|
Сивостен :: След едно прочитане на Уокър: Ференц Лист (статия) - Музика, Алън Уокър, Биография, История, Класическа музика, Композитори, Ференц Лист
 | |
 Заглавието на тези няколко реда може и да звучи странно, но не е случайно. Прочитането на монументалния труд на Алън Уокър е разтърсващо преживяване напълно сравнимо със слушането на прочутата "Данте-соната" на Лист, чието пълно име гласи "След едно прочитане на Данте" и дава да се разбере, че става въпрос за нещо средно между фантазия и соната – Apres une Lecture de Dante: Fantasia Quasi Sonata. Дали Лист е бил вдъхновен от едноименната поема на Виктор Юго за композирането на този свой шедьовър или от "Божествена комедия" на Данте (или от нещо съвсем различно) е без значение и няма да бъде обект на тази "гледна точка", която аз със сигурност мога да ви кажа, че беше вдъхновена изцяло от Алън Уокър. Нейната цел е да поправи множеството фактологически неточности в  статията за Ференц Лист, както и даде нова, колкото се може по-достоверна информация за съответните събития, използвайки възможно най-авторитетния източник в света. И ако някое и друго изречение съм превел директно от Алън Уокър, то това е просто защото не бих могъл да кажа нещо по-добре, отколкото го е казал той. Едновременно с това е направен опит за ревю доколкото това въобще е възможно при произведение от такъв калибър.
Кой е Алън Уокър и за кое негово монументално произведение става дума? Първата част на въпросa всъщност е почти излишна. Достатъчно е да се спомене, че Алън Уокър е британски музиколог и професор роден на 6 април 1930 г. в Скънторп, малък град в северната част на английското графство Линкълншър, и понастоящем живеещ в Анкастър, щата Онтарио, Канада. Далеч по-същественото е, че Алън Уокър е световно признат за най-големия и най-авторитетния специалист по отношение на Ференц Лист. Причина за това е неговата грандиозна биография на великия композитор, която в момента е най-пълната и най-достоверната писана някога не само на английски език, но и въобще. За съжаление (или може би не?) творбата не е преведена на български език и дълбоко се съмнявам, че някой някога ще се нагърби с подобна задача. За сметка на това в оригинал е лесно достъпна в няколко различни издания и всеки уважаващ себе си Листоман е длъжен да упражни английския си език с нея.
Ако се поровите малко из Мрежата, няма начин да не попаднете на определения за тази биография като "монументална" или "величествена". Те са напълно заслужени и не са резултат от каквото и да е преувеличение. Творбата е озаглавена просто Franz Liszt и се състои от три тома – The Virtuoso Years, 1811-1847, The Weimar Years, 1848-1861 и The Final Years 1861-1886, – които общо възлизат на около 1500 страници. Публикувани са за първи път от небеизвестното издателство Alfred A. Knopf съответно през 1983, 1989 и 1996 г. Написването и цялата изследователската работа са отнели на Алън Уокър повече от 20 години от живота му. Както самият той се изразява, "за да опишеш един живот е необходим един живот". Голяма част от това време британският писател е прекарал в ровене из архиви и библиотеки по цял свят – Ваймар, Будапеща, Рим, Париж, Санкт Петербург, Вашингтон и къде ли още не. Едва ли е изненада за някого и фактът, че още преди завършването на третия том, първите два претърпяват редица промени, които налагат тяхното преиздаване – първият на два пъти (1987 и 1990 г.) и вторият веднъж (1993 г.). Понастоящем и трите тома (първият с изричното означение "Revised edition") са лесно достъпни в последните си редакции, макар и с меки корици, от Cornell University Press. Имайки предвид, че са безценни като източник на информация, цена от порядъка на 25 евро за том може спокойно да мине за ниска. Листоманите знаят защо.
Това обаче, което прави биографията на Ференц Лист от Алън Уокър наистина уникална книга, е невероятният факт, че количеството е правопропорционално на качеството, а не обратно, както обикновено се случва. Животът на Лист е бил дълъг и многообразен, изпълнен с множество знаменателни събития и съпроводен с композирането на около 700 музикални творби, които се простират от триминутни пиеси за пиано до тричасови оратории за огромен оркестър, смесен хор, солисти и орган. Сам по себе си подобен живот е почти кошмар за един биограф и детайлното му описание изисква най-малко две неща: 1) солидни познания по история на музиката и познаване в подробности биографиите на редица други композитори, сред които Паганини, Шопен, Шуман, Брамс, Берлиоз и най-вече Вагнер; 2) доста повече от повърхностни знания по история на Европа, които далеч надхвърлят рамките на музиката. Алън Уокър не само притежава необходимата ерудиция по тези две точки, но и още нещо, много по-ценно – дарба на изследовател. Смея да твърдя, че това е дарба. Вниманието на Алън Уокър към детайла и стремежът му всяка негова дума да е основана на съществуващи документи, които е прочел със собствените си очи, са просто невероятни. В цялата биография почти няма страница без бележки под линия, в които се посочват инициалите на безброй издания с писма, мемоари, спомени, дневници, регистри на архиви, библиотеки и какво ли още не, които в библиографията в края на всеки том са описани подробно и които са послужили като източник на съответната информация. Самите бележки под линия често са доста дълги като продължават на следващата страница (отново под линия, разбира се), давайки огромно количество информация, която прави цялата картина далеч по-пълна, но която би нарушила твърде много хода на основния разказ. Всичко това утежнява значително четенето, разбира се, но в крайна сметка биографията не е художествена литература (или поне не би трябвало да е) и не се предполага да е забавна или разтоварваща, а колкото се може по-подробна и исторически достоверна.
Като се има предвид всичко казано дотук, стилът на Алън Уокър едва ли би могъл да бъде подобрен по някакъв начин и аз не бих се поколебал да го определя като безупречен. Наред с педантичната, почти маниакална и абсолютно необходима, историческа достоверност, има редица моменти, в които творбата се чете почти като роман. Освен това Алън Уокър никога не се колебае да разгледа даден проблем от всички възможни гледни точки, за които съществува някаква документация (както и да изтъкне всички аспекти, за които няма никаква сигурна документация), което прави анализите му на многоликата личност на Ференц Лист – композитор, пианист, диригент, педагог, писател, баща на модерната музика и три деца – изключителни по своята дълбочина, убедителност и, не на последно място, яснота. Съмнявам се, че подобна материя би могла бъде поднесена по-блестящо и по-достъпно. Ако трябва да посоча някакви недостатъци, това биха били основно множеството нотни примери, които безспорно са безценни за музиколози и музиканти (особено пианисти), но за обикновения читател-меломан, незапознат с тайнството на нотното писмо, те са напълно безполезни. Но пък от друга страна може би и биографията, бидейки научен труд, не е предназначена за подобен род читатели. Все пак, струва ми се, подобни музикални анализи щеше да е по-добре, ако бяха обособени в отделна книга, където биха могли да бъдат разгледани и по-детайлно, а за всички връзки с конкретния период от живота на композитора (които са многобройни, естествено) препратки към съответното място в биографията биха свършили чудесна работа. Единственият друг недостатък, който ми идва наум, е известната склонност на Алън Уокър да се отклонява от темата, което е изненадващо при толкова брилянтен и логичен ум, какъвто очевидно е неговият. Така например Френско-Пруската война безспорно е не само важна страница от историята на Европа, но и от живота на самия Лист, тъй като Наполеон III му е бил личен приятел, за когото великият пианист специално е свирил в Тюйлери, а министър-председателят на Франция Емил Оливие, за чиято политическа кариера войната се оказва пагубна, е бил дори повече от негов приятел, тъй като бил женен за дъщеря му Бландин (макар че тя умира осем години по-рано). Всичко това обаче трудно може да оправдае посвещаването на цяла глава на тази война и подробното описание на бойните действия – да, интересно е, но има твърде малко общо с Лист. За щастие подобни отклонения на Алън Уокър се случват рядко и за кратко. По правило, в огромна част от тези 1500 страници, той наистина е, както вече казах, безупречен.
 Благодарение на непоколебимия изследователски дух на Алън Уокър и неговата неуморна работа из световните архиви години наред, тритомната му биография на Ференц Лист се явява всъщност революционна в историята на Листологията. Още от началото британският музиколог си е поставил за задача творбата му да включва всички документи, пред съществуването на които ранните биографи на Лист са си затваряли очите (или въобще не са знаели, че съществуват) и да развенчае редица митове около личността на унгарския композитор, повечето от които са по-стари от век и неизменно се свързват с неговото име. Листът с подобни недоразумения около живота на Лист, които Алън Уокър опровергава – вероятно окончателно – е твърде дълъг и в следващите няколко абзаца аз ще разгледам само някои от тях, на които съм станал жертва и аз самият в предишния си материал за Лист. Съществено е да се разбере, че изследването на живота на великите личности от миналото е динамичен процес. В случая с Лист все още излизат на бял свят документи, които хвърлят светлина върху различни периоди от живота му. Класически пример от близкото минало е дневникът на една от ученичките на Лист, Лина Шмалхаузен, който разкрива покъртителни детайли около смъртта на великия композитор в Байройт през 1886 г. Той беше издаден за първи път през 2002 г. от Cornell University Press под заглавието The Death of Franz Liszt: Based on the Unpublished Diary of His Pupil Lina Schmalhausen и аз определено щях да бъда доста по-подозрителен към него, ако не беше с предговор и бележки от самия Алън Уокър. Неговата препоръка е напълно достатъчна, за да превърне въпросното четиво в задължително за библиотеката на всеки Листоман. Впрочем, той е човекът, който открива ръкописа на този дневник през 1977 г. докато се рови из архивите на Ваймар, но това е вече друга история. Тук е достатъчно да спомена, че въпросният дневник е използван от него при описанието на последните дни на Лист, което е още един момент от живота на композитора, за който дотогава е съществувала доста различна версия. Друго събитие от изключителна важност, което става причина за сериозна ревизия на първия том от биографията на Алън Уокър, е публикуването през 1983 г. на Lisztiana от Лина Раман, първия официален биограф на Лист и автор на друга тритомна негова биография публикувана за първи път в края на XIX в. Раман умира през 1912 г. като завещава на всички Листолози забрана да се използват нейните документи и бележки 50 години след смъртта й. Впоследствие тези безценни източници потъват в архивите на Ваймар и до 1983 г. са известни само на шепа учени. Едва с публикуването на Lisztiana става ясно колко обстойно е било изследването на Лина Раман, колко от информацията си е получила директно от Лист (който я е познавал) и колко от тази информация е била спестена в официалната й биография поради деликатния си характер. Освен това, биографията на Алън Уокър включва редица откъси от писма и дневници, които или никога преди това не са били публикувани, или са били, но в твърде осакатена форма, но списъкът тук е необозримо дълъг. Това, което искам да подчертая, е, че въпреки непрекъснатите промени в биографията на Лист, които настъпват с откриването на нови източници на информация за неговия живот и личност, твърде вероятно е биографията на Алън Уокър да остане най-достоверния източник за години напред по отношение на редица митове за Лист и тяхното развенчаване. Ето и някои от тях.
Един най-популярните митове за Ференц Лист е прочутата Weihekuss на Бетовен, който се предполага, че на 13 април 1823 г. се качил на сцената във Виена след концерта на едва 11-годишния тогава Лист и го целунал по челото като един вид артистична благословия. Тази история е била част от Листовата митология далеч преди смъртта на композитора, всъщност тя се появява за първи път още в първия опит за биография на Лист, който е дело на Жозеф Ортиг, носи името Etude biographique и е публикуван в Gazette Musicale de Paris през 1835 г., когато великият пианист е едва 23-годишен. През 1873 г. в Будапеща Ищван Халаш дори увековечава момента в литография, която години наред се цитира като "доказателство" за Бетовеновата целувка, макар че е правена петдесет години след легендарния Виенски концерт. Естествено, историята по-късно е възприета от кажи-речи всички биографи на Лист, най-малко двама от които композиторът е познавал лично. Думите, които Бетовен се предполага да е произнесъл на сцената, варират, но целувката по челото е неизменна.
Интересен е въпросът защо Лист никога не си е правил труда да отрича историята. Поради една много проста причина – по същество за него тя е била вярна. Разполагаме с показанията на Илка Хоровиц-Барнай, ученичка на Лист, на която той лично е разказал историята през 1875 г. Според тази версия прословутата целувка се е състояла след изпълнение на Лист в апартамента на Бетовен, който след дълги увещания на своя любим ученик (и учител на Лист) Карл Черни се съгласил да бъде посетен от детето-чудо. След като малчуганът демонстрирал завидните си клавирни способности, Бетовен го целунал по челото и казал: "Върви, ти си избран да донесеш радост на милиони и няма нищо по хубаво от това". В интерес на истината, в този разказ Лист бърка за адреса на Бетовен във Виена по онова време, но това едва ли е чудно като се има предвид, че разказва събития отпреди повече от половин век. Това е единствената среща между Бетовен и Лист, за която се знае някога да се е състояла. Разговорните тетрадки на Бетовен, който по онова време е бил почти напълно глух, свидетелстват, както че той не е присъствал на концерта на 13 април, така и че малкият виртуоз му е бил "на гости". Що се отнася до Лист, единственият друг случай, когато е известно той да е споменавал този епизод – писмено при това – е едно писмо от 1862 г. до Великия херцог на Ваймар и негов близък приятел, което почти напълно изключва възможността оралната му версия да е измислена от мис Хоровиц-Барнай. Писмото е твърде интересно, тъй като в него целувката се споменава между другото и в силно емоционален контекст, от който става ясно, че Лист наистина е смятал случката за своя артистична благословия (твърде интимен момент, което обяснява защо толкова рядко е говорил или писал за това), а Бетовен за него е бил почти бог. Бог, който в лицето на Лист е намерил един от най-верните си пророци – не случайно унгарският композитор е бил признат за един от най-проникновените интерпретатори на Деветата симфония, които XIX в. е виждал. Колкото до легендарната Weihekuss, ако е била чиста проба измислица, то е била измислена от самия Лист и то по-възможно най-просташкия начин. Няма никакви данни подобни неща да са били в стила на Лист в който и да е период от живота му.
 Друг мит, който неизбежно се асоциира с личността на Ференц Лист, е неговият Донжуановски статут. Традиционната версия е, че по време на безпрецедентно успешната си кариера на пианист виртуоз Лист е имал неизброими любовници из цяла Европа, сред които блестят имената на Мари Дюплеси и Лола Монтес. Не подлежи на съмнение, че през тези само осем години – между 1839 и 1847 г. – Лист е покорил цяла Европа с клавирното си изкуство, изнасяйки един Господ знае колко концерта, но по всяка вероятност повече от 1000, както и че нежният пол често го е избивало на вулгарна истерия около неговата личност. Всичко това прави от него типична поп звезда, но не и легендарния плейбой, на който е станал олицетворение и който – по всичко личи – е дело предимно на слухове и въображение. Добре е да не забравяме великолепната мисъл на Даниел-Роп, че „историята е наука, която почива на предположения”, защото там, където липсват каквито и да е документи, остават само предположенията и хипотезите, които са нещо коренно различно фактите. Ако за дадено събитие няма никакво документално потвърждение, по-добре историята да замълчи за него. Съвсем отделен въпрос е колко достоверни са дадени документи и как се интерпретират. Доказателствата под формата писма, дневници и пр. съдържат изненадващо малко информация за любовните авантюри на Лист по време на онези легендарни години. Естествено, той по всяка вероятност е имал някоя и друга палава забежка, още повече че в началото на 40-те години връзката му с Мари д'Агу, майката на трите му деца, упорито залязва докато през 1844 г. не приключва официално, но на концепцията за вечния любовник Лист сега предстои сериозна ревизия. Убедително доказателство за това са двете вече споменати дами и техните "авантюри" с унгарския пианист.
Лист се запознава с Мари Дюплеси през ноември 1845 г. в Париж, но връзката им трудно може да се определи като бурна сексуална авантюра, още по-малко пък Лист е изявявал някакво желание да живее с прочутата куртизанка. В действителност е документирано нейно желание Лист да я вземе със себе си на турне въпреки тежкото й здравословно състояние. По онова време едва 21-годишната Мари Дюплеси вече страда тежко от туберкулоза, която ще я отведе в гроба по-малко от година и половина по-късно, и едва ли е ставала за любовница на когото и да било. Привързаността й към Лист, както и топлите чувства на него към нея, рисуват по-скоро тъжната картина на една обречена и безнадеждно платоническа любов, отколкото на изпепеляващи плътски страсти.
Случаят с прочутата испанска танцьорка Лола Монтес е значително по-абсурден. Първо, това не е било истинското й име, нито пък е била испанка, а ако се вярва на критиците й – не е била и танцьорка. Всъщност истинското й име било Илайза Джилбърт и се е родила Ирландия, откъдето тръгнала да покорява Европа с всички възможни средства. Явно се е справила доста добре, защото най-известният от многото й любовници е бил самият Лудвиг II Баварски. Що се отнася до прочутата й връзка с Лист, Алън Уокър убедително посочва, че каквото и да е представлявала, не е продължила повече от няколко седмици и отново липсват каквито и да доказателства черно на бяло. Което е странно в случая, тъй като Лола никога не се е притеснявала да се хвали с любовниците си, но в деветтомните (!) си мемоари споменава Лист съвсем бегло. Двамата се срещат за първи път през 1844 г. в Дрезден, биват забелязани веднъж заедно на публично място и оттам тръгват легендарни слухове. Твърденията на различни биографи на Лист, че Лола го е последвала в Париж, а по-късно е обикаляла Европа, че стигнала даже и до Константинопол с него, са чиста фантазия. Алън Уокър прилага просто сравнение на дати – докато Лист е бил на турне в Испания, Лола се е правила на танцьорка във Варшава и Санкт Петербург.
Особено внимание заслужава легендарната история за заключването на Лола в една хотелска стая, след което Лист платил предварително за щетите, които дамата ще нанесе, когато разбере как са я прекарали и побеснее. Това е една от най-известните истории от Листовата митология и тя наистина едва ли е нещо повече от мит. За първи път се среща в биографията на Юлиус Кап от 1909 г., която иначе е сравнително достоверна, тъй като разчита предимно на свидетелства от ученици на Лист. Ала случаят с Лола е отпреди повече от 50 години и откъде точно Кап е почерпил информация за него си остава мистерия и до днес. За сметка на това английски и френски биографи на Лола на бърза ръка препечатали историята от немския оригинал, за да може днес тя да е неизменна част живота на Лист.
(Що се отнася до прочутата казачка Олга Янина от по-късни години, тя – естествено – не е била никаква казачка. Още по-малко пък е била княгина, за каквато също се изживявала. Олга Янина изглежда е била главно наркоманка и тотална откачалка, която имала навика да се носи с богат набор прахове и хапове из фустите си, както и въоръжена с пистолет, който в един особено деликатен момент заплашила да използва първо срещу Лист, а после и срещу себе си. Макар и талантлива пианистка, Янина далеч не била най-талантливата ученичка на Лист и когато търпението на маестрото се изчерпало, тя го ударила на литературни излияния, които – като се има предвид колко фалшива информация е дала за себе си – едва ли имат някаква стойност за една биография на Лист.)
Друг момент, заслужаващ особено внимание, са отношенията на Лист с неговите съвременници и колеги – дълга и изключително сложна тема, някои акценти от която обаче не биха могли да бъдат пропуснати. Един от основните митове, които Алън Уокър развенчава, е този за сърдечното приятелство между Лист и Шопен. Великият полския пианист безспорно се е възхищавал на унгарския си колега и думите му, че иска да открадне начина, по който Лист свирел неговите етюди, са добре известни и документирани. През 40-те години обаче Шопен е спадал към т. нар. "сериозни музиканти", към които се числяли още и видни представители на Лайпцигската школа като Шуман и Менделсон и които смятали цялата шумотевица около виртуозната кариера на Лист за откровено просташка и вулгарна. На по-късната "Война на романтиците" също няма да се спирам в подробности поради изключителната й заплетеност – нещо, с което Алън Уокър се е справил блестящо. Все пак трудно е да бъдат подминати колосалните количества критики, на които Лист и неговата музика за били обект, повечето от които днес звучат абсурдно. Широко известна е "оценката" за грандиозната Соната в си минор на онази злобна ку... неблагодарница Клара Шуман, която в по-късни години дори отказва да се качи на една сцена с Лист. Нейният съпруг така и не чува посветената на него творба, тъй като по онова време вече е в лудница, след като е направил неуспешен опит да се удави в Рейн. Не по-малко легендарната случка със заспиването на Йоханес Брамс по време на изпълнение на същата соната от самия Лист също е по-вероятно да се е случила наистина. Някои биографи на Брамс го оправдават с твърдението, че той не бил спал предната нощ – нещо, което Алън Уокър съвсем правилно определя като "невъзможно за доказване". Освен това, красноречиво говорят фактите, че Брамс не е известно някога да е отричал случката или пък да е дремел докато Лист е свирел негова музика на пианото, а точно това се е случило непосредствено преди злополучното изпълнение на си минорната соната. Отговорът на Лист вероятно е най-добрият, който може да бъде даден – той изсвирил сонатата до края, станал от пианото и излязъл без да промълви нито дума.
Всичко това е много интересно, но тук аз бих искал да се занимая малко по-подробно с най-важното музикално (и не само) приятелство в живота на Лист – това с Рихард Вагнер. Скромният обем на това писание категорично изключва дори бегло разглеждане на любовния триъгълник Бюлов–Козима–Вагнер. Историята как Козима ражда три незаконни деца на Вагнер преди да се разведе с Ханс и до какво води всичко това в отношенията на тримцата с Лист е сага, пред която дори "Дързост и красота" много сериозно бледнее. Затова тук ще стане дума само за Вагнер и, до известна степен, за Берлиоз, които са двамата най-близки музикални сродници на Лист и неговата концепция за Zukunftmusik (музика на бъдещето).
Алън Уокър едва ли преувеличава като твърди, че всичко направено от Лист за Вагнер през тези 12 години (1849–61) изгнание на последния в Швейцария не би могло да бъде преувеличено. През този период двамата композитори разменят около 300 писма, в които Лист подкрепя Вагнер не само морално, но и чисто финансово. Приятелството между двамата е укрепнало солидно по време на бурните майски събития през 1849 г. и бягството на Вагнер от Германия, подпомогнато от Лист. В по-късни писма Лист често трябва да се справя с тежки психически състояния и невероятно нахални искания за пари от страна на Вагнер. Въпреки това, Лист не само прави всичко възможно да окуражи и финансира приятеля си, но и редовно го посещава в Швейцария. Съвсем не са за пренебрегване и многобройните опити, макар и неуспешни, които Лист прави пред властите с цел Вагнер да получи амнистия. Всичко това обаче бледнее пред музикалните дела на Лист в името на немския му колега и приятел.
Ако Вагнер трябва да е благодарен на някого, че музиката му не е била забравена през годините на изгнание, това е неговият унгарски приятел. Цели пет години Ваймарският театър, начело с Лист, е единственият в Германия, който се осмелява да поставя опери на Вагнер – всички останали се страхуват от политическите последици. Както е добре известно, Лист дирижира световната премиера на "Лоенгрин" на 28 август 1850 г., а през 1853 г. – в рамките на по-малко от три седмици – дирижира "Лоенгрин", "Танхойзер" и три пъти (!) "Летящият холандец". Отделно от оперните постановки Лист често включва в концертните си програми прелюдиите и увертюрите на тези опери. Не трябва да се забравя, че той е автор и на някои от най-брилянтните транскрипции за пиано правени някога на музика от Вагнер, сред които блестят увертюрата към "Танхойзер", фрагменти из "Лоенгрин" и "Летящият холандец", както и невероятната Фантазия по мотиви от "Риенци". Повечето от тези клавирни шедьоври Лист завършва през Ваймарските си години и те също са изиграли своята роля за популяризирането на Вагнер. Когато великият немски композитор се връща в родината си през 1861 г., "Лоенгрин", "Танхойзер" и "Летящият холандец" са твърдо установени в репертоара на немските театри почти изключително благодарение на Лист.
Как се отблагодарява Вагнер за всичко това? Типично в негов стил – никак. Естествено, ние всички сме егоисти и няма смисъл да се заблуждаваме, че егоизмът не е основната движеща сила на човешка природа. Въпреки това обаче, колосалният егоизъм и ненадмината мегаломания на Вагнер изумяват с мащабите си. Да не говорим за не по-малко прочутия му антисемитизъм, който трудно може да бъде надминат дори и от този на нацистите повече от половин век по-късно. С две думи – като човек Рихард Вагнер е бил класически боклук. Трябва много дебело да подчертая обаче, че това по абсолютно никакъв начин не променя факта, че той е един от най-гениалните композитори, които историята на музиката познава. Независимо дали сте отвратени от човека или не можете да понасяте музиката му, добре е да не изказвате каквито и да е съмнения по отношение музикалния гений на Рихард Вагнер, защото това може да ви докара много сериозни обвинения в малоумие. Лист е бил един от много малкото хора по онова време, които са осъзнали истинските измерения на този гений , което обяснява защо е правил всичко по силите си за прослава на Вагнер. За целта Лист е трябвало да отдели не само човека от композитора, но и да превъзмогне много сериозните верски различия между двамата – пропаст, чието значение често се пренебрегва. Забележете – казвам "верски", а не "религиозни". Макар че религията (и църквата като нейно социално превъплъщение) на теория се предполага да е най-точното отражение на вярата, всички знаем, че на практика двете неща нямат нищо общо. Лист е бил не само ревностен католик, но и дълбоко вярващ в Бога човек, докато Вагнер официално се е числял към протестантската църква, но всъщност е бил агностик, което не е нищо повече от елегантна форма на атеизъм. Кой е бил прав, кой – крив в това отношение е въпрос на лична гледна точка и няма никакво значение в случая. Факт е обаче, че тази разлика в характерите на двамата велики композитори, макар и не фатална, е била източник на повече напрежение между тях, отколкото обикновено се приема. Доказателствата за това лежат в кореспонденцията между тях, където Вагнер не се притеснявал да изказва открито презрението си към християнството и Бог – мнения, които дълбоко тревожили Лист, но никога не променили вярата му нито в Бога, нито в гения на Вагнер.
 Завършвам темата "Вагнер" с два примера, които ми се струват особено красноречиви като илюстрация на всичко казано дотук. По време на Ваймарските си години Лист се изявява много активно като диригент и всъщност е един от първите модерни диригенти, които са много повече от двукраки метрономи, както е било обичайно по онова време. След напускането на Ваймар през 1861 г. изявите на Лист на диригентския подиум значително намаляват като се ограничават само до специални събития, като първи изпълнения на негови творби например. В същото време Вагнер прави забележителна кариера като диригент с концерти из цяла Европа – Виена, Берлин, Будапеща, Лондон, Прага, Санкт Петербург. Знаете ли колко пъти е включил Вагнер в програмите си произведение от Лист? Нито веднъж. Неговият интерес към модерната музика започвал и свършвал с неговата собствена музика. За неуморния труд на Лист по отношение оперите на Вагнер в по-ранни години вече стана дума. В същото време (1875 г.) Вагнер имал невероятното нахалство да обяви концерт за събиране на средства за неговия Байройтски фестивал в... Будапеща. Постъпката му предизвикала страхотно недоволство в града, основният (и много логичен) аргумент на което бил следният: откъде-накъде Унгария ще подпомага немски музиканти финансово, след като няма пари дори за собствените си таланти? Концертът, в който впрочем Лист и Вагнер участвали като диригенти и композитори, много бързо започнал да изглежда като пълно финансово фиаско, тъй като билетите си стояли непродадени. Тогава Лист предложил да се включи допълнително като солист в Петия концерт за пиано на Бетовен. Още същия ден билетите били продадени до един.
А как стоят нещата с Берлиоз? Не кой знае колко по-различно, макар и не толкова брутално. Френският композитор също е имал успешна диригентска кариера след Ваймарските години на Лист и също не е известно някога да е включил негова творба в своя програма. А не е като да нямал да избор – 12 симфонични поеми, две симфонии, поне четири произведения за пиано и оркестър. Но Берлиоз отказал да направи дори по-малко. През 1866 г. Лист допуснал сериозната грешка (която си признава в едно писмо) да дирижира една от своите меси в Париж с изключително слабо подготвени изпълнители. Малко е да се каже, че провалът бил пълен. На следващия ден Лист бил разпънат на кръст от Парижката преса, но от всички ревюта най-много го наранило това, което Берлиоз така и не написал. В последния момент французинът се отказал с аргумента, че макар и да познава партитурата на творбата, не е сигурен дали тя ще му допадне след като я чуе и не би искал да компрометира своя приятел и собствената си позиция като критик. Намеренията на Берлиоз, разбира се, са похвални, но с такива е постлан и пътят към Ада, нали? Спокойно е можел да напише обща статия без дори да споменава въпросната меса, но която да подчертае, че присъствието на Лист в Париж като диригент е значително събитие. Имайки предвид талантливото перо на Берлиоз, подобна статия по всяка вероятност би имала благотворен ефект върху фиаското и най-вече върху Лист. Но Берлиоз така и не я написал. А десетина години по-рано Лист правел "Берлиозови седмици" във Ваймар, на които дирижирал редица от смятаните по онова време за подчертано авангардни произведения на френския си колега ("Бенвенуто Челини" и "Ромео и Жулиета", например). Да не говорим за клавирните транскрипции, които Лист е правил на музика от Берлиоз. Сред тях блести феноменалната "Фантастична симфония", която впрочем е била публикувана за първи път не в оркестровия си оригинал, а именно в клавирната транскрипция на Лист. Но това е друга история.
За десерт, в случай че въобще сте стигнали дотук, съм оставил най-заплетената история от всички, а именно тази на осуетения брак между Каролина и Лист. Тук интригите надминават вече и най-развинтеното въображение, което не е чудно щом активно се намесва и Ватиканът. Ще се постарая да изложа историята възможно най-кратко и ясно. Желаещите да научат всички подробности са съветват да се обърнат към втори и трети том на биографията на Алън Уокър, както и към книгата Liszt, Carolyne and the Vatican: The story of the thwarted marriage, в която са публикувани (с изричното разрешение на Ватикана, разбира се) 133 документа от папските архиви във връзка със случая. Автори са Алън Уокър и италианският му колега Габриеле Еразми.
Първото нещо, което изрично трябва да се подчертае, е разликата между развод и анулиране на един брак. Развод означава, че брак, който някога е съществувал, вече не съществува и като понятие едва ли има някакъв смисъл в светлината на католицизма, където бракът се смята за свещено тайнство, което не би могло да бъде разрушено по никакъв начин. Евентуално, ако младоженците все още не са консумирали брака си, той може да бъде разтрогнат лично от папата. Ако вече са "съгрешили" в това отношение, бракът им е практически неразрушим според католическата църква. Съпрузите могат да живеят разделени, но не могат да сключат нов брак, освен ако старият не бъде анулиран. Анулирането на един брак е официален документ, с който въпросният съюз между двама дущи се декларира за невалиден, т. е. бракът между тях никога не е съществувал, тъй като при сключването му е бил нарушен някой от църковните канони. Единствената алтернатива за сключване на нов брак освен анулирането е смъртта на единия от съпрузите.
Разликата между анулиране и развод става особено болезнена, когато се намесят деца и огромни състояния, които преминават от едни ръце в други по наследство. Тъй като след анулирането на един брак той все едно никога не е съществувал, всички деца от него се декларират незаконни и, съответно, лишени от наследство. Нещо повече – анулирането никога не е окончателно. Всеки и по всяко време може да отвори стария случай, ако смята, че са налице достатъчно доказателства за преразглеждане. Ситуацията е напълно абсурдна и може би е доказателство за абсурдността на човешката раса като цяло фактът, че католицизмът е играл толкова важна роля в нейната история, а дори и днес остава най-популярната религия в света, но да не се отклонявам. Представете си следното: жените си вие (или омъжвате, който както я нареди, нали), имате деца, след което искате да се разделите и да сключите нов брак. „Няма проблем“, казват католическите авторитети, анулира ви се брака и готово. Само че децата ви от този брак вече са незаконни и официално лишени от наследство, което е особено съществено при огромни състояния и титли. Жените/омъжвате се отново, имате други деца, които са ваши законни наследници и всичко е на шест. Изведнъж, обаче, се появява някой, който решава да отвори и преразгледа вашето анулиране, което в крайна сметка се оказва невалидно. Следователно вашият втори брак е невалиден и децата ви от него – незаконни, а първият ви брак, който е бил е невалиден досега – вече е валиден, т. е. децата ви от първия брак, които досега са били лишени от наследство, вече са ваши законни наследници. Невероятна каша, нали? Идеална илюстрация за абсурдността на тази система със същестуващи и несъществуващи бракове е именно случаят с Каролина и Лист.
След като Каролина Зайн-Витгенщайн (по баща Ивановска), заедно с дъщеря си Мари Витгенщайн, се премества да живее при Лист във Ваймар в края на 40-те години, тя веднага започва постъпки за анулиране на брака си с Николай Витгенщайн. Той, бидейки протестант, му е лесно – получава развод още през 1855 г., а на следващата година се жени отново като с изтънчена нетактичност кръщава дъщеря си от този брак Мари. В настоящия разказ не е необходимо да разглеждаме всички перипети, през които преминава Каролина с руските католически авторитети и които продължават около 10 години. Достатъчно е да споменем, че всичките й опити за анулиране са неуспешни. През 1859 г. на гости във Ваймар пристига един от нейните наематели в Украйна, Ладислав Окражевски, който я убеждава, че срещу баснословната сума от 70 000 сребърни рубли ще успее да подкупи всичко живо и да получи нейното анулиране одобрено от Санкт Петербург. Отчаяна след десетгодишна неуспешна борба Каролина се съгласява и едва ли е можела да повярва, когато през 1860 г. Окражевски се появява с всички необходими документи, успешно изпълнил мисията си. Анулирането обаче не бива признато от архиепископа на Фулда, тогавашния бастион на католицизма в Германия, който си измива ръцете, оставяйките решението в ръцете на папския наместник във Виена. Тогава Каролина разбира, че единственият й шанс е анулирането да бъде одобрено лично от папата. През май 1860 г. тя вече е в Рим, където се среща лично с папа Пий IX, който й обещава, че няма да я забрави. Според Каролина основният мотив за анулирането на брака й с Николай Витгенщайн е, че тя – навремето само 17-годишна – е била принудена от баща си да се обвърже в този съюз. Само четири месеца по-късно, на 22 септември 1860 г., кардиналската колегия декларира руското анулиране за валидно. Два дена по-късно папата дава официалното си съгласие. Ала през това време тъмни интриги се плетат задкулисно.
В тяхната основа е бракът на Мари Витгенщайн с Константин Хоенлое-Шилингфюрст сключен на 15 октомври 1859 г. По това време Мари вече е навършила 21 години, което автоматично я прави притежател на колосалното състояние на фамилията Ивановски (откъде мислите идват онези 70 000 сребърни рубли?) и е повече от апетитна хапка за дузини млади ергени. Това състояние, за което са ламтели Витгенщайн, в крайна сметка отива в Хоенлое, една от най-старите и най-могъщи фамилии в Германия, която се превръща в много по-опасен враг, отколкото Каролина някога е имала. Младоженецът Константин просто не е можел да допусне възможността бракът на Каролина да бъде анулиран, защото това означава, че Мари автоматично се оказва незаконна и лишена от наследство, а фамилията Хоенлое остава с празни ръце. Нещо повече – Константин е имал причина да се опита да осуети евентуален втори брак на Каролина, с Лист или с някой друг, тъй като принцесата е била сравнително млада и възможността да има други деца е била реална. Тези други деца от втория й, реалено съществуващ, брак биха наследили всичко. Константин трябвало просто да дезинформира Мари и да извести брат си, Густав Хоенлое, който по една случайност бил монсиньор във Ватикана.
 Именно Густав Хоенлое, който по ирония на съдбата по-късно става приятел на Лист и от когото композиторът получава тонзура, е основният виновник оттук-нататък. В края на 1860 г., малко след като кардиналската колегия провъзгласява руското анулиране на Каролина за валидно, Густав заформя солидна интригантска далавера и успява да хвърли върху Каролина сянката на лъжесвидетелстване. Опитът му обаче не успява. На 8 януари 1861 г. кардиналската колегия се събира и отхвърля обвинението, като отново декларира руското анулиране за валидно. Това означава, че през януари 1861 г. Лист и Каролина са били свободни да бъдат оженени в която и да селска църквица, от което и да е селско кюре напълно легално и по всичко църковни правила. Вместо това обаче те протакат повече от десет месеца. Първо Лист има редица ангажименти, които го задържат във Ваймар до края на лятото, а после предприема дълго и обиколно пътуване до Рим (по изрично настояване на принцесата!) като на никого не споменава крайната си цел. Следва добре известната история с писмото от папата, което осуетява брака между Лист и Каролина вечерта преди щастливия ден. Какво се крие зад зад тази история?
През октомври 1861 г. в Рим изведнъж се появява граф Калм-Подовски, един от роднините на Каролина по майчина линия, който обвинява принцесата в лъжесвиделстване, следствие на което анулирането на брака би трябвало да се обяви за невалидно. Естествено, това не става директно. Калм-Подовски изпраща писмо до един от най-влиятелните хора в Рим, кардинал Катерини, който свършва останалата работа. Тънкият момент е, че графът никога не би могъл да се докопа до човек от ранга на Катерини без чужда помощ и познайте кой се намесва отново тук. Архиепископът на Едеса Густав Хоенлое, разбира се. Кардинал Катерини получава известието на 18 октомври и три дена по-късно (и един ден преди планираната сватба между Лист и Каролина) папата е готов с решението за преразглеждане на случая. Възниква въпросът обаче защо Каролина не е продължила борбата? Обвинението на Калм-Подовски е било за обикновено лъжесвидетелстване – едно такова вече е било отхвърлено от кардиналската колегия предния път (8 януари 1861 г.). Още едно подобно едва ли би могло да причини забавяне повече от няколко седмици и не би трябвало да е проблем за Каролина, която се е борила за това в продължение на повече от десет години. Алън Уокър е лаконичен и категоричен: бракът между Лист и Каролина не се е състоял, защото принцесата се е предала; не защото интригите на враговете й са били твърде умели, още по-малко пък по вина на църквата.
В заключение може да се зададе един въпрос: защо Каролина е загубила вяра и как така Лист е приел всички тези събития изненадващо спокойно? Това, разбира се, е чиста проба моя спекулация, но ми се струва, че Лист и Каролина просто не са искали този брак, за което повече от красноречиво говори тяхното десетмесечно отлагане по една или друга причина, никоя особено убедителна. За какво всъщност е можел да им послужи един брак след десетгодишно съжителство като съпруг и съпруга? Точно за нищо. Вероятно и двамата, макар и ревностни католици, са осъзнавали абсурдността и безсмислието на католическата концепция за брака, да не говорим за анулирането и постоянния страх, че някой може да отвори случая и да обърне всичко с главата надолу. Факт е още, че Лист и Каролина остават приятели през последните 25 години от живота на унгарския композитор, но факт е също така, че през тези години отношенията им не са толкова безоблачни, колкото по-рано. През 1869 г. започва "тройният" живот на Лист и в следващите години той се завръща с все по-голяма неохота (и за все по-кратко) време в Рим, където живее принцесата. Алън Уокър отново е безкомпромисен: Лист добре се е отървал. Каролина може и да не е била склонна към самоубийство откачалка като Мари д'Агу, но поведението й през тези късни години определено е повече от странно – като се започне от маниакален страх да не се разболее, мине се през разговори с духове на мъртъвци и се стигне до писането на 24-томна (!) критика на католическата църква във възможно най-неподходящия исторически момент. Но това вече е друга история.
В заключение (още едно) не ми остава нищо друго освен още веднъж горещо да препоръчам на всички Листомани титаничната творба на Алън Уокър. Това е една от книгите, които се четат от корица до корица точно веднъж, но като енциклопедия могат да се използват непрекъснато. Всеки том съдържа в края си подробен показалец, благодарение на който можете много бързо и лесно да откриете всичко, което ви интересува за живота и делото на Ференц Лист. Или почти всичко. За останалото служи подробната библиография в края на всеки том, която вероятно включва абсолютно всичко писано и (не)издавано някога, което има някаква връзка с гениалния унгарски композитор. Как се намират тези книги на какви цени – това вече е съвсем отделен въпрос. Последната засега книга на Алън Уокър също е посветена на Лист. Тя се казва Reflections on Liszt (издание на Cornell University Press от 2005 г.) и в нея, под формата на колекция есета, са събрани различни мисли върху живота и епохата на Лист, за които Алън Уокър не е имал достатъчно място в грандиозната си биография. Бих искал да завърша като цитирам неговото посвещение, което е неизменно и в трите тома, защото то се отнася за всички, към които искам да се обърна и аз – хората, за които музиката и личността на Ференц Лист са нещо много повече от удоволствие за прекарване на свободното време:
To Lisztians across the world, wherever they may be, these volumes are affectionately dedicated. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
