Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част IV (статия) - География, Европа, Любопитно, Люксембург, Пътепис, Пътуване
Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част IV

Поредици: Люксембург - Великото херцогство на чудесата

Автор: Ива Коевска, петък, 17 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Третият ден далеч от дома ме посреща със ситен дъждец. Небето е надвиснало над хотела и рони малокалибрени куршуми, които блъскат по стъклото. Днес планирам да огледам за последно Мондорф и да видя онова, което съм пропуснала. Целта ми е църквата, покачена върху възвишение в сърцето на градчето.

С благоволението на шефа бягам от час. Два уъркшопа по-малко и тихото градче е само мое. Спускам се към фонтана, посветен на 150-те години от рождението (или смъртта) на някакъв архитект. За разлика от останалите фонтани, с които се сблъсквам в Мондорф, този е като излязъл от научнофантастичен роман. Стъклена топка, разкъсана от медни укрепления, разпръсква вода наоколо. За мой късмет чистят фонтана. Весела групичка работници размахва маркучи и си мърмори нещо на френски.

Разочаровано ги подминавам и се отправям по уличките към църквата. По пътя срещам сгради, измъкнати от страниците на друго време. Архитектурата тук се различава от онази, с която се сблъсках първия ден. Но дори сивотата на небето не успява да излющи пламналите цветове на фасадите. Най-любопитна е къщата на един от местните лекари, под прозорците на която е наредена пъстра цветна мозайка. Сградата, подслонила първия авиоклуб в Люксембург, пък се издига гордо до граничната река. Пред старата къща има паметна плоча, според която авиоклубът е просъществувал едва 3 дни някъде преди Първата световна война.

Излизам на централната улица. От едната ми страна препускат старовремски сгради, а от отсрещната – лехи с цветя изпъстрят тротоара. Придърпвайки късото си кожено яко надолу, за да се предпазя от студа, стигам до кметството. Огромен булевард разцепва градчето. По асфалта препускат автомобили, но тротоарите тънат в пустота. Единствената ми компания е нарисуваната зебра до пешеходната пътека и възрастна жена, която разхожда кучето си. Май е закононарушителката от първия ден.

Сградата на мондорфското кметство е направо неугледна, ако трябва да я сравнявам с всичко, покрай което минавам днес. Дори надписът MAIRIE е скрит във фасадата, вместо да изпъква с хромирана гордост. С бърза стъпка преминавам по гърба на усмихнатия Ринго и гледам да избягам от пронизващия хлад. Слънцето вече пробива облаците, но още не може да ме стопли след нощния дъжд. Може би всички са се скрили от студа и затова улиците са толкова празни. Самотно е, сякаш животът е избягал от тук и е оставил само отражението си в огледалото. Плоско, уж истинско, а всъщност студената метаморфоза на ударен от живец пясък.

Спирам пред пощата, колкото да огледам паркираните коли, и пренасочвам вниманието си към параклиса на ъгъла. Под стъклен похлупак Исус е разпнат в почти естествени размери. Вятърът къдри леко знамената на Люксембург и Ватикана. Безмълвна камбана е устремила езика си към свежите цветя в основата на разпятието. Пейзажът е сън на Салвадор Дали, в който възрастна двойка, тръгнала на разходка, предпочита да даде предимство на обектива ми. Пустотата се запечатва в спомените ми, а високо зад нея точи фанатизма си камбанарията на църквата.

Не мога да устоя на изкачването, което ми предстои. В тишината на преплетените пръсти на улиците, прекрачвам върху дланта на възвишението. Тясно каменно стълбище ме прехвърля в друго равнище на съществуване. Потънало в зеленина, то изправя пред мен собствения ми Stairway to Heaven. На междинната площадка победният ми ход спира пред мондорфската Пиета – Дева Мария, която държи в скута си сваленото от кръста тяло на Исус. Не страдам от религиозно благоговение, но понякога, само понякога, когато прекрача прага на свещено място, мога да потъна в атмосферата му. Не да повярвам или да отрека, а да почувствам с всяка фибра на тялото си.

Още няколко стъпала и прекрачвам през порта от ковано желязо, потънала в бръшлян. Пред мен се разкрива старата част на гробището. Без зловеща тишина и без мъртвешко спокойствие. В това място има скръб и покой. Ни повече, ни по-малко. Каменни спомени за това колко много поколения все се опитваме да отречем тленността. Само че дори мраморът тук се рони, а счупените нозе на Христос са нова дума за забрава.

Църквата „Св. Архангел Михаил” разделя гробището на две – стара и нова част. Не ме изпълва чувство за омиротвореност или новооткрита вяра. Възхищавам се на чистотата на това място – камбанарията сияе в утрото. Небето не е по-синьо, тревата не е по-зелена, но всички цветове са други. Пред параклиса в църковния парк Ватикана пак е побила флаг. Прекарвам около час в малкото гробище – разглеждам надгробните плочи. Сравнявам черния лъскав мрамор с изронения камък, кипарисите с плъзналия бръшлян. Времето е пречупило една надгробна плоча и в липсата на звуци тук тя е единствената, която казва „Аз не съм смъртта, аз съм липсата на някой, който да си спомня”. Мисля си, че едва когато няма кой да си спомня, ние ставаме истински тленни. Когато няма кой да разтвори бръшляна над камъните и да извика посивял по краищата спомен.

Вече искам да изляза от тук. Нуждата да се върна в истинския свят ме стиска за гърлото и ме изхвърля през големия вход на гробището. Отвъд него кипи живот. Строителен кран хищно рови в кафявата плът на земята. Тук започват покрайнините на града – квартал с друг привкус и друга архитектура. Малки къщички без две липи отпред разпростират задните си дворове в далечината. Тук и там по някое изключение е изложило пред света лехи с цветя и гипсови фигурки. На едно място дори в двора на поредната къща, отделен от воайорските страсти на туристите с нисък жив плет, на слънце се припичат допотопна перална машина и печка за дърва. Пералнята е от онези, които липсват и върху старите киноленти – с огромен казан за прането и валяци за изстискване. Изтръгната от друго време градинска декорация. Не е гавра с миналото, не е музейна ценност. Антикварният каприз дреме на слънце върху зелената трева и прекарва през механизма си единствено мухи и пеперуди.

По пътя се натъквам и на малка градинка в сърцето на жилищната част. Сред малка площадка, оградена с борове и пейки, се издига поредният паметник. Няма надписи, единствено барелефите ме прехвърлят в света на соц асоциациите – мускули, труд и решителност.

Уверено оставям инстинктите да ме водят. Въпреки че картата на Мондорф дреме в чекмеджето в хотелската ми стая, не се чувствам изгубена. Мога да обгърна градчето с поглед, а отвъд него в кафявото на ириса ми избуява памукът на горите. Завивам в поредната пряка. Отляво и отдясно на асфалтовия ми устрем се простират поляни. Зелени, зелени чак до фасадите на малките къщи. В близостта на хоризонта се издига силуетът на казиното. Слънцето стопля настроението ми и от замръзналия унес на гробищен бродяга се връщам към жизнерадостното битие на японски (по душа) турист. От време на време щраквам по някой кадър с бързо изтощаващия се телефон. Фотоапаратът ме изостави горе сред каменните кръстове.

Отново пресичам Мондорф. Последната ми цел е паркът на хотела. Обещавам си да се загубя в алеите. Времето обаче ме преследва по петите. Едва навлизам в градината и споделям самотната разходка на една жена. Малко изкуствено езеро ме кара да си мисля за лебеди или патици, възседнали слънчевите отражения във водата. Няма водни лилии, нито зеленясала вода. Мътно огледало се разлива в каменния затвор на водата.

Поглеждам часовника си – закъснявам за обяд. По-късно, обещавам си, докато тичам по коридорите на хотела. По-късно обаче с шефа ми бягаме от час, за да видим Люксембург.

--
(следва продължение)






Допадна ли ви този материал? (6) (0) 3279 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.