|
Сивостен :: Орденът на Св. Георги (част 2) (статия) - Разкази, Творчество
 | |
Продължението на:  Орденът на Св. Георги (част 1)
* * *
- Колко често си бил на лов, Тома?
- Точно седемдесет и три пъти, отче.
- Не това имах предвид, братко. Колко пъти си участвал в лов?
Брат Тома се замисли. Без съмнение това бе подвеждащ въпрос, но каква точно бе целта? До сега той не бе участвал пряко в нито един лов, като се изключи последния инцидент. От друга страна, когато го бяха намерили той на практика бе мишената на лов. Момчето се замисли за момент. Можеше спокойно да каже, че не е сигурен, но дали уловката не се състоеше именно в това?
- Прекалено много се бавиш с отговора си, братко – намръщи се отец Григорий. – Човешката природа е мнителна. Всеки път, когато се замислиш прекалено дълго преди да отговориш, хората си мислят, че не си искрен или криеш нещо от тях.
- Но не и вие, отче.
- Хората от вярата гледат да не са заслепени от подобни предубеждения, братко, но не забравяй, че и те са хора.
- Не мога да разбера въпроса ви, отче. Ако следвам логиката си, нито веднъж не съм участвал в лов, тъй като брат Мартин винаги ме е използвал единствено да откривам присъствието на самодиви и таласъми. Обикновено ме пазеха да не върша каквото и да било друго. Последния път обаче се изправих срещу две самодиви.
- И трудно ли ти се стори да ги победиш?
- Не, разбира се – учудено отвърна Тома.
- По какво се разбира? Отец Кирил не успя дори да нарани една от тях, а той е участвал в няколко лова срещу самодиви. Обикновено се необходими поне десетина опитни ловеца да се справят дори с млада самодива, а ти се би със две.
- Бог бе с мен, отче.
- Така е. Също така е вярно, че си още дете, а именно децата са най-възлюбени от Него, но има и друга причина.
Момчето не каза нищо.
- Какво си ти, Тома?
- Не знам, отче. Брат Мартин никога не отговаряше на този въпрос, колкото и да го молех. Дълго време предполагах, че съм изчадие, което помага в намирането на други изчадия... но ако бях такова, защо Бог е с мен?
- Истината, братко, е че никой не знае какво точно представляваш. Когато те донесоха в манастира, аз лично изпратих най-доверените си монаха да разберат повече за пещерата и за теб. Никой от тях не можа да ми даде задоволителен отговор. Със сигурност знам, че не си бил роден в пещерата, където брат Мартин те е намерил. Знам също така, че макар да приличаш на самодива и да разполагаш със способностите на такава, ти не си такъв. В тебе има нещо човешко и то не метафорично. По някаква неясна причина част от тебе е човек, но също така част е самодива. Но ти си наясно с това, разбира се. Достатъчно си умен, за да знаеш какви бяха заповедите на братята, които не те изпускаха от поглед. Това бе задачата и на брат Мартин, макар в последните няколко години да съм леко обезпокоен от поведението му. Моля се Бог да усили вярата му.
- Амин – Тома се прекръсти.
- Волята и вярата ти са силни, Тома, но тялото ти все още не може да понесе да остане далеч от природата за дълги периоди от време. Колкото и да се опитваш да го скриеш, знам че когато си в манастира постоянно си болнав, въпреки билките, които ти даваме. Това е причината, поради която накара да зазидат прозореца ти, нали? Да се предпазиш от изкушение. Правилна постъпка, но недостатъчна за брат на този манастир. Отсега нататък ще трябва постоянно да се предпазваш от изкушенията, които са пред теб и с нищо да не показваш, че те изкушават.
- Да, отец Григорий.
- Също така, докато си на лов с мен, по някое време несъмнено ще дойде моментът, в който странни мисли ще се зародят в главата ти. Ще започнеш да се питаш дали не може да спасяваме самодиви, вместо да ги убиваме. След това, ще се зачудиш, дали не трябва просто да ги оставим на мира.
- И какви са отговорите на тези въпроси, отче?
- Отговора е само един – трябва да се борим срещу злото. Това е отговорът на всички въпроси, братко. Запомни го.
- Да, отче.
* * *
Стаята бе малка и неудобна, с четири камери, поставени във всеки горен ъгъл. През по-голямата част от годината стаята бе празна, но от време на време изникваше причина, която налагаше използването й. В този случай причината бе телефонно обаждане, направено преди два дена. От тогава стаята бе изчистена и подготвена за целта, която изпълнява. Новината бе достатъчна да накара главата на цялата организация да се появи лично, за да стане свидетел на събитието. За съжаление това изобщо не го радваше. Сегашният момент бе възможно най-лошият за подобни прояви. Някой от подчинените му отново бе проявил прекалена самоинициатива.
Влизайки в огромната, специално приготвена за него стая, мъжът веднага повика ръководителя на лабораторията при себе си, заедно с няколко от помощниците му. Тримата го бяха уверили, че всичко е наред и че са взети всички мерки за безопасност. В това, разбира се, не можеше да има и съмнение. По някаква странна причина обаче, нито един от хората не можеше да обясни откъде точно бе дошла заповедта за използване на стаята. Преди години мъжът би наказал всички изключително строго, но за щастие вече бе значително по-прагматичен, а и не можеше да се лишава от хора толкова близко до края на проекта.
След като изслуша изчерпателните им, но напълно безполезни обяснения, мъжът любезно отпрати хората и се вгледа в екраните, заемащи една от стените на стаята. Сред множество други неща, там ясно се виждаше стаята от четири различни ъгъла.
- Къде си? – попита мъжът, като застана пред стената с мониторите.
- На вашите заповеди, господарю – черно петно се появи на пода близо до него.
- Кой заповяда това?
- Гамина, господарю – каза без колебание таласъмът. – Наблюдавахме Аврора през цялото време, така че няма как да е тя.
- Само Аврора, така ли?
- Да, господарю. Гамина и групата й някак си успяха да се скрият от нас. Все още никой няма представа как точно са го сторили.
- Интересно. И какво е наложило използването на стаята?
- Гамина е успяла да залови един от черноризците, които се борят срещу вас, господарю.
- Черноризец, казваш.
Лошо, извънредно лошо. На практика това означаваше, че Гамина бе обявила война на църквата. В по-голямата си част това не означаваше кой знае какво. Болшинството от духовенството и представа си нямаше за какво точно става дума. Те дотолкова се бяха замесили в светските дела, че преследването и екзорсиране на демони им звучеше като нещо от древното минало. За сметка на това обаче продължаваше да съществуват и такива, които неуморимо преследваха таласъми, самодиви и други странни създания. В последните години се бяха превърнали в истинска напаст. Само през последните няколко месеца четири новопоявили се самодиви бяха унищожени, както и десетина плътника и неколкостотин таласъми. Отвличането на екзорсист само би наляло масло в огъня.
- И какво успя да научиш за него? – замислено попита мъжът.
- Не мога да го доближа, господарю. Този е ловец на самодиви. Дори без кръстове е прекалено ярък, за да го доближа.
- Разбирам. Така и така съм тук, кажи на ръководителя, че вече можем да започнем с разпита.
Стаята на малката стая се отвори и вътре бе хвърлен младеж облечен в черни дрехи. На вид изглеждаше на не повече от седемнадесет, но белезите по лявата част от лицето му ясно показваха, че е участвал в доста пъти в лов.
- Как ти е името? –силен металичен глас изпълни стаичката.
Леко объркан, младежът се изправи и започна да се оглежда. С изключение на вратата около него имаше единствено бели стени и четири камери.
- Къде са останалите като теб?
- На свобода – усмихна се младежът на една от камерите. – Където не можете да ги хванете.
- Просто въпрос на време. Хванахме теб, ще се справим и с тях.
- Единствено, защото трябваше да ме хванете.
Интересно изказване. Мъжът пред мониторите се почеса под брадичката. Монахът нарочно се бе жертвал, за да могат другите да се спасят? Имаше логика в това. Разбира се, Гамина не бе способна да предвижда такива сложни сценарий. Въпреки огромните си способности, самодивите си оставаха ограничени създания. Те никога нямаше да могат да разберат смисъла на саможертвата. Ето откъде идваше проблемът.
- Защо си толкова сигурен, че вече не сме заловили спътниците ти? – продължи металичният глас.
- Самодивата ви не може да ги усети. Наложи се да привлека вниманието й, за да ме забележи.
- Самодивите са способни на далеч повече неща, отколкото можеш да си представиш.
- Ха! – изсмя се младежът. – От пет години ловувам самодиви. Отлично знам на какво са способни, включително и двестагодишните. Но явно има неща, които вие не знаете за тях.
- Опитите ти да ни заблудиш са елементарни.
- Неща, които никога не може да разберете, поради простата причина, че никога не сте се изправяли срещу самодива! Например, че докато се наслаждават на жертвата си, те са доста разговорливи, особено ако мислят, че наоколо няма никой друг.
Мъжът пред екрана пребледня. Не, не можеше да бъде! Възможно ли бе Гамина да е толкова глупава, че да каже нещо за проекта? Щеше ли мечта, започната преди пет поколения, да бъде провалена от шепа монаси и глупостта на една самодива?
- Какво точно ти каза тя?
- Достатъчно да заинтригува Съвета, а те със сигурност няма да позволят проектът ви да продължи.
Проектът?!? Той знаеше! Гамина му бе казала всичко! Извън себе си от гняв, мъжът раздроби един от мониторите пред него. Бе толкова близо, а сега всичко бе на косъм от провал. Десетина секунди по-късно в стаята моментално бяха дотичали ръководителят на лабораторията, един от помощниците му и няколко куриера. Мъжът ги изгледа мрачно.
- Искам веднага да превърнете този монах в плътник! – заповяда той.
- Но, господине... – започна неуверено ръководителят. – Той е Божи слуга. Ритуалът не може да подейства... Нужно е да го изкушим да извърши сериозен грях преди да...
- Тогава нахранете някой плътник с него! Ако нямаме недовършен, някой да отиде в най-близкото гробище и да се сдобие с някакъв! Не ме интересува какво ще правите, но искам до час да видя как плътникът то поглъща!
- Разбира се, господине.
- Също така искам да разберете къде е бил през последната седмица! Анализирайте дрехите му, предметите, които е носил, всичко! Искам да разбера къде се крият останалите като него. Нямат директна връзка с църквата, което означава, че са в някое частно манастирче някъде.Искам до полунощ да разполагам с тази информация, иначе ще превърна всички ви в плътници!
- Да. Веднага, господине.
- Сянка, намери Аврора и й съобщи да събере цялата свита. Когато разбера къде точно се крият монасите, искам да отиде там и да разруши всичко до основи! Да не остане и следа, че някога там е имало живот!
- Да, господарю - отвърна таласъмът и изчезна.
- Оплеска всичко, Гамина! Веднъж успешно да приключа с проекта, ще приключа и с теб. Този път баща ми не е тук да те спаси от мен!
* * *
Делеен продължаваше да души наоколо. Сетивата му не долавяха и помен от чуждо присъствие, но дълбоко в себе си той подозираше, че лъжат. Не можеше и да има съмнение, че някой ги бе взел на мушка. Още откакто бяха доближили хижата, непредвидени неща бяха започнали да се случват. Като начало, колата в която се возеха изведнъж се обърна без никаква видима причина. В процеса бе загинал шофьорът, а госпожата бе леко наранена. Очевидно за всеки, това бе засада, но изненадващото се криеше в това, че враговете бяха предпочели да се бият на открито. Защо бяха предпочели подобен ход? Със сигурност бяха наясно, че тъмнината няма да ги скрие от стрия поглед на Делеен и спътниците му. Толкова самоуверени ли бяха станали? Очевидно да. Без съмнение, през последните няколко години действията им бяха станали все по-смели, но дори в най-песимистичните си предположения Делеен не бе предполагал това. Подобно поведение граничеше с открита война.
Делеен извади мобилният си телефон и отиде в менюто за автоматично набиране.
- Аз съм – каза той след малко – Не забелязвам никакви следи. Сигурни ли сте, че това е мястото.
- Така сочат данните – дойде отговорът. – Би трябвало да е там някъде.
- Добре, ще поогледам още малко и се връщам в хотела. Някакви новини?
- Нищо. На този етап сме сами.
- Ясно, а поне можеш ли... Ало?
Чу се силно изпращяване, след което връзката прекъсна. Делеен направи няколко опита отново да се свърже, но без успех. Телефонът му вече за нищо не ставаше. За момент се замисли дали да не го хвърли, но в крайна сметка предпочете да не го прави. В края на краищата можеше да послужи за нещо по някое време. Сега само оставаше да се разходи още малко и...
Делеен спря. Зад него се бе появил строен юноша, който го наблюдаваше с интерес.
- Доста се забавляваш, като гледам – усмихна се младежът. – Само внимавай да не се порежеш. Доста остри скали има наоколо.
- Дойдох единствено да ви предам едно съобщение – отвърна Делеен, правейки крачка назад.
Юношата само кимна.
- Считаме, че...
Преди да успее да се доизкаже, земята под Делеен поддаде без никаква видима причина, повличайки го надолу. Докато падаше, едно парче скала се заби в челото му, преди почвата да го погълне изцяло.
Юношата спокойно изгледа цялата сцена, след което леко поклати глава.
- Предупредих те да внимаваш – засмя се той. – Надявам се следващия път тези над теб да пратят някой по-важен. Нямам никакво намерение да се занимавам с мърши като теб.
* * *
Погледната отвън сградата приличаше досущ на клон на банка – добре осветени, с множество камери и огромно лого точно над входната врата. Това, което малцина знаеха обаче, бе че тази “банка” не разполагаше с нито един клиент. Всеки влязъл вътре с идеята да си открие сметка скоро разбираше, че за целта трябва да разполага с членска карта. Откъде и как точно се издаваха подобни членски карти си оставаше пълна загадка, тъй като местните служители нямаха право да обсъждат този въпрос а данни не можеха да се намерят никъде другаде.
Истината бе, че в сградата никога на се бяха правили парични трансфери, нито каквито и да било други банкови операции. Персоналът бе съставен единствено от охранители, симулиращи дейност. Тяхната задача бе да се погрижат никой без съответните правомощия да не проникне във вътрешността на сградата.
Няколко преки от въпросния клон, точно до мигащия в жълто светофар бе паркиран бял микробус. Това също не бе обикновена кола. Хората вътре бяха дошли с една единствена цел, която след миналата нощ бе станала значително по-сложна за постигане.
- Скоро ще дойде обедната смяна – каза едър мъж облечен като капитан от полицията. – И все пак бих предпочел да изчакаме още няколко дена преди да действаме. Няма и седмица от залавянето да другия екип.
- Именно поради тази причина едва ли ще очакват акция толкова скоро – отвърна висока в бежов костюм. – Съвета на игумените изрично заповяда да сме експедитивни.
- Нямах намерение да покажа неуважение, майко – смотолеви мъжът. – Единствено мислех за успеха на мисията и честа на Ордена.
- Разбирам – жената леко сви очи.
- Какво да правим с момчето, майко? – мъжът погледна към задната част на микробусът, където Даркър продължаваше да спи спокойно. Ако можеше да се разчита на силата на приспивателното щеше да остане така поне още половин ден. Въпросът бе, какво следваше след това. Когато двамата бяха разбрали, че той бе мишена на таласъми, те веднага го бяха измъкнали, с надеждата, че ще от него ще научат важна информация. Това така и не се осъществи. Момчето не знаеше абсолютно нищо, то дори не бе наясно какво точно представляват таласъми и самодиви. Оставаше си пълна загадка защо врагът бе изпратил слугите си да го унищожат.
- Ще му поразбъркаме спомените, и след като сме сигурни, че е извън опасност ще го върнем – отвърна жената.
Мъжът кимна. Стандартен начин за действие, особено в градска обстановка. Независимо какво ставаше, независимо от акциите и двете страни гледаха всичко на повърхността да изглежда абсолютно нормално. Можеше цяла сграда да бъде разрушени в резултат на битка, а вестниците дори нямаше да отделят и една колона. Най-много да опишат инцидента като борба за територия между престъпни групировки. Обикновените хора така и не научаваха тази част от ежедневието. Всичко звучеше идеално, и все пак на мъжа му липсваха горските акции. По време на лов сред природата всичко бе открито, всеки знаеше каква е ролята му и я изпълняваше. В градът нещата се бяха изродили в игра на политика. Всяка страна се стремеше да окаже влияние на различни държавни органи, или да разрушат определени активи с цел да затруднят враговете си. Операцията с момчето бе типичен пример – не бе важно колко бе значимо то, стига спасението му да проваля мисия на противника.
- Време е – жената отвори вратата на микробусът.
Двамата излязоха и веднага се насочиха към набелязаната сграда. Бе обед, но въпреки това целият район бе изненадващо пуст. Това едва ли бе нормално, но именно в този момент подобен развой на нещата можеха да се окажат от полза.
Мъжът и жената стигнаха до клонът и без да забавят крачка влязоха вътре. Както можеше да се очаква всички “служителите” погледнаха към тях в очакване.
- Тук съм да взема пет по сто милилитра – каза уверено жената поставяйки малка желязна карта на бюрото на гише “Информация”. – Освен това ми е наредено да проверя състоянието на момичето.
Човекът зад гишето и изгледа, след което взе картата и изчезна някъде навътре в сградата. В момента сигурно проверяваше дали жената бе тази за която се представя. Реално вероятността да я пусне бе петдесет на петдесет. Идентификационната карта бе изрядна – нямаше начин някой да се усъмни в нея. От друга страна едно обаждане до по-горна инстанция и веднага щеше да се разбере, че никой не бе наредил да провери “момичето”. Всичко е в ръцете на Всевишния, помисли си жената, нека бъде волята Му.
Около пет минути по-късно служителят отново се появи и я помоли даго придружи. Двамата отидоха до единственият асансьор в сградата и влязоха вътри.
- Съжалявам за забавянето – каза служителят. – Преди няколко дена имахме инцидент и трябва да сме по-внимателни.
- Именно затова съм тук – отвърна остро жената. – Всичко ще се реши в следващите няколко дена и трябва да сме сигурни, че не са направени други грешки.
Тонът й определено стресна човекът и той не обели и дума повече докато не стигнаха до осмия подземен етаж. Най-после! След години планове Съвета на игумени най-после щеше да разбере какво се крие в лабораторията на врага. Десетки сестри и братя бяха пожертвали живота си за този ми. Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Жената направи крачка напред и се озова в тесен бял коридор.
- Ще ви изчакам тук – каза служителят. – Моля, не са бавете твърде много.
Жената кимна и устремено закрачи напред. За разлика от горните етажи на сградата коридорът бе доста стар, може би построен някъде приз шейсетте. Изненадващо липсваха всякакви камери или сензори за за наблюдение. Вероятно се разчиташе, че никой нежелан не би стигнал до асансьора. Майката подмина три врати, на четвъртата обаче нещо я накара да спре. Свикнала да разчита изцяло на инстинктите си, жената отвори двойната врата и влезе. Това, която я очакваше вътре обаче се оказа далеч по-шокиращо отколкото можеше да си представи. Зад стена от стъкло, прикрепени към тавана висяха десетки самодиви. Множество тръбички пронизваха тялото на всяка една от тях.
- Впечатляващо нали? – чу се женски глас. – Съмнявам се, че някой от черноризците ти е виждал толкова много самодиви накуп. От друга страна те едва ли вече могат да се нарекат самодиви.
Жената в бежовия костюм се обърна. На две крачки зад нея бе застанала не друг, а Аврора – най-древната самодива известна на Съвета. Ето защо толкова лесно бе влязла вътре. Всичко се бе оказало поредния капан.
- Бе прекалено самоуверена, майко – продължи самодивата. – Трябваше да послушаш младия си брат. На него му бяха необходими едва няколко минути да разбере, че това е клопка. За мое съжаление хората на господаря се оказаха неспособни да го заловят. Напълно нормално, като се има предвид, че са просто човеци.
- Какво е това място? – трепереща попита майката. – И мен ли ще окачиш там?
- Разбира се, че не – изсмя се самодивата. – То е запазено единствено за самодиви, залинели поради липса на допир с природата. Статистически едва един процент успяват да запазят жизнеността си след десетилетие в града. Тези, които залинеят господаря слага тук, за да използва кръвта им.
- Ето откъде идва изкуствената кръв...
- Да. Когато лабораторията за пръв път започна да функционира едва издържах да стоя тук. Гледката беше доста... обезпокояваща. Скоро обаче всичко това няма да е от значение.
- А момичето? – попита жената. – Какво е момичето.
- Ах, да... момичето. Бих ти го показала, но господарят изрично заповяда никой освен мен и още трима да не се доближават до нея. Тя е прекалено специална за плана му. Истинско съкровище, както бихте казали вие – самодива със свободата на човек, способна да взема свои решения и за разлика от мен напълно защитена от контролиране.
- Нож с две остриета...
- Едва ли – поклати глава Аврора. – След време може би, но в момента е прекалено млада. Ще са необходими години преди да е способна да ни противостои, а по всичко изглежда, че едва ли ще оцелее толкова дълго.
Майката отвори уста да попита още нещо, но преди звук за излезе от гърлото й, ръката на самодивата я прониза право през сърцето. Кръв оплеска белия под на коридора, както и част от стъклената стена.
Невъзмутима, Аврора извади ръката си от топлото тяло и го остави да се строполи на пода. Жалка картина. В последно време стандартите на чернодрешковците съвсем бяха паднали. Навремето всяка акция бе планирана до най-малката подробност. Днес всеки си правеше каквото си иска. От една страна това бе добре – господарят бе по-добре защитен от всякога, но това не се вписваше в плановете на Аврора. Прекалено много бе пожертвала, за да може да върне свободата си и нямаше да позволи, който и да било да я лиши от заслужената й награда.
- Кажи да приготвят Лира – каза тя в коридора.
От изпод вратата се появи черно петно и започна да се плъзга по пода с огромна скорост. Половин минута по-късно Аврора излезе от залата. Бе време за последният ход на играта.
* * *
- Делеен, къде си? – мъжът направи трети опит да се свърже, но резултатът беше един и същ: “Няма връзка с абоната. Моля опитайте отново по-късно.”
- Е? – попита женски глас от ъгъла на стаята.
- Изчезнал е – вдигна рамене мъжът и хвърли телефона на леглото. – Сигурно батерията му е сдала багажа.
- Не, не е. Делеен вече не съществува.
- Не може да сте сигурна. Той бе подготвен. Няма как да са го изненадали отново. Най-малкото щеше да каже нещо.
- Не си мисли, че плътниците са безсмъртни. На този свят има далеч по-могъщи създания.
- Да не предполагате, че църквата...
- Не, с тях лесно мога да се справя. Любопитна съм как успяха да ни заварят неподготвени, но като изключим това, не представляват нищо особено. Не, в момента нещо друго се е намесило. Мисля, че е време да съобщим на господаря. Кой знае, може дори да се зарадва.
- Защо не изпратите някой таласъм да проучи? Така ще разберем...
- Вече изпратих Делеен да проучи. Или мислиш, че един таласъм ще се справи по-добре от плътник?
Мъжът не отговори.
- Така си и мислех – затвори очи жената. – Вас хората много ви бива в идеите. Защо не направим това или онова. Когато дойде време за изпълнението обаче, никакви ви няма. Хайде, бягай да съобщиш новината на шефа и му кажи да подготви момичето. Ще се нуждаем от нея в скоро време.
- Но, господарке Гамина, не трябва ли да сме абсолютно сигурни, че...
Преди да успее да си довърши изречението в стаята се появи малък вихър, който запрати мъжа в най-близката стена. Стреснат, той побърза да се изправи и след няколко стотни вече тичаше към вратата.
Гамина поклати глава. Какво да се прави, с всяко следващо поколение хората ставаха все по-глупави. Дали щеше да дойде денят, в който ще достигнат най-ниската си точка? От видяното досега нямаше изгледи това да стане някога. Да прати таласъм, как ли не! Ако искаше да се отърве от няколко сенки, Гамина можеше сама да го стори, все пак тя беше самодива. Уви, имаше едно нещо, което вече повече от две столетия бе отвъд силите й – да получи свободата си. Когато бе млада, това не й се струваше особено съществено. Именно така я бяха измамили да си я даде доброволно. Вината бе в голямата й сестра. Глупачката бе позволила на смъртен да вземе дрехата й, с което се бе превърнала в негова робиня. За повечето мъже това би било достатъчно, но не и за онзи. Той не само бе скрил дрехата на Аврора, но освен всичко я бе накарал да му помогне да събере колкото се може повече самодиви да му служат. Ако можеше да върне онзи ден, Гамина би го убила изключително болезнено. Казънта не бе приключила с това обаче. След смъртта на господаря им, мястото му бе взето от сина му и от неговия син и така до сегашния господар. Заповедите, от друга страна, оставаха почти непроменени – начин за придобиване на пари и власт, а ако е възможно и безсмъртие. Да, това безсмъртие... Хората не го притежаваха и поради тази причина правеха всичко възможно по някакъв начин да го придобият. Целта на сегашния проект бе именно това. Пълно безумие, но от него Гамина също имаше полза. Докато вниманието на господаря бе заето с проекта, тя можеше да се съсредоточи в намирането на дрехата си. Вече бе заповядала на няколко от таласъмите й да следят за това. След още няколко десетилетия вече може би щеше да е най-после свободна. Тогава можеше да прави каквото си иска, както и да използва истинското си име, а не това дадено от господаря. До този момент обаче все още имаше време.
- Момчето може да провали нещата, господарке – появи се тъмно петно на пода пред Гамина. – Вече няколко пъти е говорило с малката.
- И какво от това? – попита отегчено самодивата.
- Може да създаде проблеми.
- Как точно? Хотелът е вече наш. Персоналът е под наше влияние, а и ние самите сме тук.
- Въпреки всичко ви предлагам да се погрижа за него.
- Ясно. Просто искаш да се позабавляваш. Ми, защо пък не. И в двата случая няма никакво значение. Гледай само да стане тихо. В момента не съм в настроение за силни шумове.
- Благодаря ви, господарке.
* * *
Отец Кирил тичаше по коридорите на манастира. Някой от старшите братя викаха зад него да спре, но отецът не им обръщаше внимание. Единственото, което бе от значение, бе да стигне до покоите на игумена. Пристигналата информация бе прекалено важна, за да я съобщи който и да било друг от манастира.
- Трябва да говоря с отец Григорий – каза той задъхан на секретаря на игумена.
- Съжалявам, но в момента не е възможно – отвърна старият мъж.
- Нося важна информация от Съвета, която трябва лично да му предам.
- Разбирам, но ще се наложи да изчакате. В момента дори на мен ми е забранено да го безпокоя.
Кирил продължи да диша тежко, но няколко мига по-късно успя да запази спокойствие. С леко кимване той се обърна и бавно започна да се отдалечава от вратата за покоите на игумена. Възрастният мъж направи крачка след него, да го съпроводи част от пътя, но изведнъж се оказа изблъскан на земята. Като безумец, отец Кирил се втурна към вратата. Когато влезе вътре с почуда установи, че игуменът не е сам. В стаята се намираха брат Петър и брат Тома.
- Трябва ли да ви напомням, че търпението е добродетел, отец Кирил? – попита нервирано игуменът.
- Съжалявам, но нося спешно съобщение от...
- Наясно сме – махна с ръка отец Григорий.
- Моля?
- Наясно сме каква е опасността, срещу какво сме изправени, както и каква е крайната му цел – отвърна игуменът раздразнено. – Да не мислиш, че Съветът е оцелял толкова векове без да знае какво става в района?
- Но в такъв случай защо...
- Защото така трябва! От целият манастир единствено двама трябва да заминат. Останалите ще останем тук и ще изчакаме да видим каква е Божията воля.
- Ако не напуснем, това място ще е изравнено със земята! – продължаваше да упорства Кирил.
- Дори да е така, няма да променя решението си. Ако желаеш можеш да напуснеш манастира и да станеш бродещ ловец. Като човек с опит, няма да имаш проблеми да изкараш прехраната си като прогонваш таласъми. Има доста села, в които много ще ти се зарадват. Кой знае, дори може да те поканят да останеш в някое от тях.
- Наясно сте, че не бих сторил това.
- В такъв случай защо ми губиш времето!
Вцепенен, отец Кирил не каза нищо. Без да му обръща внимание, игуменът се обърна към Тома.
- Скоро ще настъпи моментът, за който ти говорих, братко. Когато това стане, разчитам на теб да изпълниш заръчаното.
- Досега винаги съм го правил, отче.
- Досега винаги някой те е пазел – намръщи се отец Григорий. – Помни, че какъвто и избор да направиш, някой ще те преследва. Ако преминеш към отсрещната страна, това ще сме ние.
- Разбирам, отче.
- Съмнявам се, но да се надяваме, че някой ден ще го проумееш. Сега върви. Брат Петър ще те води. Разчитай на очите му, но също така и на собствените си сетива. Помни, че ти трябва да стигнеш до мястото, не той.
- Да, отче.
- Да ви няма и двамата!
Със спокойна крачка Тома и Петър напуснаха стаята, оставяйки зад себе си игуменът и един потресен отец Кирил. Григорий изчака половин минута, след което с леко мърморене отиде и затвори вратата.
- Ето докъде се стига, като следваш нещо сляпо, без да се замислиш – продължи да мърмори той. – Как може да ти хрумне, че от целия манастир никой освен теб не е наясно за опасността. Да не би всички да ни мислиш за изкуфели? Решението да те направим отец бе прибързано. Казах това на съвета, но в крайна сметка решихме да ти дадем възможност да се докажеш. Толкова години оттогава, а ти все още нищо не си направил.
- До момента само веднъж съм се провалял, отче – започна Кирил, но моментално бе прекъснат.
- И горд при това! Да не би да си забравил, че гордостта е грях? Да, бих могъл да приема, че нямаш големи провали, но също така липсват и всякакви успехи. Поне малко да приличаше на брат си, цена нямаше да имаш! Погледни сега брат Мартин! Всички сме наясно, че след историята в пещерата той едва ли някога ще стане отец, но това в никакъв случай не го прави по-малко ценен. През последните десет години той се грижи за момчето по решение на Съвета! Именно благодарение на него момчето се превърна в брат Тома. Ти какво правиш? Отиваш на лов и се връщаш, сякаш това е някаква чиновническа работа от девет до пет. Когато двамата с брат ти бяхте доведени в манастира като деца, аз имах големи надежди, особено за теб, а какво се получи? Поучаваш брат Мартин, а сам не виждаш гредата в окото си.
Кирил сведе глава.
- Но както и да е. Не аз ще те съдя. Доста добрини си извършил, доста зло си унищожил, помоли се за прошка и се надявай на безкрайната Му милост.
- Ще го сторя, отче.
- Добре – игуменът се замисли за миг. – След като така и така вече си тук, сигурно няма да е лошо да ти кажа срещу какво точно сме изправени. Като се има предвид, че скоро ще видиш армиите му, поне да съм задоволил любопитството ти.
- Благодаря отче, но...
- Хайде, хайде, точно сега не се прави на скромен. Та, сигурно си се замислял защо досега не сме пробвали да заловим жива самодива и да я използваме за наши цели. Разбира се, в случая изключвам брат Тома, тъй като ситуацията при него е значително по-сложна.
- Защото са бесове?
- Това се разбира от само себе си. По-скоро имах предвид, защо не отмъкнем дрехите им, докато се къпят, а след това не ги пречистим или унищожим беса? Причината е проста – всички приказки, свързани с открадване на дрехите на самодиви са бабини деветини! Абсолютно невъзможно е човек да отмъкне дрехата на самодива. Дори самата самодива да го харесва, което е огромна рядкост, тя никога няма доброволно да жертва свободата си. И въпреки това си чувал десетки стотици истории за хора, които са правили именно това. Е, всичките те са лъжа. Единствената цел на подобни приказки е да накара някой глупак сам да отиде при самодивите, така че да се позабавляват с него. Считам, че след последното ти спречкване с тях знаеш какво имам предвид. Дотук, всичко е добре, нали? Да, ама не! Преди около два века и половина един човек успял да се сдобие с дрехата на самодива.
- Но нали казахте, че е невъзможно?
- Казах, че е невъзможно човек да вземе дрехата на самодива, има разлика. Навремето имало един човек, който решил да се сдобие със самодива на всяка цена. Този човек бил голяма змия, но за съжаление изключително умен. Той също бил наясно, че смъртен не може да стори замисленото от него, затова прибягнал до други методи. Една вечер човекът напил и убил собствения си брат, след което го заровил на тайно място, където започнал ритуалът, с който да го превърне в плътник. В продължение на четиридесет дена мъжът носел животни на гроба на брат си, за да поглъща плътта им. На четиридесет и първия ден той изкопал гроба и оттам излязъл същински плътник от плът и кръв. Разбира се, мъжът бил достатъчно лукав да обвърже плътника с волята си, така че да изпълнява всяка негова заповед. И така плътникът отишъл в гората, на място където се къпели самодиви. Тъй като не бил човек, самодивите не му обърнали особено внимание, а след няколко седмици били дотолкова свикнали с него, че съвсем не го забелязвали. Именно тогава плътникът откраднал дрехата на една от самодивите и я дал на господаря си. С нейна помощ човекът успял да открадне дрехите на още няколко самодиви и, както се досещаш, скоро се превърнал в най-богатият човек в селото си. Построил си огромна къща, взел си чорбаджийска дъщеря за жена и през цялото това време продължавал да използва самодивите и плътника си, за да му донасят съкровища или да убиват хора, които не харесвал. От убиеца си обаче не успял да се предпази, защото убиецът му се оказал собственият му син. Така плътниците и самодивите преминали в ръцете на още по-зъл човек, който ги използва за абсолютно същите цели. За разлика от баща си обаче, новият господар на самодивите не се задоволил единствено с пари и власт. Той искал да постигне вечен живот и започнал да крои планове как да го стори. Пратил слугите си да обиколят много гледачки и в крайна сметка разбрал, че единствено ако изпие кръвта на змей може да стане безсмъртен. Това обаче, било далеч по-трудно от взимането на дрехата на самодива. Змейовете са такива създания, които моментално биха изгорили човека, който ги разкрие. Следователно трябвало да се намери начин как да се пие кръв от змей, който е обвързан с волята на човек.
- Но това е невъзможно.
- Мислиш ли? Кажи ми, кое е това създание, което ако преспи с човек получава пълна власт над него?
- Самодива? – отец Кирил се замисли. – Твърди се, че самодивата може да превърне всеки мъж, който доброволно преспи с нея в покорен роб... поне според някой легенди е така. Но дори да е вярно, змеят никога няма да стори подобно нещо.
- Да, той веднага би разпознал дали дадена жена е самодива или не. Освен това, според поверията змеят единствено се интересува от млади моми, девици според някои легенди, които змеят посещава през нощта. Твърди се, че от подобен съюз се раждат деца-змийчета. Сега следва въпросът как да се комбинират способностите на самодива с природата на обикновена жена.
- Как?
- Отец Кирил, посещавал ли си изобщо уроците по биология? При кръстоска между самодива и човек какво се получава? Човек със свръхестествени способности, или казано по народному – юнак. Сега си представи какво би станало, ако детето на един съюз се кръстоса със самодива, и тяхното дете също, и тяхното дете също...
- Кръстоса, едва ли е правилната дума отче.
- Баш правилната си е. Именно това са правили господарите на самодивите в продължение на повече от век! Имаш ли представа колко линии трябва да са минали, докато се създаде правилната комбинация?
- Но би ли имал смисъл целият този труд? Съгласен съм, че подобен сценарий е възможен, а като имам предвид глупостта на хората може дори да е направен вече, но би ли дал какъвто и да било резултат? Ако крайният продукт просто е човек със способностите на самодива, то как биха го контролирали? Подобно дете не би имало дреха, която да откраднат, да не говорим, че би имало абсолютно собствена воля. Какво би попречило...
Мъжът спря. Чак сега той успя да разбере какво точно искаше да му каже игуменът.
- Би се получило нещо, като момчето, което брат ми откри в пещерата преди десет години.
- Без съмнение неуспешен продукт. За да привлекат змея им е необходимо момиче, не момче. Нямам представа как точно Тома се бе озовал в пещерата, нито как точно бе успял да се измъкне от господарите си. Именно затова настоявах да бъде унищожен.
- Разбирам. Значи враговете ни вече са се сдобили с “успешен продукт” и в момента ще направят опит да привлекат змея?
- Очевидно. От доста време знаем, че разполагат с подходящото момиче. Предполагахме, че ще изчакат още няколко години, преди да започнат операцията си, но вашата намеса усложни нещата. След сблъсъка ви със самодивите в гората, враговете ни знаят, че знаем. Сегашният им господар толкова се бои да не изпусне змея, че е готов на всичко. Ето защо ние трябва да останем тук и, ако е Божията воля, да паднем биейки се срещу злото.
- Сега всичко ми е ясно.
- Отец Григорий – появи се секретарят на игумена на вратата. – Скоро ще се започне. Небето е черно от таласъми. Според брат Сава, долавя се също присъствието на самодиви.
- Че как иначе. Е, нека не ги караме да чакат.
* * *
Незабелязано от никой, черното петно продължаваше да скача от сянка на сянка, насочило се към целта си. В момента му бе дадена пълна свобода да прави каквото иска. Вече не се налагаше единствено за сплашва и обърква Михаил, можеше директно да го убие. Именно това доставяше най-голямо удоволствие на таласъма. В миналото, когато все още бе човек, той също обожаваше да ограбва и убива. Сигурно над двадесет човека бе промушил преди да го заловят в гората. Наказанието трябваше да е бесило, но по стечение на обстоятелствата майсторът на новия затвор бе помолил за сянка за вграждане. Всеизвестно бе, че единствено така сградата ще стане здрава. Молбата веднага бе удовлетворена и скоро затворът се сдобил със своя-собствена вградена сянка, а престъпникът залинял и умрял две седмици по-късно. Това обаче не бил краят. По някаква причина вградената сянка се превърнала в таласъм, който продължил да витае в затвора и често карал хората там да си изгубят ума. Така таласъмът продължил съществуването си до освобождението, когато затворът бил разрушен до основи. Изненадващо, създанието успяло да оцелее и при това, прескачайки в съседната сграда. Доста години бяха изминали оттогава, но вкусът на таласъма бе останал непроменен, а скоро щеше най-после да се наслади на поредната смърт. Бавно петното се провря под вратата на Михаил. Всичко изглеждаше добре - момчето бе само и в момента разговаряше по телефона. Скоро, каза си таласъмът, скоро всичко щеше да приключи.
- Как така нищо не можеш да ми кажеш? – Михаил извика в мобилния си телефон. – Или има подобна фирма, или няма!
- Малко по-сложно е – отвърна му от другата страна Даркър. – Имам спомен, че успях да открия нещо малко след като ми се обади, но днес като реших да провея отново търсачката не даде нито един резултат.
- И затова ти трябваше толкова време!?! Последно успя ли да откриеш нещо или не?
- Не знам бе, човек! За какво ти трябват тези глупости?
- Ми защото хора от тази фирма ми се обаждат вечерта, че скоро ще пристигнат, а ги няма до два часа сутринта! А освен това вместо шест човека идват четири!
- И какво от това? Нали си плащат?
- Абе казвам ти, странни неща стават тук напоследък! Просто провери отново, моля те! Едва ли е толкова трудно.
- Вчера цял ден бях на легло с температура, а ти ми викаш “просто провери отново”! Прояви поне грам разбиране. Знаеш, че винаги съм ти помагал! И сега ще го сторя стиге да съм достатъчно добре!
- Ще съм ти длъжник.
- Направо се чудя защо ги върша тези глупости. Хайде, аз ще затварям.
- Чао. И гледай да оздравяваш.
Михаил изключи телефона и го постави на масата. Ама че работа. Толкова много време и все още нищо конкретно относно “Оксидон”. А освен всичко останало, откакто се бяха появили, разговорите с детето бяха престанали. Двете неща имаха ли нещо общо или бяха просто съвпадение? Точно в този момент младежът не знаеше какво да мисли. От няколко дни нищо не бе както трябва. Целия персонал от хотела на практика бе престанал да разговаря с него. Мистериозния Григоров вече излизаше още по-рядко, както и между другото правеха новите гости. Направо истинска лудница.
- Здравей, момче – чу се глас от масата.
Младежът погледна там и видя как сянката под телефонът му започна да се разраства и да потъмнява. Не след дълго тя приличаше на голяма дупка в центъра на масата.
- Отдавна не сме се виждали – продължи сянката. – разтревожих се за теб.
Онемял Михаил бавно се присегна да докосне сянката. Това поредният кошмар ли беше?
- Не се безпокой. Скоро всичките ти въпроси ще бъдат отговорени. Скоро...
Пръстите на младежът почти се докосваха до повърхността на масата. Само още милиметър и... Преди допирът да се състои обаче нещо прелетя през стаята и се заби право в сянката. Преди да успее да реагира, ушите на Михаил бяха проглушени от силен писък. Момент по-късно пред него бе застанал Григоров.
- Добре ли си? – попита мъжът.
- Какво? – успя да каже младежът преди да бъде повлечен в коридора.
- Това беше таласъм – продължи мъжът, насочвайки се към външната врата. – Каквото и да ти говори, при никакви обстоятелства не бива да му отвръщаш, още по-важно, не трябва да го докосваш. Тогава става лошо.
- Таласъм?
- Дух, призрак, демон, все едно – Мъжът излезе от хотела и се насочи към групичка дървета в далечината. - В момента не разполагаме с много време. Трябва да се скрием преди да пристигнат.
- Чакай малко! Не трябва ли да повикаме ченгетата или някой?
- Първо, няма да ти повярват. Второ, дори да ти повярват, няма да пристигнат тук преди най-малко няколко часа. Трето, дори да пристигнат, с нищо не биха ни помогнали.
- Тогава какво, по дяволите, правим?
- За момента се крием. Когато настъпи времето, ще му мислим нататък.
- А какво ще стане, ако се натъкнем на някой, докато се крием?
- Ще спрете – чу се нов глас.
Светкавично Михаил се огледа, но около тях не се виждаше никой. Първата му реакция бе да попита кой е там, но веднага спря. Доста вероятно бе наоколо да има още таласъми и те да си играят с тях. В такъв случай обаче защо никой не нападаше, или каквото там правеха таласъмите?
- Няма от какво да се страхувате, братко – отново се чу гласът.
Този път обаче на няколко крачки от тях вече се виждаше момче, облечено в черни дрехи, с множество кръстове по тях. Новодошлият се приближи до Григоров, след което леко се поклони.
- Брат Тома – каза той. – От манастира на игумен Григорий.
- Отец Георги – отвърна Григоров. – Значи ти си момчето, за което говореше Съветът?
- Аз съм, отче.
- Отче? Съвет? – Михаил вече бе тотално объркан. – Какво става тук? Преди седмица всичко си беше нормално, а сега телефонът звъни в три през нощта, сенки започват да ядат хора, появяват се странни типове, и отгоре на всичкото се оказва, че единственият редовен клиент е член на светата инквизиция!
- Грешиш – поклати глава отецът. – Тук никога нищо не е било нормално. Не случайно това е единствената сграда в района. Някога замислял ли си се защо има толкова малко клиенти и въпреки това хотелът не е фалирал, особено при заплатите, които дава? Няма нищо естествено в това място. Недалеч от тук живее един от змейовете в България. Да, знам, сигурно ти звучи невероятно, но това е самата истина. Единствената цел на този хотел, както и на мен, е да следим състоянието на змея, както и да наблюдаваме, кой се приближава до него.
- А телефонните обаждания, сенките и всичко останало?
- За сенките вече ти обясних. Те са нещо като слугите на тези, срещу които се борим. Що се отнася до обажданията... - мъжът погледна към Тома.
- То е самодива – продължи той. – Поне донякъде. Точно като мен. Отец Григорий ми каза, че чрез нея ще пробват да контролират змея.
- Да, и именно това трябва да предотвратим.
- Момент, чакайте малко! – Михаил започна да крачи наляво-надясно. – Значи... Тук някъде живее змей и е живял тук в продължение на векове. За да го наблюдават, някакъв орден екзорсисти построяват ходел и пращат един от своите да живее там като редовен клиент. Паралелно с това, някаква друга организация, която се нарича “Оксидон” и държи самодива в лабораторията си, идва тук с цел да използва самодивата си, за да контролира змея и да завземе света. Дотук прав ли съм?
- В основни линии.
- Какво пречи на змея просто да излети другаде?
- Нещата са доста по-сложни, отколкото си ги представяш – отвърна Георги. – В момента най-важното е да не позволим на специалната самодива да се доближи до змея.
- И как точно ще сторим това?
- Не е като да имаме много варианти...
* * *
Когато Аврора и господарят й пристигнаха в хотел “Планинска песен”, той вече бе лишен от хора. Единствените обитатели бяха Гамина, един плътник, както и неколкостотин таласъма, покрили стените на стаите. Както можеше да се очаква, това никак не очарова господаря. След понесените при завземането на манастира загуби, се бе надявал поне тук да разполага с шепа плътници, но вместо това завари един. Вярно, таласъмите бяха много, но на тях не можеше особено да се разчита.
След като излезе от колата си, мъжът погледна към Гамина язвително.
- Е? – попита той. – Горя от нетърпение да чуя поредното ти извинение.
- Змеят е тук, но отказва да говори с никой друг освен вас, господарю – усмихна се самодивата. – Що се касае до останалите, имаше черноризец, отседнал в хотела преди да пристигнем. Вече няма.
- Сигурно очакваш похвала за добре свършената работа, а?
- Не е нужно, господарю. В края на краищата идеята бе ваша, както и на баща ви преди вас.
- Изобщо не съм в настроение, Гамина – изсъска човекът. – Безопасно ли е наоколо?
- Не усещам нищо, което може да ви застраши, господарю.
Мъжът веднага се обърна към Аврора, която също кимна. Най-после поне едно нещо да мине безпроблемно. Всичко бе увиснало на косъм, но той не се бе провалил. За разлика от баща си и дядо си, скоро той щеше да вкуси кръвта на змея и да придобие безсмъртие. След това щеше да възстанови загубите си. В продължение на няколко десетилетия щеше да събере още самодиви, щеше да направи още плътници, да открие още таласъми... А защо не още змейове? Да. Веднъж като имаше един под негова власт, можеше спокойно да подчини още един и още един... След по-малко от век щеше да придобие такава власт, че нямаше да има нужда да се крие. Църквата щеше да се окаже безсилна, правителството щеше да коленичи пред него. Целият балкански полуостров щеше да стане негов, цяла Европа, а след това всичко останало!
- Аврора, доведи ми Лира! Ще отидем при змея.
Самодивата не помръдна.
- Какво ти става? – изкрещя мъжът.
- Стори ми се, че усетих нещо – спокойно отвърна Аврора и отвори задната врата на колата. – Няма от какво да се безпокоите.
- Надявам се! Ти и Гамина ще дойдете с мен при змея! Плътникът да остане тук, да пази колата за всеки случай.
- Сигурен ли сте, господарю?
- Абсолютно! Хайде да тръгваме!
* * *
Манастирът бе напълно разрушен. На мястото, където някога се издигаше масивната крепост на духовенството вече не бе нищо повече от купчина покрити с мъх камъни. В сегашният му вид никой не можеше и да предположи, че тук се бе разиграла битка. Нямаше помен от огън или експлозии, никаква следа от оръжия, липсваше дори каквато и да е останка от труп. Не можеше и да бъде по друг начин. Таласъмите, плътниците и самодивите не се нуждаеха от оръжия – самата природа бе тяхната сила. Що се отнася до духовниците – те също нямаха полза от обичайните видове оръжия, тъй като с такива нямаше дори да наранят враговете си.
Цял ден сражения, страдания, писъци и смърт заличени напълно. Единствено в спомените на оцелелите събитието бе оцеляло, запечатано там до края на дните им.
Брат Петър вече повече от час обикаляше безцелно руините, сякаш с това свое действие щеше да върне времето назад. Част от него бе благодарна, че е сред щастливите да запазят живота си, но останалата отказваше да приеме, на каква цена бе дошло спасението му.
- Знаеш, че такава бе волята Му, братко – каза друг монах. – Не разполагаш с привилегията да се самосъжаляваш. Ти си ценен за Ордена, ти и останалите.
- Това бяха последните му думи – отвърна Петър несвързано. – Той каза, че сме ценни за Ордена... Но от всички, защо само аз оцелях? Брат Сава, близнаците... те също бяха ценни. Защо само аз?
- Никой на тази земя не може да ти даде отговор. Ти се спаси, брат Тома също е жив, това е всичко, което трябва да знаеш. Не пропилявай дареното. Ако нямаше роля, която да изпълняваш в момента да си под онези камъни заедно с игуменът и всички останали. Не забравяй това!
Брат Петър не каза нищо. Добре му бе известно, че избраните не получаваха състрадание, дори тези от минимална важност, като самия него. Единственият път напред да продължи бе да сложи всичко в миналото и да продължи. Църквата го бе подготвяла за подобно събитие от момента, в който Петър се присъединил към редиците й. Мъжът си спомни как навремето му изглеждаше напълно нормално, дори елементарно. Както в много друго неща обаче, практиката и теорията значително се разминаваха.
- Простете греха ми, отче – каза той смирени и се приближи към другия духовник. – Моля се Всевишният да укрепи волята ми, и да подсили мишницата ми, за да придобия достатъчно сила да устоявам на изкушенията и подтиците.
- Манастирът ми ще се погрижи за теб, братко – усмихна се отецът. – Но сега си ми нужен. Казано ми бе, че си роден с дарбата да виждаш далечни събития сякаш си там. Искам да се осланиш на Всевишния и да видиш нещо далеч от тук. Искам да се съсредоточиш върху мъжът, който изпрати морето таласъми срещу нас.
Петър затвори очи и се съсредоточи.
- Виждам мъж – започна той – Зад него са две самодиви, и двете стари, могъщи... Виждам как води дете, момиче някъде... Всички са много напрегнати, единствено момичето не е. То е уплашено... няма си представа какво ще последва, какво са замислили за него...
- Съсредоточи се върху мъжът, братко – прекъсна го отецът. – Той е врагът. Не самодивите, ме детето, той!
- Мъжът е застанал неподвижно... – продължи Петър. – Самодивите са до него, както и детето... чакат нещо.
- Чакат змея – едва прошепна отецът.
- Да... виждам как се появява от земята. Мъжът прави крачка назад... изплашен е... Змеят се приближава до него... с облика на рус юноша...
* * *
- Това е безумие! – прошепна Михаил стиснал здраво едър железен кръст. – Ще ни усетят!
- Няма страшно – усмихна се отец Георги. – За толкова време все съм научил някой номер. Докато се намираме тук никой от тях няма да долови присъствието ни. Освен това самодивите вече са в леговището на змея.
Чудесно няма що, помисли се Михаил. В момента той бе в мазето на хижата заедно с мистериозния редовен гост на хотела, който се бе оказал екзорсист и някакво хлапе, способно да разбива стени с голи ръце. Честно казано все още не бе ясно, къде е по-страшно – тук с тези двамата или навън сред онези таласъмести създания. Как бе успял да се забърка в цялата тази история? Всичко заради някаква проклета заплата, която по всички прогнози едва ли щеше някога да изхарчи. Защо просто не си бе останал в града?
- Ще пробваш да отмъкнеш момичето, нали – обади се Георги. – Напълно съзнаваш, че е безумие, но въпреки това ще пробваш, нали?
Бавно Тома кимна.
- Всеки е привлечен към себеподобните си, но сигурен ли си, че ще успееш да се справиш срещу две самодиви? – попита Георги . – Дори с помощта на момичето ще ти е трудно. И двете са стари и опитни
- С Божията помощ – прекръсти се Тома.
- Толкова млад – засмята си Георги – И толкова уверен. Излишно е да ти казвам, какво ще се случи, ако змеят вече се е съгласил да приеме момичето. Дори да беше десет пъти по-могъщ, отколкото твърдят пак нищо няма да можеш да му направиш. Вярата ти е силна, но дали е достатъчно силна да се изправиш срещу нещо толкова древно?
- В мен е надеждата не целия Орден на Свети Георги! – почти извика Тома. – Няма да допусна да се проваля!
Настана неловка тишина. Повече от пет минути никой не каза нищо. На няколко пъти Михаил отвори уста, с желание да каже нещо остроумно, с което да сложи край на напрегнатата ситуация, но всеки път думите просто не излизаха от устата му. Отец Георги от своя страна продължаваше да гледа Тома с широка усмивка на лицето. Така и не бе ясно дали одобрява поведението на младежът или се усмихва като котарак готов да скочи на канарче. Още няколко минути по-късно и момчето не издържа. Цялата стая изведнъж се изпълни с бушуващ вятър. Когато вятърът утихна в мазето бяха останали единствено Михаил и отец Георги.
- Какво стана? – прошепна Михаил.
- Казано с прост език... младежът е на път да оплеска картината – въздъхна отецът. – Явно ще се наложи да се намеся и да оправя цялата тази каша.
- Ами аз какво да правя? – попита Михаил с две ръце сграбчил голям стоманен кръст.
- След като стане... каквото стане, е напълно възможно таласъмите да се пръснат във всички посоки. Помни, таласъмите ги е страх от светлина и от кръста, така че не изгасял лампата и винаги дръж кръста близо до себе си. Ясно?
- Ясно...
Минута по-късно и младежът бе напълно сам. Вперил поглед във висящата от тавана крушка Михаил започна бавно да отброява секундите. Той нямаше ни най-малка представа какво става навън, но точно в този момент никак не гореше от желание да разбере. Единственото съществено нещо бе крушката – докято тя светеше той бе в безопасност.
* * *
- Ти ли си великият змей? – попита учудено мъжът, застанал зад самодивите си.
- Ти ли си господарят на самодивите? – отвърна подигравателно юношата.
Мъжът се замисли за миг. Дали беше разумно да продължи? Какво щеше да стане, ако змеят разкриеше кроежите му? Не! Това беше невъзможно. Нямаше от какво да се страхува. Просто трябваше да насочи звяра в погрешната посока и той сам щеше да падне в клопката.
- Има нещо, което искам от теб – мъжът направи крачка напред. Вече бе значително по-уверен. – Знам, че ти си господар на огъня и земята.
- Както и на други неща – добави отегчено змеят.
- Искам от теб да ми извадиш от земята злато и скъпоценности, а аз в замяна ще ти дам тази девица, специално отгледана за теб.
Изненадан юношата направи няколко крачки напред, за да огледа момичето. Изглеждаше доста мълчаливо. Все още бе едва на тринадесет, но несъмнено щеше да порасне.
- Искаш да ми дадеш това момиче? – попита змеят мнително. – А в замяна искаш единствено злато и скъпоценни камъни?
Мъжът се зачуди. Не бе очаквал подобно развитие на нещата. Прекалено малко ли бе исканото от него?
- Ъъъ, искам много, много злато и скъпоценни камъни – побърза да поясни той – достатъчно да ме направят най-богатия човек.
- Надявам се, наясно си колко злато има в земята, нали? – попита с насмешка змеят – Ако искаш мога и други метали да извадя оттам. Сребро, платина, уран?
- Не, не, не – поклати глава мъжът нервно. – Златото е достатъчно.
- Ти си знаеш – сви рамене змеят, като отново обиколи момичето. – Къде точно го искаш? И с колко тона да започнем?
Мъжът направи крачка напред, но преди да успее да каже каквото и да било, пръстите на змея разкъсаха гръдния му кош и се впиха в сърцето му. Последното нещо, изписано върху лицето на господаря на самодивите, бе крайна почуда, преди безжизненото му тяло да се строполи на земята. Гамина и Аврора останаха неподвижни.
- Надявам се да сте доволни – обърна им гръб юношата. – Вече нямате господар.
- Благодарим ви – отвърнаха самодивите.
- Сега се махайте, че имам друг ангажимент.
- Аз... не разбирам – обади се Гамина.
- И няма да разбереш, нали така Георги?
Самодивите се спогледаха. Необходими им бяха няколко мига преди да установят, че още някой се бе присъединил към сцената. На три четири метра зад тях беше застанал едър човечец облечен в черно. Мъжът просто стоеше там, взрял се в дракона с лека усмивка на лице. Гамина не изглеждаше особено впечатлена от развоя на събитията, за разлика от нея обаче Аврора бе почти парализирана от ужас. Какво бе станало? Самодивата бе наясно, че не бе възможно да пропусне присъствието на обикновен човек, било то и черноризец. От всички човешки твари само един вид бе способен да стори това и то без никакво усилие.
- Гамина, няма какво да правим тук – каза тя напрегнато. – Да си тръгваме.
За съжаление по-младата самодива не бе на същото мнение. Преди Аврора да може да разкрие опасенията си, Гамина вече се бе втурнала към мъжът. Със скорост по-бърза от човешкото око тя се устреми към отец Георги прицелила се във врата му. Ръката й се насочи към незащитения му врат. Усмивката на лицето й се разшири предвкусвайки кръвта на жертвата. Преди да го достигне обаче самодивата изведнъж замръзна във въздуха, сякаш спряна от неземна сила. Бавно Гамина погледна надолу. От гърдите й стърчеше сияещо копие от светлина. Хванал го вече не бе човек а нещо далеч повече. На мястото на обикновеният, застаряващ отец Георги бе застанал силен млад мъж в ослепителна броня.
- Можеш да си вървиш, самодиво – каза той.
Аврора кимна. За разлика от Гамина тя напълно осъзнаваше какъв подарък бе получила. Създанието можеше да я унищожи с мигване на окото си. Единственото, което го спираше бе, че точно в този момент то не се интересуваше от нея а от змеят. Незнайно защо погледа на самодивата падна върху Лира. Момичето продължаваше да стои там безмълвно.
- Дори не си го помисляй – каза спокойно Георги. – Остави момичето и тръгвай!
Лек вятър изпълни района. Когато утихна Аврора вече я нямаше.
- Предполагах, че ще ме държиш под око – спокойно отбеляза змеят чешейки се под брадичката. – Не вярвай обаче, че самият ти ще отделиш време за толкова досадна задача. За какво създаде скъпоценния си Орден, ако не да се занимава с черната работа?
- Всеки си има предназначение – отвърна човекът.
- Може би, може би не – отвърна събеседникът му. – Както сам стана свидетел хората сами са си най-големите врагове. Те измислят такива кроежи, че дори аз не бих могъл да се справя по-добре.
- Наясно си, че не мога да те пусна.
- Абсолютно – засмя се змеят. – Както и ти си наясно, че няма доброволно да те оставя да ме затвориш отново. Този път нещата ще се развият по друг начин, светецо.
* * *
- Виждам... не, това не може да бъде! – пребледня брат Петър.
- Какво, братко?
- Струва ми се, че виждам свети Георги изправил се с копие в ръка срещу змеят...
Отецът се замисли. Нещата току що бяха излезли извън неговите ръце. На този етап единственото възможно действие бе да съобщи на Съвета на игумените и да се подчини на решението им. Тази битка бе в края си, но съществуваха още много други. Орденът трябваше да е силен, готов за всичко което го очаква. И все пак едно нещо продължаваше да го безпокои – брат Тома. Съветът се бе съгласил да го остави жив, както и да го направи част от църквата, но правилно ли бяха постъпили. След смъртта на брат Мартин и отец Григорий вече нямаше кой да ръководи момчето, а при неговите способности това бе повече от опасно. Дори по-зле, то вече бе видяло подобно на него създание отгледано далеч от църквата. Ако двамата се събраха кой кого щеше да промени? Дали обещаната на змеят щеше да поквари Това или той щеше дя я поведе по пътя на светлината? Единствено бъдещето щеше да покаже.
Мъжът се отдалечи от изтощения брат Петър. Когато бе сигурен, че е на достатъчно разстояние той бръкна в джоба си и извади мобилен.
- Аз съм – каза напрегнато той. – Има вероятност да сме изгубили Тома. Прати търсачи да го издирят, както и Лира. Уведоми Съвета за това, но бъди сигурен да изпратиш търсачите преди това. В момента е нужна решителност.
Без да чака отговор отецът прекъсна връзката. Нямаше съмнение, че Съветът щеше да го накаже за прибързаността му, но не можеше да поеме подобен риск. Все пак това бе задачата му – някой водеха битката, дригу чистеха след тях.
* * *
Въпреки страхът си и предупрежденията, които бе получил, Михаил не можеше да издържи повече да е сам. Фактът, че вън не се чуваше нищо само го правеше по-нервен. Може би все пак можеше да надникне навън? Бавно младежът отвори вратата и погледна нагоре. Стълбището бе пусто, осветено с няколко прикрепени към стената крушки.
- Всичко ще е наред – каза си за кураж момчето докато се изкачваше нагоре. – Просто не трябва да ме е страх. Всичко ще е...
Антрето на хижата бе празно, но напълно запазено, сякаш нищо не се бе случило. Мъртвешката тишина обаче бе повече от красноречива за събитията, които се бяха разиграли тук. Може би всичко бе приключило? Обнадежден, младежът отвори най-близкия прозорец и погледна навън. Да, напълно нормална гледка, дори можеше да се каже, че е красива... И тогава всичко се промени. Сякаш за част от секундата цялото небе стана черно, а момент по-късно чернилката изяде всички останали цветове. Вече веднъж преди, Михаил бе изпитвал подобно чувство – когато преди бе потънал в сянката. Сега вече хотелът не съществуваше. Всички, които бяха там бяха мъртви или изчезнали.В момента имаше само тъмнина. Сграбчил яростно кръста, младежът започна да го върти във всички посоки, с надеждата да разкъса чернилката, но това не се случи. Мракът го бе обгърнал изцяло и не го пускаше.
- Този път няма да се предам! – извика той и прилепи кръста към себе си. Изненадващо стоманата се оказа значително по-топла, отколкото очакваше. Дори през дрехите си можеше ясно да усети топлината. Топлина, която му напомняше нещо, нещо отдавна забравено... Сякаш...
- Мишел! – силен вик разтресе света на младежа.
Той моментално скочи на крака и се озова лице в лице с Калин.
- Колко пъти да ти повтарям, че на работното място не се спи – смръщи му се управителят. – Това че в момента нямаме клиенти, не е причина да се държиш като у вас! Все пак ти плащаме за нещо.
Объркан, Михаил се огледа. Да, в момента бе застанал на рецепцията на хотела. Всичко си беше като преди, сякаш последните няколко седмици не се бяха случвали.
- Какво гледаш като идиот! Стягай се, че след малко ще пристигнат първите ни клиенти и трябва да направим добро впечатление.
- А какво стана със странния Григоров?
- Какво да стане? Тръгна си, като всяка година? Хей, ще се уволняваме, да знаеш!
- Ясно, ясно... Ще се стегна.
Калин го изгледа сериозно, след което махна с ръка и си тръгна. Това е то днешната младеж – за нищо не става. Михаил изчака да остане сам, след което отново огледа всичко наоколо. Нещо в джоба му заподскача.
- Казвай, Даркър – извади той мобилния си телефон.
- А бе, пич. Онази работа, която ме помоли, нищо няма да стане – отвърна Даркър. Нещо напоследък не се чувствам много добре. Прекалено много...
- Няма значение. Мерси все пак.
- Хей, всичко наред ли е?
- Да, да. Не се безпокой. Хайде, чао, че съм на работа.
С лека усмивка младежът прибра мобилния обратно в джоба и зачака. Днес щеше да е един прекрасен ден. Изведнъж телефонът звънна. Без капка колебание Михаил вдигна слушалката и я допря до ухото си.
- Благодаря, че се опита да помогнеш – прозвуча познатият момичешки глас. Този път нямаше никакво дращене, връзката бе кристално чиста, а гласът – спокоен, дори щастлив. – Няма да го забравим.
- Радвам се, че сте добре – усмихна се младежът. - Ако искате, минете пак по някое време. Като гледам, ще се задържа тук доста повече отколкото очаквах. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
