Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част I (статия) - География, Любопитно, Европа, Люксембург, Мондорф, Пътепис, Пътуване
Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част I

Поредици: Люксембург - Великото херцогство на чудесата

Автор: Ива Коевска, петък, 03 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Пътуването е изумително преживяване. Не защото от точка А се озоваваш в точка Б, В или която и да е друга буква. Изумително е, защото те променя – с тракането на влака по релсите и с грохота на самолетния двигател. Никога не си същият, когато се завърнеш у дома.

Рано е. Събуждат ме две последователни аларми. Пронизителният писък на джиесеми оповестява, че е 3 и половина. След полунощ. Успявам някак да си измия зъбите и събирам кураж да погледна навън. Нощта е беззвездна. Като повечето нощи над София. Не знам какво се е ширнало отвъд прозореца – облаци ли, смог ли. Нещо.

Успявам да напъхам четката за зъби в последните пролуки на куфара и тръгвам надолу. Аз, куфарът, ръчният багаж и чантата с лаптопа. Колата ме откарва на летището. Пътищата са празни – само чифт заблудени фарове прехвърчат по Цариградско шосе и техният шум се отнася към хоризонта. От вълнение не смея да премигна.

Терминал 2 на летище София блести като коледна витрина. Ширнал се е в равнината, а над него отеква тишината. Моят полет е първият за деня. И вътре зад стъклото е полупразно. От време на време някой самотен куфар на колелца се отправя към чек-ина. Чуват се сънени разговори. Дори думите ги мързи да отворят очи и да се понесат из глухия въздух на летището.

Минавам проверките и се залепвам на изхода. Чакам и гледам тъмното небе над самолета, в който се е впила пиявицата на ръкава. Засмукал корпуса на огромната небесна колесница, ръкавът ме отвежда към вътрешността. След настаняването по седалките следват детайлни инструкции на английски и немски как да закопчая колана си и как да се оправя с кислородната маска. Учтив запис на български повтаря казаното. После стомахът ми се обръща, когато се отлепваме от земята. Гледам как асфалтът на пистата се отдалечава. После София се превръща в паяжина от светлици, разпъната под илюминатора. Все още небето тъне във виолетов мрак. Самолетът изведнъж заравя хищно муцуна в парцаливи облаци и София изчезва. Още по-нагоре и нагоре. И нагоре. Някъде под краката ми има земя. Над нея обаче се е ширнало пухкаво покривало от тумбести облаци – тежка вълна, стригана от овчиците на дядо Боже. Не е трудно да си представиш, че Христос и Зевс си пият сутрешното кафе върху ширналата се между хоризонтите облачна маса.

Пропускам изгрева в опит да дремна. Обагреното в прасковено небе остава някъде зад опашката на самолета. Около час по-късно сред плътната пухкавост се появяват дупки. Моментално се сещам за Hole in the Sky на Black Sabbath. Hole in the sky, take me to heaven. Само че аз вече съм тук – вътре в синевата и чакам да сляза от нея. През всяка дупчица се вижда късче мътнозелена земя. Друго няма – само тъмнозелено. С кацането шотландското каре на пейзажа се изчиства от мъглявините. Виждам пътищата, който прорязват прилежно изораните ниви на Германия. Малките градчета са на педя разстояние, а тук-таме някой завод пуши като в детска рисунка. Цветовете на тази земя са взети от друга палитра.

Кръжим и кацаме във Франкфурт. Летището е огромно. Имам да убия тук цели 2 часа до следващия полет. Струват ми се цяла вечност, но докато уверено търся правилния терминал и правилния изход, докато русата германка проверява багажа ми и се редя на опашка, за да мина през металодетектора, изгубвам 120 минути. Ескалатори, стълби и движещи се пътечки се превръщат в лабиринт от Страната на чудесата, а моят собствен бял заек е надписът на един екран – полетът ми излита от този и този изход. Изборът от безмитни магазини е по-голям от витрините на Витошка. Сякаш съм тръгнала на шопинг тур. Междувременно виждам какви ли не хора, които ме очароват повече от шаренията по щандовете. Видях афроамериканци в автентични носии, видях и негърка в синя дреха на монахиня. Беше понесла куфар и паспорт към паспортния контрол. Индийците дори няма да ги споменавам. Само ще отбележа, че в магазина за фотоапарати, джиесеми и други технологични джаджи имаше сбръчкан дядо, който приличаше на няколкостотин годишен йога, понесъл се към нирванта. Големите летища са места, където да отвориш очите си за чудесата на хората около себе си – не за забележителностите и старините на градовете. Виждаш лица, представяш си съдби и потъваш в историите, които си измисляш. Докато захласното се оглеждам наоколо, успявам да се добера някак до гишето на Luxair и усмихната връчвам поредното билетче на още по-усмихнат младеж.

Този път ме очаква витлов самолет – бомбардиер според брошурката, с която идва седалката ми. Малко, тясно и особено е. Можеш да усетиш как другите пътници дишат. Още преди да излетим, стюардеса, която не разбира бъкел английски, размята кутии с храна. Започваме рулирането из пистите на Франкфурт. Мислено си казвам: „Люксембург, дръж се. Идвам.”. Междувременно същата стюардеса идва и ми се кара, че съм си пуснала табличката, за да си оставя кутията с храната. Е, къде точно трябва да си бодна тази кутия, мисля си аз, докато с една ръка придържам яденето, а с другата съм се вкопчила в седалката. Стомахът ми отново се обръща. Започвам да свиквам с усещането. От витлата изглежда, че се движим в постоянна турбуленция.

Полетът продължава едва 25 минути, от които завоите в небето и кацането ми се струват мъчителни. Слизам, намирам багажа си относително лесно на лентата и се отправям към изхода. Летището на Люксембург напомня софийското – малко и уютно, без много блъсканица. Тук се говорят немски, френски и някакво наречие, наречено „люксембургски”. Това ми каза Уикипедията, докато проучвах къде точно отивам. Въпреки езиковата бариера, за щастие по летището има табелки на английски. А и аз трескаво си припомням малкото фрази на френски и немски, които знам – с надеждата да ми влязат в употреба.

След изхода на митницата започвам усилено да се оглеждам за човека, който уж трябва да ме чака от страна на INSAFE. На първия пункт го няма – но забелязвам количества народ с табелки „Транспорт” и „Превоз”. Един ескалатор по-нагоре усмихната жена с табелка “Schoolnet” седи насред бъбреща си групичка хора с куфари. Включвам на английски и се представям – отговорът на френски е, че дамата не говори английски. Започнахме да употребяваме универсалния език – смесица от езиците, които знаем и редица знаци и посочвания. Дори успявам да кажа: „Мосю Симеон Кисьов н’ариве па” и да го посоча в списъка. Оказвам се част от шумната групичка, която си комуникира на английски, френски и няколко други езика.

Натоварваме се в мини автобусчето и потегляме към Мондорф-ле-бан (или Мондорф Бански). Пред нас се ширва опънатата панделка на пътя. Равен и сивкав асфалт маркира пространството пред нас, а отстрани се диплят плюшени дървета и зелени поля. Щом се изнизваме от околностите на столицата Люксембург, трафикът намалява, зеленината се увеличава, а нашата шофьорка не вдига над 80 км/ч. Освен прекрасната зеленина и добре поддържаните земи тук-таме се виждат да преживят кончета и кравички. Млекодайните госпожи спокойно се разхождат из полянки с вид на английска морава от Уиндзор и току полягат из тревата. Цветът им на бонбони карамелки ме преследва чак до Мондорф.

Градчето (доста гръмко название за населено място с около 1000 души население) е курортно селище с множество минерални извори, прекрасни условия за спа туризъм и великолепна природа. Намира се на югоизток от столицата и е на границата с Франция. Впрочем това не е съвсем вярно – границата с Франция минава през Мондорф и е достатъчно просто да пресечеш улицата, за да се окажеш в страната на Рокфора и шампанското.

Влизаме в Мондорф откъм Рьомиш и след съвсем малко маневри по мондорфските улички се озоваваме пред хотела – Парк Хотел „Демейн Термал Мондорф” – доста живописна сграда с контрастна за града архитектура. За разлика от мъничките китни двуетажни къщички с ярки фасади и островърхи покриви „Домейн Термал” е изцяло от бетон в характерен по-скоро за 60-те стил – тераси и остри ръбове. Сградата е триетажна, разлята на огромна площ. Към територията на хотела спадат паркинг, огромен парк, какъвто съм виждала само по филмите (с лабиринти, изкуствено езерце, поддържани алеи, поляни и лехи с цветя), сграда за конференции и семинари, оранжерия и спа комплекс.

След като се изсипваме от търбуха на автобуса към 11-12 ч. (местно време, в София трябва да е около 12-13 ч.), цялата ни шумна групичка се отправя към лобито на хотела. И тук английският се оказва проблем – рецепционистката определено може да го говори, но с толкова странен акцент, че ми отнема цяла вечност да свикна с него. След няколкоминутни дискусии стигаме заедно до заключението, че съм настанена в стая 106 на първия етаж, който е и етажът на ресторанта. Затътрям куфара си натам доста ентусиазирано с надеждата да стигна по-бързо до тоалетната. Природният повик обаче е заглушен от откритието, че хотелската ми стая е около два пъти по-голяма от предното ми жилище. Интериорът е много приятен – с интересни пана по стените. Най-голямата изненада от всичко обаче е огромната тераса, която гледа към гората и към парка на хотела. След като излизам от транса, успявам да се приведа в що-годе приличен вид и да се регистрирам за първия ден от обучението.

Няколко часа по-късно, свободна от обръча на приветствените слова, успявам да тръгна из Мондорф...

--
(следва продължение)






Допадна ли ви този материал? (10) (0) 5144 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.