Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Две гледни точки върху две от частите на един триптих (статия) - Класическа музика, Опера, Джакомо Пучини
Две гледни точки върху две от частите на един триптих

Автори: Константин Делчев, Ива Коевска, петък, 21 ноември 2008.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

На 14 този месец в Софийска опера се състоя не чак толкова дългоочакваната премиера на „Сестра Анджелика” и „Джани Скики”, две от оперите, съставящи Пучиниевия триптих. „Мантията” не бе играна, при все че Пучини е имал силни резерви към разделянето на тези три опери, но това някак е в унисон с тенденцията у нас нещата в операта да се правят по съкратената програма. А защо премиерата не беше особено дългоочаквана – защото обществена разгласа нямаше, а човек по дефиниция не може да очаква нещо, за чието съществуване не подозира.

За близо петнадесетте години, през които ходя активно на опера, трябва да си призная, че не съм имал възможност да гледам Триптиха на живо нито на сцена, нито в концертно изпълнение. Той се изпълнява рядко, а в България – съвсем рядко, макар все още да се помни гостуването на малката „Ла Скала” с него. Поради тази причина, макар да бях слушал и гледал няколко регистрации на Триптиха, подходих с немалка доза интерес към премиерата. И първото ми изумление беше когато видях, че освен нас двамата, в залата имаше на око към 400 човека, които по никакъв начин не можеха да запълнят дори намаления след ремонта капацитет на Операта. При това много от присъстващите бяха или от Консерваторията, или в роднински връзки с някой от изпълнителите. Потискаща гледка.

„Сестра Анджелика” принципно не е ефектна опера, но за сметка на това може да бъде много въздействаща и по своему красива. Предварителното обявление за специално участие на Александрина Милчева ме подготви за впечатляваща Принцеса. Да, но не. В ролята се представи Елена Чавдарова-Иса, която направи един незабележим дует и излезе по същия начин, както бе влязла – без да привлече почти никакво внимание. Още повече, че преди нея имах съмнителното удоволствие да се нагледам и наслушам на монахините, които притежаваха някаква, ако въобще такова нещо е възможно, изкуствена хаотичност. Благодарение на елементи от режисурата и сценографията, като скачането на въже или двете сестри, пристигащи на планински бегачи, поведението на божиите невести бавно, но сигурно плуваше към абсурдното. Въобще младата сръбска режисьорка Ясна Жарич, асистентка на директора на Софийска опера Пламен Карталов от пребиваването му в западната ни съседка, се беше постарала да обърка публиката и да убие настроението на спектакъла. Немалка помощ за последното й оказа Габриела Георгиева, изпълнителка на главната роля, чиято налудничава сестра Анджелика, клатеща се напред-назад по време на молитва и склонна към крясъци, остави трайни спомени в съзнанието ми. Добрата вест е, че операта все пак е едноактна и малко след като синът на злочестата монахиня (в ролята - прожектиран видеоклип на стената) слезе да я прибере със себе си на небесата, аз слязох в бюфета, за да възстановя изстрадалите си нерви.

„Джани Скики” започна ведро и хаотично, но хаотично почти по начина, по който са я планирали Пучини и либретистът Джоакино Форцано. Фабулата се върти около ловкия измамник Скики, възползващ се от алчните роднини на покойния Буозо Донати, за да присвои имотите му и да ожени дъщеря си. Историята е ведра, иронична и като повечето комични опери – устойчива на своеволия. Може би това беше причината костюмите и декорите в стил 60-те години да не пречат, а малкият Джерардино (в ролята – сина на Емил Угринов) с емо прическа и две кожени гривни с капси да стои симпатично. Само защо не стоеше симпатично и на финала на сестра Анджелика, вместо онази прожекция не схванахме, но да не издребнявам.

Декорите бяха леки и раздвижени, без много издънки, с изключение на голата мацка в тайника на Буозо. Режисурата на свой ред бе динамична, а няколко акцента, като стърчащите крака на мъртвия под леглото, на което стои Джани, преструвайки се за него, искрено ме развеселиха. За разлика от „Сестра Анджелика”, тук повечето роли бяха поверени на изпитани певци, измежду които се открояваха Стефка Минева и Светлозар Рангелов. Джани, дъщеря му Лаурета и нейният любим Ринучо бяха поверени съответно на Кирил Манолов, Силвия Тенева и Цветан Цветков. Поне за първите двама изборът, може да се каже, бе чудесен. Кирил Манолов е импозантен на сцената като фигура и излъчване, разполага с подходящ тембър и лесно приковаваше вниманието върху себе си, докато Силвия Тенева направи една хубава и миловидна Лаурета. Единствено Цветан Цветков ми остави лоши впечатления и като визия, и като пеене, където направо ми уби удоволствието от Firenze è come. Като цяло втората част на вечерта обаче беше с пъти по-добра от първата и заслужено обра овациите на малката публика.

***

На 14 този месец стъпих в Софийската Опера за първи път от години. В живота ми операта е свързана с „Книга за операта”, която поглъщах на големи жадни глътки в 7-ми клас, с „Риголето”, „Сватбата на Фигаро”, „Севилският бръснар” и „Кармен”. В този ред. Не че не съм изпитвала любопитство. Напротив... Просто колко често можеш да чуеш от приятелите си „Ходи ли ти се на опера?”.

И така съвсем спонтанно след едно „Абе, Ива, ходи ли ти се на опера?” се запътих към премиерата на „Сестра Анджелика” и „Джани Скики”. Цели две заглавия се наблъскаха в петъчната ми вечер, обединени от името Пучини. Съставът нито ми беше познат, нито пък успях да прочета програмата и да разбера какво точно има да се случва на сцената пред мен.

Без никаква предварителна подготовка се озовах на представление, което започна почти толкова спонтанно, колкото беше и моето идване. Неочаквано импулсивно дори – със симулация на зимна буря, пестеливи декори и разсеяни, разхвърляни монахини, които се лутаха насам-натам като току що заклани кокошки. Докато Косьо се опитваше да внесе светлина върху неловкото им поведение, картинката на сцената се влоши. Монахините заподскачаха на въже, засвириха на китара, подкараха лъскави съвременни велосипеди и... Целият ми ентусиазъм да потъна в красотата на музиката и да усетя дълбочината на историята... се стопи. Смехът изби по устните ми и трагичната история на майка, загубила детето си, се превърна в театър на абсурда. Самата майка с драматично минало пък изпадна в състояние на кришнарско клатушкане, последвано от буйства и неконтролируеми щурания по сцената. Плюс няколко крясъка.

Субтитрите, които ту се появяваха, ту изчезваха, ту избледняваха до абсолютна нечетимост, съвсем ме отказаха от желанието да съпреживявам или да разбирам. Остана ми само подхилкването. И от време на време неразбирането, което споделях с Косьо. В крайна сметка обаче слухът ми на абсолютен лаик бе подразнен до болка от неконтролируемите писъци на сестра Анджелика, както и от абсолютната липса на чувства в чието и да било изпълнение. Музиката, която оплешивяващият диригент изтръгваше от сврения в мазето оркестър, си остана мъртва до оглушаване.

Антрактът ме подготви за комедийния дух на „Джани Скики”. В ролята на гид в света на Пучини влезе отново Коста, който ме увери, че няма какво толкова да оплескат. Какво бе изумлението ми обаче, когато на сцената се появи дядо с блузка с марихуана и оранжева шапчица за расти. Жизнерадостните декори и колоритният екип "опечалени" от смъртния случай в историята компенсираха странния избор на сценични костюми. Останах очарована от шарената групичка закръглени хорица, които щъкаха по сцената и очевидно се забавляваха и влизаха в някаква роля.

Традицията на абсурда, подхваната от "Сестра Анджелика", обаче се прехвърли и в избора на артист за ролята на младия влюбен (поверена на застаряващ тенор в бледолилаво, който трябваше да се натиска с една приятна тийн златокоска). Покрай цялата подскачаща шарения на сцената разцъфна и садо-мазо плакат, който ме накара да се запитам дали мъртвецът, натъпкан под леглото, не почива сред прашасали броеве на Плейбой.

„Джани Скики” обаче успя да ме въвлече в действието. Може би е вярно, че няма какво толкова да се обърка в една комедийна едноактна опера с хепи енд. А може би след „Сестра Анджелика” всичко щеше да ми се стори успех...

Факт обаче е, че „Сестра Анджелика” и „Джани Скики” са в състояние да обърнат всеки лаик в уплашен бяг далеч от Софийската Опера. Поне в софийския им вариант. Защото съвременните им интерпретации се нуждаят от друго време или от друг подход. И двете намирисваха на вкиснат артистичен егоизъм – от онзи, който е склонен да отрече, че се изхранва от публиката. В това число и от лаиците.






Допадна ли ви този материал? (18) (4) 3584 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (14) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.