|
Сивостен :: The Spirit (2008) (ревю) - Франк Милър, Комедия, Криминален, Гейбриъл Махт, Дан Герити, Дан Лориа, Джейми Кинг, Джони Симънс, Е
 | |
 Въпреки, че излезе точно по празниците в края на миналата година, бе оборудван със сериозен актьорски състав, режисьор и сценарист е не друг, а Франк Милър, "The Spirit" мина изненадващо ниско под радара. Особено като за комикс-лента. В най-общи линии, филмът получи относително малко като количество, доста резервирана откъм съдържание критика, след което сякаш набързо премина в аналите на киноисторията.
Всъщност, това ми прави повече впечатление сега, в ретроспекция, като малко странно събитие. Иначе, да си призная, бях напълно забравил за съществуването му, и ако по чиста случайност не бе попаднал отново в полезрението ми, то едва ли щях да пиша настоящите редове. Което, разбира се, няма чак толкова значение, но може би е отчасти показателно за наистина неголемия интерес и малкото шум, който се вдигна около последното творение на създателя на "300" и "Град на греха".
Както се оказва обаче, за това има и доста обективна причина - дори като за средностатистически комикс, сценарият на "The Spirit" е повече от посредствен. И то не толкова що се отнася до немъртвия главен герой и злия му опонент, вкопчени в здрава схватка - някаква подобна фабула е напълно нормално да се очаква - а до всичко останало, което я съпътства. Двуизмерни персонажи, банална и блудкава предистория, плоска основна история, а всичко това - окомплектовано с неумели и направо отчайващи в голямата си част опити за майтап.
Или, все пак, пренасяме се в поредния фикционален град с атмосфера, подобна на тази от шейсетте години на двайсети век, където върлуват поредния зъл ненормалник в лицето на Октопода и армията му клонирани дебили. В помощ на блюстителите на реда пък се отзовава безименният Дух - някога полицай Дени Колт, загубил живота си по време на служба, но очевидно върнат обратно към него, и понастоящем изживяващ се като защитник на Сентръл Сити. А, изглежда, и като бледа сянка на Филип Марлоу, поне по отношение монолозите.
Та, дългогодишният конфликт между тях двамата се разгаря с нова сила около мистериозна ваза, която може би все пак трябва да е амфора, но по-важното е, че съдържа, както се оказва, кръвта на Херакъл, с чиято помощ Октоподът смята да се превърне в божество. Междувременно пък се намесват и Златното руно, някогашната изгора на Дани, сега суперкрадла под прякора Сенд Сериф, комисарят и неговата щерка, както и Стана Катич с голямо пуцало, която е една от малкото наистина забавни гледки в течение на лентата. Иначе, цялото това множество, вкупом с неспоменатите, сред които например Ангелът на смъртта Лорелай, без реална роля освен развяването на коси в шепа еднотипни епизоди, преминава през поредица от слабо свързани помежду си сцени, за да се стигне до естествения завършек. Също така очаквано, отворен към продължение.
По-лошото дори обаче е, че освен липсата на чисто смислова нишка, очевиден проблем има и с концепцията - взаимовръзката между САЩ през шейсетте, древногръцката митология, някакви генетични експерименти, да не пропусна и сцената с нацистки мотиви, едва ли е нещо, което се прави с лекота, а и това са само големите детайли - при добро желание подобни несъвместимости могат да се намерят и при по-дребните. И макар че при комиксите до немалка степен подобни неща са простени, поне във филмовия вариант приличат повече на тюрлю гювеч, а и Милър не си е направил особен труд да ги съшие, пък ако ще и с бели конци.
Въобще, ако има нещо, което да спасява донякъде не само филма, но и името, което успя да си изгради създателят му през последните години, това е чисто визуалното оформление. То обаче, за сметка на всичко казано дотук, е на наистина високо ниво - издържано в мрачни тонове и с някои от похватите, познати ни всъщност точно от "Град на греха". В допълнение към което, успява отчасти да компенсира неудачността и на някои от хумористичните епизоди, и така поне ако не като идея, то като изглед да бъдат малко забавни.
Но последното е сравнително слабо утешение на фона на недостатъците, и най-сериозният възможен повод да видите "The Spirit" е ако искате да се убедите, че дори за известните хора никога не е късно да се изложат. Най-вече това важи за Франк Милър, но не може да се пропусне и Самюел Джаксън, който прибавя поредното посредствено заглавие и слабо изпълнение към иначе дългия списък на филмографията си. Не, че лентата тотално не се гледа, но е добре да сте позакъсали откъм опции, преди да посегнете към нея. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
