Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част II (статия) - География, Любопитно, Европа, Люксембург, Пътепис, Пътуване
Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част II

Поредици: Люксембург - Великото херцогство на чудесата

Автор: Ива Коевска, събота, 04 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Добре. Признавам си, че преди да поема из улиците на люксембургското спа градче, задължително си сменям обувките, че и дрехите с тях. Психически се подготвям да обикалям до след мръкване и да снимам всичко, което мога. Като се започне от околностите на хотела и се стигне чак до изходите на Мондорф.

Въоръжена с чужд фотоапарат и много ентусиазъм се отправям към рецепцията. Твърдото ми решение да се сдобия с карта на градчето и да си съставя план на турчето. След поредния разговор на смесица от английски и френски (аз говоря на английски – гледаме се изумено – получавам отговор на полуфренски – усмихваме се неудобно – ръкомахаме) се сдобивам със заветното късче гланцирана хартия. Дотук добре – имам няколко отправни точки – хотела, църквата, казиното и кръговото кръстовище. Кметството и полицейското управление умишлено ги пропускам. На пръв поглед най-подходящо изглежда да тръгна през парка към казиното, да завъртя през него, да разгледам църквата и да се спусна обратно към хотела. Въоръжавам се с търпение и с един шеф и потеглям към неизвестността.

Всичките Уикипедии на света, че и целият Интернет не могат да предадат очарованието на това да си на истинско място, в реално време. И всичките снимки на света не могат да разкажат за чувството, което те изпълва, когато си свободен да бродиш на непознато място. И да се сблъскваш с чисто нов свят – като атмосфера, като архитектура, като светоусещане.

Е, тук съм. Първата ми спирка обаче не е казиното – то все още е доста далеч. Спирам още на изхода на хотела, където красив алпинеум отбелязва площадката със знамената. Добре поддържани алеи и морави. Тук е и първият от поредицата наглед безсмислени монументи, боднати на разни места из херцогство Люксембург. Ниска каменна колона се издига сред свежозелена тревичка, която очевидно е подстригвана от френски коафьор. Напук на плана ми, алеите ме отнасят отново към конферентната сграда. Имам да наваксам със снимките. Навсякъде е пълно с цветя – питам се кой се грижи за цветовете, които се усмихват под хладното септемврийско небе. Саксиите са част от конструкцията на хотела – някога някой е искал сред бетона да има живот и се е постарал да го осигури. Ако бях импресионист, щях да извадя четките и да започна със ситни мазки на четката да пресъздавам цветовете. Между разнообразните цветове и зеленината зървам и първата проява на хумор. Неочаквано до една от стените на хотела се мъдри билборд с унила възрастна двойка.

Е, това явно е първата забележителност и като папарак навлизам в личното пространство на бабата и дядото. Съдейки по сториборда – местната минерална вода действа или като виагра, или като разслабително. Или и двете? Във всеки случай след двойното посещение на кабинката със сърчицата бабата и дядото определено са окрилени от щастие (на тази възраст във всеки един смисъл рядко).

Тръгвам нататък. Някой явно си е падал по веселите сценки, защото поредната доза хумор се изсипва върху минувачите от едно от местните фонтанчета. Трябва да си призная, че където видя фонтан, мой е. Или поне го има на снимките ми. Излива ли се вода – неизбежно е тя да присъства на някоя фотография. Тук даже се захласвам – като истинско про започвам да щракам от различни ъгли. И определено предпочитам да подмина, без да се замислям, не особено ласкавия поглед на група местни лелки. Докато правя акробатични номера около фонтана, успявам да щракна и един от най-добрите си кадри за цялата люксембургска колекция – детайл на фонтана с котките и мишките.

Утолявам фонтанната си страст и уверено се връщам към входа на хотела. Все пак маршрут имам да гоня. Междувременно хладният въздух се промъква неусетно под якето ми и започва да ми прави мръсни номера. Истината обаче е, че не му обръщам особено внимание. Потеглям по уличката, по която пристигнахме по-рано. Отвъд единия ред сгради се вижда полянка, а отвъд нея – гората. На една ръка разстояние дърветата опасват Мондорф и дишат моя въздух. А после аз дишам техния. В кристално чистия въздух това ми се вижда почти нереално – сякаш ме дели само една крачка от това да съм отвъд проклетата цивилизация. Която впрочем тук е далеч по-ненатрапчива, ако трябва да съм честна.

На същата улица е и местната детска градина – прекрасна сграда, цялата обрасла в бръшлян. Строителните материали са потънали дълбоко под пълзящото чудовище, а точно в сърцето му дечурлигата празнуват най-хубавите си дни. Прилича повече на място, което да наречеш „у дома”, отколкото на едно от онези страховити помещения с вещици-лелки, които раздават фрикасе и пюре от круши.

След поредната фотосесия си лепвам определението „японски турист” и бодро преглъщам угризенията, че снимам твърде много. Поемам по прекия път през парка и започва да ми се струва, че градската градина заема около 70% от градчето. Чистите алеи се преплитат в сърцето на моравите, където е дървената детска площадка. Забранено е за кучета, велосипеди, автомобили и мотоциклети, както ме уведомява знакът на входа. Искрено се чудя дали не е забранено и за деца – зеленото кадифе на тревата се разстила, докъдето ти стига погледът. Мога да се закълна, че няма и едно прекършено стръкче, подало глава от рохкавата пръст. И тук отново се натъквам на поредното изумително човешко творение, цвъкнато насред тревичката. Гигантска тенис ракета с три дупки лежи небрежно на поляната. Може би Гаргантюа е играл тенис и после е забравил да си прибере спортната екипировка? Започвам да се оглеждам притеснено за гуменките и бандажа му. Кой знае върху кое дърво се поклащат.

Няколко стъпки по алеята по-нататък се натъквам на първия закононарушител. Документирам посегателството върху реда – люксембургска баба разхожда малко бяло джобно куче. Балканското ми възмущение и злорадство вземат връх и... Е, добре. Признавам си, че ме изпълва лека доза задоволство от вида на подскачащото бяло петно сред добре асфалтираните пътечки и подстриганата тревичка. Само че злобата е бързо забравена, толкова бързо пред ябълковото дърво, което се огъва от късни плодове... Отрупано с рубинени петна и то се превръща в обект на снимки и коментари. Не мога да не се сетя за всички джанки по парковете у дома, които още напролет са с прекършени свежи клонки, обрулени и обрани от хищен апетит. Покрай розовите храсти се сещам и за люляка, който едва успява да цъфне и изчезва от парковете. А тук, необезпокоявана от никого, вероятно последната розова пъпка за сезона се протяга към мътните облаци и леко трепери от студения въздух. Около нея преходната красотата на разцъфналите рози рони листенца и багри тревата.

Неочаквано паркът свършва. Границата му е улица, по която прелитат местните коли. Асфалт разсича зеленината и я оставя отвъд, като в паралелна вселена. Оказва се, че една пешеходна пътека по-нататък вече е казиното. Тук вече изваждам картата и започвам да преценявам къде точно се намирам. Докато се тюхкам, че няма кой да ми сложи надпис „Вие сте тук!” заедно с голяма червена точка осъзнавам, че картата май е в мащаб 1:1. Според това, което виждат очите ми, намирам се на най-голямата права отсечка в града (около педя по картата, около 100-200 метра действително) – точно между кръговото и завойчето. Ок, казвам си, пред входа на казиното съм. Или поне би трябвало. Вход не се вижда. Но за сметка на това има фонтан! Зеленасял! След кратка фотосесия успявам да забележа, че току до фонтана е „Къщата с патките”. Всъщност доста приятна къщичка – в характерния за мондорфското предградие стил, с огромна градина и куп гипсови патки, наредени я по тревата, я по первазите. Гипсовото стадо спокойно пасе от свежия въздух и пази дома от посегателства.

След като се откъсвам от белите пернати гардове, тръгвам да търся входа на казиното. Според Гугъл – едно от двете казина изобщо в Люксембург. Междувременно учтив надпис ме уведомява, че тревата е под видео наблюдение и е забранена за деца. Без да нагазвам в свещената явно трева стигам и до казиното. Казино 2000 е футуристичен комплекс от бетон и стъкло, със знаменца и грандомански размах. Започвам да се чудя откъде се е взел сред цялата тази кукленска атмосфера. Отвъд него отново се вижда гора – пухкава безкрайност по целия хоризонт. Зад гърба ми дреме градът – с минималистични шумове, с топлия дъх на заспало чудовище, а пред мен изпълзява гората. Някъде до мен се разлива асфалтът на паркинга – сиво езеро с островчета от пурпурни цветя.

Продължавам разходката си. Панелната действителност не е подминала и Мондорф. Само че тук не се извисяват бетонни чудовища с безчет етажи. Тук всичко е малко, не по-голямо от парченце Лего, с което някое дете бог си е играло. Малък жилищен комплекс от триетажни блокчета маркира къде детската игра е изневерила на въображението и е посегнала към еднообразието. Само че дори и тук цветът се е разлял по сградите, сякаш току що нанесен от веща ръка. Докато щракам воайорски, натъквам се и на велопаркинг. Металната пружина се е разпънала до търговския комплекс и мълчаливо чака да прегърне някоя велосипедна гума.

Оттук започва търговската част – по-модернистична сграда, от чиито стени бликат стъкло и бетон. Тук е една от кръчмите, местният супермаркет, книжарницата и няколко магазина за дрехи и обувки. И местният банкомат. Студът и мракът, които водя със себе си от София, все по-удобно се настаняват във въздуха. А моят фотоапарат ме изоставя. Батерията му потъва в небитието. С това обаче разходката далеч не приключва.

Оказва се, че Мондорф разполага с футболен стадион и рампа за скейтборд и ролери. Местният булевард опасва жилищния комплекс, търговската част и спортния център. Върху огромната черна лента се преследват детските колички на местните жители – очевидно предпочитанието тук ляга върху минита от всякакъв калибър и марка. Трафикът не е голям. За сметка на това обаче току до булеварда гордо вирнали нослета са няколко цветни лехи. Последните цветя за годината разпръскват характерната за големите улици сивота и униние. И докато не погледнеш към пътя, едва ли ще се сетиш, че не си в най-голямата градина на света.

Ускорявам ход, защото вече не мога да снимам. Оставям отраженията да се запечатват върху ретината ми. Едно премигване – една снимка. Само за дъх събирам повече картини, отколкото мога с фотоапарата. Нуждата да бързам ме притиска. Не мога да видя всичко наведнъж. Искам. Но стените на моята галерия от спомени са ограничени и ако продължавам в този дух, скоро ще стигна края. Затова просто си поставям крайна цел на пътуването след десетина минути и после ще се върна в хотела. Празно обещание.

Изведнъж се озовавам на границата. На няколко крачки от Франция. Любопитството ме отвежда по пешеходната пътека и покрай поста, който отдавна се е разделил с граничарите си. Спирам тук. Защото това са цели два живота, разделени от мисъл с дебелината на косъм. Тук съм, а после съм отвъд. Все още не знам какво ни разделя. Тук има къща, през която минава границата. Чудя се, ако се родиш в грешната стая, каква е националността ти?

Граничната кабинка е като забравен артифакт. Само че от вътрешността и още струи силата да спира. Да разделя. Да разчупва съществуването. А от другата страна улицата е все същата. Пътят е един – впил устни в земята. Целувка, която може да продължи цяла вечност. В крайна сметка, границите – това сме ние. Не са мислените линии, нито граничните реки, нито бодливата тел. Всичко това е аватар. Аватар на мен, на теб. На другите. Защото отвъд никога не е по-различно.

Обръщам гръб на Франция. Обратно в люксембургския Мондорф мракът вече е полял всичко наоколо. Капките му изпиват сиянието на деня, пречупват го и остават само светлините на града. И той като мен заспива. Нощта е беззвездна, а утрешният ден е на цял един сън разстояние.

(следва продължение)






Допадна ли ви този материал? (16) (0) 4455 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.