Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Орденът на Св. Георги (част 2) (статия) - Разкази, Творчество
Орденът на Св. Георги (част 2)

Поредици: Орденът на Св. Георги

Автор: Божидар Грозданов - Bave, сряда, 16 юли 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Продължението на: Орденът на Св. Георги (част 1)

* * *

- Колко често си бил на лов, Тома?
- Точно седемдесет и три пъти, отче.
- Не това имах предвид, братко. Колко пъти си участвал в лов?
Брат Тома се замисли. Без съмнение това бе подвеждащ въпрос, но каква точно бе целта? До сега той не бе участвал пряко в нито един лов, като се изключи последния инцидент. От друга страна, когато го бяха намерили той на практика бе мишената на лов. Момчето се замисли за момент. Можеше спокойно да каже, че не е сигурен, но дали уловката не се състоеше именно в това?
- Прекалено много се бавиш с отговора си, братко – намръщи се отец Григорий. – Човешката природа е мнителна. Всеки път, когато се замислиш прекалено дълго преди да отговориш, хората си мислят, че не си искрен или криеш нещо от тях.
- Но не и вие, отче.
- Хората от вярата гледат да не са заслепени от подобни предубеждения, братко, но не забравяй, че и те са хора.
- Не мога да разбера въпроса ви, отче. Ако следвам логиката си, нито веднъж не съм участвал в лов, тъй като брат Мартин винаги ме е използвал единствено да откривам присъствието на самодиви и таласъми. Обикновено ме пазеха да не върша каквото и да било друго. Последния път обаче се изправих срещу две самодиви.
- И трудно ли ти се стори да ги победиш?
- Не, разбира се – учудено отвърна Тома.
- По какво се разбира? Отец Кирил не успя дори да нарани една от тях, а той е участвал в няколко лова срещу самодиви. Обикновено се необходими поне десетина опитни ловеца да се справят дори с млада самодива, а ти се би със две.
- Бог бе с мен, отче.
- Така е. Също така е вярно, че си още дете, а именно децата са най-възлюбени от Него, но има и друга причина.
Момчето не каза нищо.
- Какво си ти, Тома?
- Не знам, отче. Брат Мартин никога не отговаряше на този въпрос, колкото и да го молех. Дълго време предполагах, че съм изчадие, което помага в намирането на други изчадия... но ако бях такова, защо Бог е с мен?
- Истината, братко, е че никой не знае какво точно представляваш. Когато те донесоха в манастира, аз лично изпратих най-доверените си монаха да разберат повече за пещерата и за теб. Никой от тях не можа да ми даде задоволителен отговор. Със сигурност знам, че не си бил роден в пещерата, където брат Мартин те е намерил. Знам също така, че макар да приличаш на самодива и да разполагаш със способностите на такава, ти не си такъв. В тебе има нещо човешко и то не метафорично. По някаква неясна причина част от тебе е човек, но също така част е самодива. Но ти си наясно с това, разбира се. Достатъчно си умен, за да знаеш какви бяха заповедите на братята, които не те изпускаха от поглед. Това бе задачата и на брат Мартин, макар в последните няколко години да съм леко обезпокоен от поведението му. Моля се Бог да усили вярата му.
- Амин – Тома се прекръсти.
- Волята и вярата ти са силни, Тома, но тялото ти все още не може да понесе да остане далеч от природата за дълги периоди от време. Колкото и да се опитваш да го скриеш, знам че когато си в манастира постоянно си болнав, въпреки билките, които ти даваме. Това е причината, поради която накара да зазидат прозореца ти, нали? Да се предпазиш от изкушение. Правилна постъпка, но недостатъчна за брат на този манастир. Отсега нататък ще трябва постоянно да се предпазваш от изкушенията, които са пред теб и с нищо да не показваш, че те изкушават.
- Да, отец Григорий.
- Също така, докато си на лов с мен, по някое време несъмнено ще дойде моментът, в който странни мисли ще се зародят в главата ти. Ще започнеш да се питаш дали не може да спасяваме самодиви, вместо да ги убиваме. След това, ще се зачудиш, дали не трябва просто да ги оставим на мира.
- И какви са отговорите на тези въпроси, отче?
- Отговора е само един – трябва да се борим срещу злото. Това е отговорът на всички въпроси, братко. Запомни го.
- Да, отче.

* * *

Стаята бе малка и неудобна, с четири камери, поставени във всеки горен ъгъл. През по-голямата част от годината стаята бе празна, но от време на време изникваше причина, която налагаше използването й. В този случай причината бе телефонно обаждане, направено преди два дена. От тогава стаята бе изчистена и подготвена за целта, която изпълнява. Новината бе достатъчна да накара главата на цялата организация да се появи лично, за да стане свидетел на събитието. За съжаление това изобщо не го радваше. Сегашният момент бе възможно най-лошият за подобни прояви. Някой от подчинените му отново бе проявил прекалена самоинициатива.
Влизайки в огромната, специално приготвена за него стая, мъжът веднага повика ръководителя на лабораторията при себе си, заедно с няколко от помощниците му. Тримата го бяха уверили, че всичко е наред и че са взети всички мерки за безопасност. В това, разбира се, не можеше да има и съмнение. По някаква странна причина обаче, нито един от хората не можеше да обясни откъде точно бе дошла заповедта за използване на стаята. Преди години мъжът би наказал всички изключително строго, но за щастие вече бе значително по-прагматичен, а и не можеше да се лишава от хора толкова близко до края на проекта.
След като изслуша изчерпателните им, но напълно безполезни обяснения, мъжът любезно отпрати хората и се вгледа в екраните, заемащи една от стените на стаята. Сред множество други неща, там ясно се виждаше стаята от четири различни ъгъла.
- Къде си? – попита мъжът, като застана пред стената с мониторите.
- На вашите заповеди, господарю – черно петно се появи на пода близо до него.
- Кой заповяда това?
- Гамина, господарю – каза без колебание таласъмът. – Наблюдавахме Аврора през цялото време, така че няма как да е тя.
- Само Аврора, така ли?
- Да, господарю. Гамина и групата й някак си успяха да се скрият от нас. Все още никой няма представа как точно са го сторили.
- Интересно. И какво е наложило използването на стаята?
- Гамина е успяла да залови един от черноризците, които се борят срещу вас, господарю.
- Черноризец, казваш.
Лошо, извънредно лошо. На практика това означаваше, че Гамина бе обявила война на църквата. В по-голямата си част това не означаваше кой знае какво. Болшинството от духовенството и представа си нямаше за какво точно става дума. Те дотолкова се бяха замесили в светските дела, че преследването и екзорсиране на демони им звучеше като нещо от древното минало. За сметка на това обаче продължаваше да съществуват и такива, които неуморимо преследваха таласъми, самодиви и други странни създания. В последните години се бяха превърнали в истинска напаст. Само през последните няколко месеца четири новопоявили се самодиви бяха унищожени, както и десетина плътника и неколкостотин таласъми. Отвличането на екзорсист само би наляло масло в огъня.
- И какво успя да научиш за него? – замислено попита мъжът.
- Не мога да го доближа, господарю. Този е ловец на самодиви. Дори без кръстове е прекалено ярък, за да го доближа.
- Разбирам. Така и така съм тук, кажи на ръководителя, че вече можем да започнем с разпита.
Стаята на малката стая се отвори и вътре бе хвърлен младеж облечен в черни дрехи. На вид изглеждаше на не повече от седемнадесет, но белезите по лявата част от лицето му ясно показваха, че е участвал в доста пъти в лов.
- Как ти е името? –силен металичен глас изпълни стаичката.
Леко объркан, младежът се изправи и започна да се оглежда. С изключение на вратата около него имаше единствено бели стени и четири камери.
- Къде са останалите като теб?
- На свобода – усмихна се младежът на една от камерите. – Където не можете да ги хванете.
- Просто въпрос на време. Хванахме теб, ще се справим и с тях.
- Единствено, защото трябваше да ме хванете.
Интересно изказване. Мъжът пред мониторите се почеса под брадичката. Монахът нарочно се бе жертвал, за да могат другите да се спасят? Имаше логика в това. Разбира се, Гамина не бе способна да предвижда такива сложни сценарий. Въпреки огромните си способности, самодивите си оставаха ограничени създания. Те никога нямаше да могат да разберат смисъла на саможертвата. Ето откъде идваше проблемът.
- Защо си толкова сигурен, че вече не сме заловили спътниците ти? – продължи металичният глас.
- Самодивата ви не може да ги усети. Наложи се да привлека вниманието й, за да ме забележи.
- Самодивите са способни на далеч повече неща, отколкото можеш да си представиш.
- Ха! – изсмя се младежът. – От пет години ловувам самодиви. Отлично знам на какво са способни, включително и двестагодишните. Но явно има неща, които вие не знаете за тях.
- Опитите ти да ни заблудиш са елементарни.
- Неща, които никога не може да разберете, поради простата причина, че никога не сте се изправяли срещу самодива! Например, че докато се наслаждават на жертвата си, те са доста разговорливи, особено ако мислят, че наоколо няма никой друг.
Мъжът пред екрана пребледня. Не, не можеше да бъде! Възможно ли бе Гамина да е толкова глупава, че да каже нещо за проекта? Щеше ли мечта, започната преди пет поколения, да бъде провалена от шепа монаси и глупостта на една самодива?
- Какво точно ти каза тя?
- Достатъчно да заинтригува Съвета, а те със сигурност няма да позволят проектът ви да продължи.
Проектът?!? Той знаеше! Гамина му бе казала всичко! Извън себе си от гняв, мъжът раздроби един от мониторите пред него. Бе толкова близо, а сега всичко бе на косъм от провал. Десетина секунди по-късно в стаята моментално бяха дотичали ръководителят на лабораторията, един от помощниците му и няколко куриера. Мъжът ги изгледа мрачно.
- Искам веднага да превърнете този монах в плътник! – заповяда той.
- Но, господине... – започна неуверено ръководителят. – Той е Божи слуга. Ритуалът не може да подейства... Нужно е да го изкушим да извърши сериозен грях преди да...
- Тогава нахранете някой плътник с него! Ако нямаме недовършен, някой да отиде в най-близкото гробище и да се сдобие с някакъв! Не ме интересува какво ще правите, но искам до час да видя как плътникът то поглъща!
- Разбира се, господине.
- Също така искам да разберете къде е бил през последната седмица! Анализирайте дрехите му, предметите, които е носил, всичко! Искам да разбера къде се крият останалите като него. Нямат директна връзка с църквата, което означава, че са в някое частно манастирче някъде.Искам до полунощ да разполагам с тази информация, иначе ще превърна всички ви в плътници!
- Да. Веднага, господине.
- Сянка, намери Аврора и й съобщи да събере цялата свита. Когато разбера къде точно се крият монасите, искам да отиде там и да разруши всичко до основи! Да не остане и следа, че някога там е имало живот!
- Да, господарю - отвърна таласъмът и изчезна.
- Оплеска всичко, Гамина! Веднъж успешно да приключа с проекта, ще приключа и с теб. Този път баща ми не е тук да те спаси от мен!

* * *

Делеен продължаваше да души наоколо. Сетивата му не долавяха и помен от чуждо присъствие, но дълбоко в себе си той подозираше, че лъжат. Не можеше и да има съмнение, че някой ги бе взел на мушка. Още откакто бяха доближили хижата, непредвидени неща бяха започнали да се случват. Като начало, колата в която се возеха изведнъж се обърна без никаква видима причина. В процеса бе загинал шофьорът, а госпожата бе леко наранена. Очевидно за всеки, това бе засада, но изненадващото се криеше в това, че враговете бяха предпочели да се бият на открито. Защо бяха предпочели подобен ход? Със сигурност бяха наясно, че тъмнината няма да ги скрие от стрия поглед на Делеен и спътниците му. Толкова самоуверени ли бяха станали? Очевидно да. Без съмнение, през последните няколко години действията им бяха станали все по-смели, но дори в най-песимистичните си предположения Делеен не бе предполагал това. Подобно поведение граничеше с открита война.
Делеен извади мобилният си телефон и отиде в менюто за автоматично набиране.
- Аз съм – каза той след малко – Не забелязвам никакви следи. Сигурни ли сте, че това е мястото.
- Така сочат данните – дойде отговорът. – Би трябвало да е там някъде.
- Добре, ще поогледам още малко и се връщам в хотела. Някакви новини?
- Нищо. На този етап сме сами.
- Ясно, а поне можеш ли... Ало?
Чу се силно изпращяване, след което връзката прекъсна. Делеен направи няколко опита отново да се свърже, но без успех. Телефонът му вече за нищо не ставаше. За момент се замисли дали да не го хвърли, но в крайна сметка предпочете да не го прави. В края на краищата можеше да послужи за нещо по някое време. Сега само оставаше да се разходи още малко и...
Делеен спря. Зад него се бе появил строен юноша, който го наблюдаваше с интерес.
- Доста се забавляваш, като гледам – усмихна се младежът. – Само внимавай да не се порежеш. Доста остри скали има наоколо.
- Дойдох единствено да ви предам едно съобщение – отвърна Делеен, правейки крачка назад.
Юношата само кимна.
- Считаме, че...
Преди да успее да се доизкаже, земята под Делеен поддаде без никаква видима причина, повличайки го надолу. Докато падаше, едно парче скала се заби в челото му, преди почвата да го погълне изцяло.
Юношата спокойно изгледа цялата сцена, след което леко поклати глава.
- Предупредих те да внимаваш – засмя се той. – Надявам се следващия път тези над теб да пратят някой по-важен. Нямам никакво намерение да се занимавам с мърши като теб.

* * *

Погледната отвън сградата приличаше досущ на клон на банка – добре осветени, с множество камери и огромно лого точно над входната врата. Това, което малцина знаеха обаче, бе че тази “банка” не разполагаше с нито един клиент. Всеки влязъл вътре с идеята да си открие сметка скоро разбираше, че за целта трябва да разполага с членска карта. Откъде и как точно се издаваха подобни членски карти си оставаше пълна загадка, тъй като местните служители нямаха право да обсъждат този въпрос а данни не можеха да се намерят никъде другаде.
Истината бе, че в сградата никога на се бяха правили парични трансфери, нито каквито и да било други банкови операции. Персоналът бе съставен единствено от охранители, симулиращи дейност. Тяхната задача бе да се погрижат никой без съответните правомощия да не проникне във вътрешността на сградата.
Няколко преки от въпросния клон, точно до мигащия в жълто светофар бе паркиран бял микробус. Това също не бе обикновена кола. Хората вътре бяха дошли с една единствена цел, която след миналата нощ бе станала значително по-сложна за постигане.
- Скоро ще дойде обедната смяна – каза едър мъж облечен като капитан от полицията. – И все пак бих предпочел да изчакаме още няколко дена преди да действаме. Няма и седмица от залавянето да другия екип.
- Именно поради тази причина едва ли ще очакват акция толкова скоро – отвърна висока в бежов костюм. – Съвета на игумените изрично заповяда да сме експедитивни.
- Нямах намерение да покажа неуважение, майко – смотолеви мъжът. – Единствено мислех за успеха на мисията и честа на Ордена.
- Разбирам – жената леко сви очи.
- Какво да правим с момчето, майко? – мъжът погледна към задната част на микробусът, където Даркър продължаваше да спи спокойно. Ако можеше да се разчита на силата на приспивателното щеше да остане така поне още половин ден. Въпросът бе, какво следваше след това. Когато двамата бяха разбрали, че той бе мишена на таласъми, те веднага го бяха измъкнали, с надеждата, че ще от него ще научат важна информация. Това така и не се осъществи. Момчето не знаеше абсолютно нищо, то дори не бе наясно какво точно представляват таласъми и самодиви. Оставаше си пълна загадка защо врагът бе изпратил слугите си да го унищожат.
- Ще му поразбъркаме спомените, и след като сме сигурни, че е извън опасност ще го върнем – отвърна жената.
Мъжът кимна. Стандартен начин за действие, особено в градска обстановка. Независимо какво ставаше, независимо от акциите и двете страни гледаха всичко на повърхността да изглежда абсолютно нормално. Можеше цяла сграда да бъде разрушени в резултат на битка, а вестниците дори нямаше да отделят и една колона. Най-много да опишат инцидента като борба за територия между престъпни групировки. Обикновените хора така и не научаваха тази част от ежедневието. Всичко звучеше идеално, и все пак на мъжа му липсваха горските акции. По време на лов сред природата всичко бе открито, всеки знаеше каква е ролята му и я изпълняваше. В градът нещата се бяха изродили в игра на политика. Всяка страна се стремеше да окаже влияние на различни държавни органи, или да разрушат определени активи с цел да затруднят враговете си. Операцията с момчето бе типичен пример – не бе важно колко бе значимо то, стига спасението му да проваля мисия на противника.
- Време е – жената отвори вратата на микробусът.
Двамата излязоха и веднага се насочиха към набелязаната сграда. Бе обед, но въпреки това целият район бе изненадващо пуст. Това едва ли бе нормално, но именно в този момент подобен развой на нещата можеха да се окажат от полза.
Мъжът и жената стигнаха до клонът и без да забавят крачка влязоха вътре. Както можеше да се очаква всички “служителите” погледнаха към тях в очакване.
- Тук съм да взема пет по сто милилитра – каза уверено жената поставяйки малка желязна карта на бюрото на гише “Информация”. – Освен това ми е наредено да проверя състоянието на момичето.
Човекът зад гишето и изгледа, след което взе картата и изчезна някъде навътре в сграда