Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Този прекрасен ден (статия) - Разкази, Творчество
Този прекрасен ден

Автор: Николай Димитров, петък, 10 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

...тогава отиде до дървото, седна и се замисли. Толкова много бе минало през сърцето му...
Денят си отиваше, червенееха облаците от залязващото слънце. Вятърът се усили и тихото шумолене на листата премина в ромол на вълшебна река. Тя го отнасяше някъде, някога...
Возеше се в лодка, вълшебна лодка. Тя се носеше с чудна лекота...


Ден прекрасен бе този. Валеше дъжд и къпеше всичко - дървета, тревички и горди скали. Лек ветрец шумолеше в листата. Отнасяше капките дъжд, играеше си, танцуваше с отронилите се листенца и нежно ги полагаше на земята. Полюшваха се тревичките, израснали по полянките или щръкнали по каменните исполини. Расти, расти, тревичке, там, под бурното небе!

Нейде горе в гората, там в планината, човек седеше в тревата. Свела се бе тревата, поела бе земята тежестта му. Облегнал се бе човекът на възлестата кора на близкото дърво. Заслоняваха го клоните от капките дъжд, които бавно си проправяха път между клонки и листенца, и капваха, капка по капка...

Взрял се бе човекът към далечината. Нейде там долу бе градът, притихнал, сякаш унесен от дъжда. А тук гората тъмнееше и се губеше във висините на планината, устремили се да достигнат небесата...

Капеше дъжд, капка по капка... Галеше вятърът лицето му, и неговият полъх носеше дребни пръски дъжд, нежни като морска пяна. После утихваше и, сякаш забравил човека, поемаше нанякъде – вода и вятър бродеха по земята.

Човекът задиша дълбоко и свеж въздух навлезе в дробовете му. Стиснаха шепите му планината и се напълниха с влажна пръст. Сякаш за да стоплят треперещия човек клоните се приведоха, да го обгърнат, в майчина прегръдка да го успокоят.

Тихи стъпчици шумоляха в гъсталака. Животинки се движеха из гората. Малка катеричка размърда клонки и се спусна по дървото. Приближи се внимателно и притича лекичко по притихналия човек. Спря и го огледа – странното същество стоеше неподвижно, сякаш се сливаше със ствола на дървото. Катеричката бе виждала много такива същества да бродят из гората (вдигайки невъобразим шум), но от този не се страхуваше... Обърна се и заподскача с развята опашчица напред, към другото дърво...

Малка мравчица, поела по своя път, прекоси огромна планина от човешка плът и пое нагоре по ствола на дървото. Отронило се листенце нежно затанцува във въздуха и леко се приземи в скута на човека.

Дъждът постепенно утихваше, и първите слънчеви лъчи си пробиваха път през разкъсаните облаци. Блещукаше гората, сякаш възродена. Усещаше се свежият дъх на отминал дъжд, птички прехвърчаха из дърветата и весело чуруликаха. Цветенца и тревички отправяха своя взор към слънцето и, разперили листенца, потрепваха от ветреца.

Елен излезе от гората и изтръска козината си, напоена от дъжда. Разлетя се облак от елмазени капчици, пълни със светлина, и заблестя в различни цветове. През магическия облак се приближи еленът до странното същество под дървото и го подуши.

“Здравей”- каза му Еленът, отърквайки шията си в него. Близна го с език по лицето и го погледна с големите си мъдри и малко тъжни очи.
“Привет, страннико, дошъл при нас в гората. Привет, страннико, поел по път незнаен” – говореше магическият взор, а човекът седеше безмълвно притихнал. Бавно сведе Еленът глава и остана неподвижен. Човек и животно безмълвно се познаха, в дълъг миг от вечността. После Еленът потъна в дъбравата, нейде към тучни планински ливади…

Нежно светеше Слънчо. Природата следваше своя път отново и отново, а човекът седеше, седеше, облегнат на дървото… приел и приет от древните дъбрави. Там, а незабележим. Странни и чудни неща се случваха, сякаш вълшебство, вълшебство бе… Животните говореха, дърветата шепнеха… Тревичките танцуваха, а майката Земя го прегръщаше в своята топла и нежна прегръдка. Бащата Небе го гледаше, а Вятърът бродеше по земята, рошеше косите му.

Друг човек, скитащ из гората, се спря под дървото. Видя човека и приседна до него. Заговори му нещо за някой, някога, но той оставаше безмълвен. Скиталецът положи ръце върху гърдите му и склони глава. После бавно стана, сплел ръце в безмълвна молитва, и заговори тихо, сякаш на себе си.
- Горкичкият, умрял е самотен тук под дървото… Отворил уста да поеме последния си дъх, сграбчил с пръсти земята, отворил очи, загледани нанякъде…
Приведе се да притвори клепачите му, но ръката му потрепна. Обърна поглед да проследи последния му взор и видя дъгата, образувана от лъчите светлина.
Дъга, между Земята и Небето, стълба към небесата… белег на завета между Бога и Земята… без край, без край, безкрай…

Дъгата ще бъде в облака: и ще я гледам, за да си напомням всегдашния завет между Бога и всичко живо от всяка твар, което е на земята.
Битие, 9:16






Допадна ли ви този материал? (5) (1) 3208 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.