Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Айзък Азимов (1920-1992) (статия) - Литература, Научна фантастика, Айзък Азимов, Биография, Биохимия, Златна ера на научната фантастика,
Айзък Азимов (1920-1992)

Поредици: Велики майстори на научната фантастика

Автор: Иван Ж. Атанасов, сряда, 19 ноември 2008.

Публикувано в Статии :: Литература, Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

За Айзък Азимов би трябвало да е лесно да се пише, имайки предвид колко много материал за себе си е оставил самият той. Точно това обаче прави задачата толкова трудна. Надали има любител на научната фантастика, който да не е запознат с почти всички дребни и любопитни подробности от живота на родения като Исак Юдевич Азимов американски фантаст. Точната дата на раждането му не е известна, тъй като актът за раждане е бил издаден доста време след самото събитие, а и объркването между еврейския календар, по който се водели баща му Йехуд и майка му Анна, стария и новия стил, наложило избора на произволна дата за официална. И така, Азимов - този път по документи - се родил отново на 2 февруари 1920 г. в Петровичи, на десетина километра от Смоленск, Русия.

Всъщност интересен факт е, че въпреки мястото си на раждане, Азимов никога не научава руски. От една страна за това спомага ранния етап от живота, на който семейството му се преселва в САЩ - тогава Исак е едва на тригодишна възраст. От друга, поради желанието на родителите му да се интегрират по-лесно към живота в новата си родина, предпочитали в дома им да се говори на английски език. Азимов-старши сменя няколко работи – от завод за трикотаж, през търговски пътник, докато през 1926 г. отваря магазинче за бонбони и тютюн. Надали обаче е знаел, че именно вестниците, или по-точно списанията, които продавал, щели да тласнат сина му към попрището на писател. При това считан - заедно с Хайнлайн и Кларк - за един от тримата най-велики фантасти на всички времена.

Но преди да стигне до там, между помагането в магазина на баща си и четенето на научна фантастика, Азимов учи. По негови собствени думи – лесно и бързо. Очевидно е така, имайки предвид, че на няколко пъти прескача по класове и завършва рано колежа към Колумбийския университет. По-късно защитава докторат по биохимия и започва работа като преподавател в медицинския факултет на Бостънския университет. През 1958-ма решава да се отдаде на писането, но запазва професорската си титла и продължава да изнася лекции от време на време, при това без да получава хонорар - в крайна сметка, по това време онези от издателя му отдавна надхвърлят надницата на преподавател.

През 1942 г. Азимов се жени за Гертруд Блугерман, от която има две деца – Дейвид и Робин. През 1970 г. обаче отношенията им охладняват и те се разделят, а три години по-късно се стига и до развод. Същата година писателят се жени за втори път - за Джанет Азимов, по баща Джепсън, с която остава до края на живота си. Но голямата част от времето си посвещава не толкова на семейството, колкото на обществото. Например, председателства Американската асоциация на хуманистите преди Кърт Вонегът. Освен това, активно работи за правата на жените, даже преди феминистките движения да добият популярност си в световен мащаб. Защитник е на използването на атомната енергия за мирни цели, въпреки инцидентите с ядрени електроцентрали, позовавайки се на това, че въпреки всичко са по-чист енергоизточник.

Социалната му дейност далеч не се изчерпва само с това, като Азимов винаги демонстрира напредничаво мислене и доста често застъпва дадена позиция преди тя да добие широк мащаб. Освен с феминистките си идеи го демонстрира и с мнението си за хомосексуализма, като заявява, че той трябва да бъде приет по същия начин, по който и всички други сексуални актове, които не водят до поколение – ни повече, ни по-малко. Въпреки всичко това, основна част от времето му отнема създаването на стотиците томове в девет от десетте области на познанието по класификацията на Дюи, като извън прицела на перото му остава само философията. Или накратко казано - човек с широки интереси, нещо което е демонстрирал още като ученик и продължава да прави до смъртта си.

Неизбежно е, четейки биографията му на учен и запознавайки се с научнопопулярните му творби, човек да си зададе въпроса – дали печелейки големият писател Азимов, човекът не е загубил големия учен? Въпрос, на който трудно може да се отговори, защото включва думичката „ако”, а както самият автор бе разчепкал в разказа си „Ами ако?” – това е нещо, което трудно подлежи на анализ. Но също той отбелязва, че популяризирането на научните достижения е далеч не маловажен елемент от процеса на създаване и интеграция на същите, дори само с това, че човек не се страхува от това, което познава и разбира. Пък и немалко хора, включително и писатели, като например Томас Пинчън, са се възползвали от енциклопедичността му. Която всъщност става повод за небезизвестната закачка на Кърт Вонегът, който веднъж пита шеговито Азимов как се чувства човек, който разбира от всичко, за да получи съвсем сериозният отговор, че да ти се носи подобна слава може да те накара единствено да се чувстваш неловко.

Азимов започва кариерата си като писател на нефантастични материали още през 1952 г. с... учебник - „Биохимия и човешки метаболизъм”. След това обаче се отдава на не толкова близки до образованието му теми, като води собствена научнопопулярна колонка и списание за научна фантастика и фентъзи. Тези материали му носят основната слава на популяризатор на науката, въпреки че покрай тях написва и доста пълноразмерни книги на темата, включително съставени от материали, които е публикувал в различни списания. Измежду най-забележителните му творби е „Пътеводител на интелигентния човек в науката”. Но освен в полето на „чистата” наука, Азимов не остава незасегнати и социалните проблеми, естествено отново във връзка с нея.

В научнопопулярните си творби Азимов следва историческия подход – започвайки от началото на дадено достижение, минавайки през средните етапи и стигайки до настоящето. На всеки етап подплатени с достатъчно обяснения, подобни творби се оказват доста лесно „смилаеми”. Всъщност този подход далеч не е странен, ако вземем предвид увлечението на писателя по историята като цяло. Което си личи от издадените му 14 на брой книги в областта на популярната история, покриващи древна Гърция, Римската република и империя, Египет, Близкия изток и т.н.

Азимов не подминава и религията. В своя пътеводител към Библията, писателят проследява историческите факти стоящи зад текстовете от Стария и Новия завет, политическата ситуация и как тя е повлияла над съдържанието. Пътеводителите му върху литературни творби обаче далеч не се разпростират единствено върху духовното. Американският фантаст не пропуска да се изкаже и на тема Шекспир, Джонатан Суифт, или пък Джон Милтън. Очевидно последният е повлиял на увлечението на писателя към поезията, в която Азимов нагазва с шегобийските си петостишия, публикувани през 1975 г.

За науката, ако трябва да се изразим шеговито – по договора между Кларк и Азимов - е вторият най-добър писател на тази тематика. Самият договор двамата сключват в таксито, където американецът настоява, че британецът е по-велик. Кларк своего рода се съгласява, но само донякъде, което личи от посвещението на една от книгите му, гласящо „В термините на договора Кларк-Азимов, вторият най-добър учен писател посвещава тази книга на втория най-добър учен писател”.

И все пак и Азимов и Кларк си остават най-вече фантасти. Американецът започва с не толкова добрия си разказ „Космически тирбушон”, за да стигне до завършения цикъл „Фондацията”, обединен и свързан с почти всичко написано до тогава. Макар последният свързващ елемент да е до известна степен рехав и може би малко изсилен, линията на развитие на бъдещата цивилизация може да бъде проследена и се развива логично от наши дни, с „Аз, Роботът”, та чак до далечното бъдеще във „Фондация и Земя”. Всичко това преминавайки през началното завоевание на близките звезди, бумът на колонизацията, предимперската епоха, разцвета на Империята, разпадът и след него. Наистина впечатляващо по мащаб, но още по-интересно и любопитно за четене, ако човек реши да се запознае в точния хронологически спрямо повествуванието, а не спрямо датата на издаване ред.

Основни мотиви естествено са роботиката, с която е най-известен, и за която Джийн Родънбъри му отдава чест в знаменития „Стар Трек” и по-точно позитронния мозък и трите закона, по-късно допълнени до четири от самия автор и пет от Любен Дилов. Споменавайки „Стар Трек” трябва да отбележим, че в оригиналния филм американецът е споменат в надписите. Освен съветите, които е давал, всъщност от студиото се допитват до него дали лентата е достоверна, като Азимов дава своеобразна зелена светлина на продукцията с утвърдителния си отговор.

Но да се върнем на роботите - от една страна всички романи на тази тематика се въртят около основни пунктове като сблъсъка на човека с изкуствения интелект и способността му да се адаптира към ситуация, в която творението му е не само инструмент, но и реален помощник. Изследва възможните реакции на индивида, измежду които се нареждат дори силни чувства на омраза и завист. Маркира логически занимавки на тема конфликт между програмираното и развитието на изкуствения интелект, макар и маскирани като крими фантастика. Като цяло обаче, макар и различни и уникални, като цяло роботските му произведения следват една и съща логика.

Освен в някои добавени елементи като агорафобията, причинена от напредващата капсулация на индивида в затворена среда. Всъщност съвсем логичен за разглеждане проблем за писател, който сам признава, че е клаустрофил. А и доста актуален в наши дни проблем. Още повече, ако добавим политиката на Солария, която всъщност е екстремна екстраполация на изолационизма на индивида в настоящето, където методите за комуникация, макар и по-примитивни от описаното, са понякога дори по-задоволителни от личния контакт. Поне като възможност да се срещаш с много хора, на далечни дистанции. Макар че е резонен въпросът дали това всъщност е задоволително и дали не пречи на развитието на цивилизацията повече, отколкото помага. Същият въпрос, който Азимов задава и за екстремно дългия живот – как би се отразил той на това развитие? Отговорът според него – негативно.

Далеч по-разчупен е цикълът Фондацията, където реално чрез измислената наука психоистория, Азимов се занимава с доста социални пъзели, достигайки до шедьовъра на социума – политиката, както е шеговитият израз. Приключението се вихри в пълна степен, но само за да проследи естествени процеси, макар и в гигантски мащаб, които са наблюдавани не един и два пъти на земята. От разпадането на Британската империя до постепенното движение към обединение, което както излиза води до ръст във всяко отношение на обществото – наука, икономика, изкуство.

Ако оставим на страна тези по-известни цикли и творби, пак има доста какво да се прочете от Азимов. Като започнем от „Камъче в небето” и стигнем до „Звезди като прах”, където се полагат основите за по-късно написаните творби. Или знаменитият разказ „Падането на нощта”, един от най-забележителните романи в научната фантастика „Самите богове” или великолепният по размах на въображението „Краят на вечността”. А пък даже и двете „Фантастично пътешествие”, романизацията на филма, както и собствената (и по-добра) творба на Азимов, дори фантастичните приключенски романи за юноши от цикъла за Лъки Стар. Всичко това и още много е довело до впечатлението за Азимов като „най-продуктивният автор” на научна фантастика. Всъщност прозрение, което самият автор прави за себе си, казвайки колко „очевидно е, че съм продуктивен писател”.

За всичко това американският фантаст е удостоен с множество награди, измежду които шест Хюго, намерил е мястото си в залата на славата на научната фантастика и фентъзито. Освен това е един от двадесет и шестте гранд мастъри на научната фантастика – награда за цялостен принос, която се дава само на живи автори. Но може би най-голямото признание, което получава е, че повечето писатели в жанра след 1950-та година са повлияни от него. Нещо, което не един и двама си признават и нещо, което си личи в творбите на някои от бележитите по-късно фантасти.

Причината за смъртта на Азимов дълго време остава тайна. Американецът почива в следствие на болестта СПИН, от която се заразява при кръвопреливане по време на рутинна операция. Макар докторите да съветват семейството да не разгласява факта, години след смъртта му неговата жена и синът му Робин се съгласяват да оповестят истината, която излиза на бял свят в редакцията на автобиографията „Беше добър живот”. Така, 6 април 1992 г. става един от най-черните дни за почитателите на Айзък Азимов и фантастиката като цяло. Любопитен факт е, че в наследството си американецът разрешава „Фондацията” да бъде дописана, в следствие на което излиза трилогията „Нова трилогия за Фондацията”: „Страхът на Фондацията” от Грегъри Бенфорд, „Фондацията и хаосът” на Грег Беър и „Триумфът на Фондацията” с автор Дейвид Брин.






Допадна ли ви този материал? (14) (2) 6150 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.