|
Сивостен :: Кървав залез (статия) - Творчество
 | |
Той нанесе червеното върху платното и започна да оформя залеза, който виждаше в главата си. Движеше пръстите си енергично и не объщаше внимание на това, че целите му ръце бяха вече червени. Единственото, което имаше значение бе картината. Минутите се нижеха една след друга и той потъваше все по-дълбоко в транса на себеотдаването. Лъчите на лазурното слънце вече се пръскаха над залива, точно както първия път когато ги бе видял. Скоро щеше да приключи. Още червено, още енергия, сякаш гледаше себе си отстрани и самия процес на създаване на творбата беше не по-малко невероятен от самата нея. А той? Той бе само инструмент, разбираше го и го приемаше, защото така му казваха гласовете.
Когато ги чу за първи път не беше убеден в правотата им, не и до толкова, че да ги послуша. Беше глупав, съмняваше се, но това премина. А те му дадоха толкова много – те бяха неговия талант, неговата муза, неговата увереност. А без увереността и самочувствието си той не би имал това, което притежаваше сега.
Обърна се и я погледна, тя беше прекрасна. Дори сега той виждаше в очите и залеза от онази първа тяхна среща. “Този искаме!” бяха казали гласовете и той се бе съгласил, защото в прелестния щ поглед той бе съзрял съвършенството. Колко време беше минало от тогава? Часове, дни, седмици. Нямаше значение. Единствено залезът беше важен и ето че тази вечер бяха само двамата. Когато рисуваше, той не чуваше гласовете, така че бяха само той и тя. Нито дума не бе промълвила тя, стоеше мирно на креслото зад него и наблюдаваше работата. А тя скоро щеше да приключи, още няколко финални щрихи и картината щеше да е завършена.
Той се отрдъпна, наведе глава на една страна и огледа добре творението си. Гласовете бяха доволни. Нищо не казваха, но той го усещаше със своята същност. Избърса ръцете си в кърпата, оставяйки червени петна върху чисто бялата материя. Трябваше да разчисти студиото, но това щеше да почака. Той коленичи пред нея и се усмихна. Погледна я, а после погледна картината. Залезът вече не беше в нейните очи, беше си свършил работата добре.
-Какво ще кажеш за една среднощна разходка, любима? –и без да дочака отговор той я вдигна в ръцете си и я понесе към врата. Знаеш прекрасно усамотено място надолу по реката, където никой не ходеше. Там никой нямаше да ги безпокои.
Пътуването бе кратко и мълчаливо. Той не обичаше да говори докато кара, само стискаше с дясната си ръка нейната и когато можеше обръщаше поглед към нея. Тази вечер тя също не говореше много. Така беше редно и навярно тя го усещаше. Това беше специална вечер.
Пристигнаха. Той джентълменски щ отвори вратата и щ помогна да слезе. Ентусиазмът му растеше и той без да губи време разкопча нейните дрехи. Скоро двамата вече бяха във водата и той я дари с последна целувка:
-Време е да се разделим, любов моя. –каза го не с жал, а с трепет сякаш не виждаше нищо лошо в това, което ставаше. Как може да има нещо лошо когато той правеше точно това, което му бяха наредили гласовете.
Излезе от водата и се облече. Погледна дрехите щ, но само за миг, после се качи в колата и потегли обратно сам. Не, не сам. Гласовете бяха с него.
Наставляваха го, докато почистваше ателието от кръвта. Креслото бе напоено с нея и трябваше да се смени. Нещо, което щеше да направи утре. Но подът трябваше да бъде почистен още днес, както и скафовете в кухнята. Не би искал да останат отвратителни петна навсякъде.
След като неприятната част свърши и апартамента отново изглеждаше като нов, той извърна очи към платното. Не би могло да има по-горд човек в света от вперилия в кървавата картина инструмент на гласовете. Горд от факта, че всичко беше свършило. Той взе платното и го отнесе в малката галерия, в която се бе превърнала задната стаичка. Закачи го в отдавна отреденото му място и се огледа. Тринадесет. Тринадесет залеза го огряваха от стените на галерията му, като прозорци към различни светове. Всички показващи едно и също, но всеки различен от останалите. Всичко бе свършило. Гласовете вече мълчаха.
На вратата се позвъни и той побърза да отвори. Не се притесняваше от нищо, защото още не виждаше нещо нередно в делото си. Още повече, че сега всичко бе свършило.
-Здравей, аз съм Моли. Днес се нанесох на горният етаж, не исках да те безпокоя толкова късно, но видях, че свети и реших да кажа едно “здрасти”. –Тя се усмихна.
А в очите щ той видя залеза...
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2891 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
