точно да клюкарствам при тоя излишък на събеседници?
- С купищата си имагинерни дружки, с кой! Параноята ми, опази Боже. Ако твоята шизофрения беше класифицирана, щеше да пребъде в нов отделен клас от модерната психоанализа!
- Дебил!
- Ендокринната ми система е в перфектна кондиция, да знаеш. Но изпитвам известни съмнения относно приложението на ендорфинната секреция в централната ти нервна система.
- Комплексар...

---

- Я върни малко назад - рече Бог - Аха, тук беше.

---

- Пак ли сплетничиш зад гърба ми? - заяде се Адам, който естествено подслушваше, и се завъртя към Ева; тоест, на другия си хълбок.
- Не, бе Адаме.. Как можа да го речеш?
- Аз друго ще ти река на тебе - закани се праотецът - Два дена ще го помниш! Генерално!

Ева погледна безпомощно змията.
- Не бива тъй - рече влечугото - Не е хуманно.
- Какво?
- Човешко.
- Ти да не знаеш много! - сопна се Адам - Крака нямаш, за... как го каза... човешкото ще ми говориш.
- Крайниците - изгледа го змията немигащо - Не са някакво задължително условие.
- Koe?
- Крайниците. Ръце и крака - любезно изсъска змията.
- Па барем на човешки да говореше, като толкова те е грижа - озъби се Адам.
- То друг език няма, да знаеш.. - приветливо отвърна влечугото.
- Че аз защо не ти отбирам тогава?
- Беден ти е речникът.
- Кое?
- Речникът - повтори - Тезаурусът.
- Кое?
- Количеството думи, което знаеш, Адаме. Толкова ли си несхватлив?
- Защо? - озадачи се Адам - Без думи не съм оставал...

---

- Значи така - рече Господ.
- Не съм им давал нищо, както ти казах - отвърна змията - Стечение на обстоятелствата.
- Е, за какъв Дявол ти беше да им пускаш мухата за тая пуста терминология в главата?
- Не беше нарочно, всъщност. Не съм го мислел.
- А, не на мене тия - усмихна се Бог - Недомлъвки, недомлъвки. Знаеш хората, правят се на безучастни, ама мира не им дава. Отдалеч виждам индуктувния подход, а и интуицията не те лъже. Всъщност, добро попадение, трябва да те похваля. С малко неща можеш повече раздори да всееш. То това ти е пределно ясно, де, дори и сам си го казвал. От нищо - нещо, както казват.
- Тъй ли? - рече Дяволът.
- Да, не помниш ли? А, не помниш, разбира се. Забравих, че се движиш по течението като всички останали. Темпоралната абсолютност понякога може да е досадно умение, да знаеш.
- Такъв си ме направил. Случват ми се и някои прозрения, все пак да спомена.
- Разбира се, че съм те направил такъв. Липсват ти някои морални ценности, нужни за противоположния вариант.

Господ махна с ръка и каращите се Адам и Ева изчезнаха. На тяхно място се появи картина от към края на двадесетия век след Христа.
- Виж, иначе, щом не вярваш - рече Господ.

---

Дяволът се прозя. Слънцето вече клонеше на запад и червеникавите лъчи пронизваха сумрака на апартамента, който ползваше като офис. Точно време да се отдаде на един от любимите си грехове, лентяйството, редом с няколко по-малки. Тъкмо бе попритворил очи и се наслаждаваше на студения коктейл, обаче, когато проехтя звънеца на вратата. Дяволът измърмори недоволно, попритвори халата и затътри чехли натам.
- Лозе?! Какво правиш пък тук? - зяпна учудено, щом отвори - Нали тия дни беше при внучката, много рано се връщаш...
- От там ида. Унучето нещо заето, викам си Дяволът няма подслон да ми откаже. На! Вземи това, че кръста ме заболя - връчи му старата вещица обемиста, а както се оказа и доста тежка торба.

Сатаната пое чантата и и направи път към гостната.
- Е, добре си ми дошла. Нещо да ти предложа? Винце, ракийка домашна имам?
- Ох, една ракийца добре ще ми дойде. Таман да ти разправя, да се чудиш да се смееш или да плачеш.
- Обикновено става смях през сълзи - отбеляза Онзи - Що е станало?
- Седни, седни, ще ти кажа.

Дяволът и подаде чашката студена гроздовица и се настани в креслото.

- Както сам знаеш - започна баба Лоза - днеска щях да се виждам с внучката. Тя е в народната телевизия, работа доста си има, та реших аз направо там да ида...
- Зная. И как е там?
- А, харно си е местенцето като идеш. Разни стаи гледам, вътре седят днешните, говорят на хората... - вещицата въздъхна - Глупости им бръщолевят най-вече, де.
- То това не е ново, Лозе, от край време си го правят. Човещинка.
- Нашо си е, вярно. Ама ти е хубава ракийката, да знаеш..
- Че аз ли баш лоша ще взема. Да не е купешка, я! Разправяй сега - подкани я Дявола заинтригувано, след като наля и на себе си - виждам нещо ти е хванало окото.
- А, бре, то не е съвсем за разправяне, ма на...

Лоза бръкна в джоба на жилетката и извади някаква омачкана хартийка.
- Гледай, значи. Докато чакам унучката аз да излезе, се случи малко да послушам - бабата се прокашля и сложи очилата, дето висяха на врата и, на носа си - Хем да загубя малко време, хем пък мога нещо новинка да чуя, нали се сещаш.
- Сещам се.
- Седнах до една отхрекната врата, вътре - няколко човека нещо говорят. Спорят разгорещено, викам си - то в спора се ражда истината. Пък и във винцето. Ама, море Дяволе, като ги чух...

Баба Лоза пак се прокашля.
- "Ануалните рапорти", крещи единият, "от провеждания мониторинг, статистически оправдават тенденцията на форсирана градация на имиджа на сътрудниците ни в публичното пространство, което е обективен маркер за статута ни на обществен фактор. Това е директен резултат от заложения детерминативен курс в условията на кастинга на релативните институции и секции".

Дяволът се подсмихна.
- "Тук, обаче", рече друг, "трябва не само да апострофирам, но и да ви опонирам!" - продължи вещицата - "Изказването ви е тендециозно, тъй като най-малкото не сте оторизирани да осъществявате статистически мониторинг, още повече в самоопределящ ракурс. Подобни спекулативни обобщения и фриволни интерпретации в медийното пространство резултират в мистификации и дизориентация на общественото мнение."

Ако не бе в човешка форма, усмивката на Дявола можеше да достигне и до ушите. В гърлото му нещо започна да клокочи.
- Онзи пък му отговаря следното.. "Що за деформиран псевдопопулизъм?!"... И продължава да нарежда в тоя дух. Пък аз тайничко поглеждам към третия, дето виждам през открехнатото, и си викам барем тоя на български нещо да рече. Онез двамата се дърлят ли дърлят, лошо да ти стане. Тоя пък стана един зачервен, задъхан, още малко ще гръмне. И в един момент стана, изфуча, дръпна си дрешката и право към мене иде.
- А хубава работа, и какво после? Едва ли така си го оставила - засмя се Сатаната.
- Как я мислиш пък ти? - изгледа го Лоза над очилата - Разбира се, че не го оставих. Мен срам не ме гони, тъкмо излезе из вратата, дръпнах го и го запитах, аджаба, какво е туй вътре. То чудо! Ей, Дяволе, доста съм видяла и чула. Не съм вчерашна никак, пък на стари години да питам..
- Тъй, тъй. И?
- И той, нашичкия, ме пита чула ли съм нещо. Аз му отговарям - па чух, то отворена вратата..
- А той?
- Той, като ме изгледа кръвнишки, един такъв напушен, и рече - "Е като си чула, какво ме ръгаш ма? Това някаква специфична форма на кретенизъм ли е, частна ли!", и отмина.

Дяволът изръкопляска и се изхили от сърце.
- Остави се, Дяволе, на него скоро няма да му е смешно. Аз кретенизъм, дебилизъм, идиотизъм и други такива точно не ги знаех. Обаче познато, като ревматизъм ми се стори и си викам - виж бре, старо, книги има...
- Ох, сестро, сестро - задъхано рече Сатаната - Спри се малко, че някой аневризъм ще ми докараш...
- Шегуваш се ти. Надзърнах аз, то тия неща по жлезите ходят. Да ти река правичката, със сигурност не съм ги боледувала като мънечка. Виж, шарката е друга работа...

Рогатият я спря с ръка. Обърса избилите сълзи с кърпичката, дето извади от ръкава на халата, подсмя се още няколко пъти и рече:
- Слушай, бабо Лозе, не се връзвай толкоз. Ти нали я знаеш оная притча за жабата?
- Коя бре, Дяволе? Виж притчи много знам..
- Онази за жабата, която искала да стане по-голяма от бика. Надувала се, надувала се..

Старата вещица се усмихна ведро.
- Ей туй са ти целите сложнодумци, от мен да го знаеш - рече Дяволът - Вярно, и читаво казват. Като казвам сложнодумци, не казвам и празнодумци, макар че често са и двете. Ей го като това, дето ми го разправяш. То всъщност първият се фука, пък втория наопаки му говори.
- Е цялото ли? Бре. Едно време тия работи на мегдана с два плесника се решаваха, ако и до там стигнеха...
- Не подценявай словото, бабо Лозе. Нали знаеш - перото е по-силно от меча.
- Зная, зная. И още зная - голям камък хвърли, голяма дума не казвай. Но нещо нередно ми се струва тука.
- Разбира се, че не е редно. Не е цяло. Все едно да бъркаш любовно биле без биле. И думата е като билките - трябва да знаеш за какво служи, къде се слага и на кого как да я дадеш. Което и от трите да липсва, по-добре не захващай..

Слънцето бавно залезе, отдръпвайки последните си червени лъчи от фигурите на двамата.

---

Господ пак махна с ръка и видението изчезна.
- Малко откъслечно го даде - рече змията от камъка си.
- Хайде сега. Това е в контекста.
- Да - отвърна Дяволът - Няма много общо със познанието като цялост. Терминологията имам предвид. Не че не е някакъв израз - дори напротив...
- Но ще бъде широко спекулиран символ, както сам виждаш.
- Човешко си е. Мании, комплекси. Звучи внушително, нали? Пък най-внушителното е най-безсмислено. Сапунен мехур. Целият му смисъл е в обвивката.

Господ само кимна.
- Терминът не може да бъде квинтесенция на познанието - продължи змията - Подходът е едностранен. Докато едното води до другото, обратното не става. От детайлното можеш да извадиш обобщение, но от обобщението детайли - не. А по обобщено от една дума здраве му кажи. Между другото, онази част за билката ми хареса, ще си я запиша. Имам предвид, като си сменя формата де.
- Имаш цяла вечност на разположение.
- Вечността е относително понятие. Но виж, денонощието все си е еднакво - и тук почна да залязва. Ще взема да си тръгвам аз. Не е змийско време.
- Добре - Господ замълча за момент - Откъде знаеше, че ще ги изгоня, Адам и Ева?
- Познаваме се - отвърна неопределено змията и се шмугна в тревата - Пък и Райската градина е идеално статична. За да търпят нещата развитие, включително и ти, балансът трябва да се нарушава непрекъснато.
- Имаш известно право. И сега накъде?
- Смятам да отскоча до Вавилон, преди да си му видял сметката. Интересно местенце е.
- Струва ми се, преди малко се съгласи, че нямаш нужните способности за времева транслокация.
- Излъгах - отвърна гласът сред тревите.
- А.. Вярно, смъртните грехове.
- И не съвсем, разбира се - допълни Дяволът - Отминалото е история. Виж, бъдещето е отворена книга. А времето просто подминава контролните точки. Би станало идеален маратонец.
- Тъй, тъй. Хайде, със здраве и ти - рече Господ и се надигна - Иде събота.
- До скоро - отвърна ехото.

Господ поклати глава, подпря се на гегата и огледа Райската градина. Последните слънчеви лъчи се скриха зад пухкавите облачета и настана нощ.

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2892






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2690 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.