Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Заложници в рая (статия) - Европа, Пътепис
Заложници в рая

Автор: Т. Христов, вторник, 27 април 2004.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Всеки е ходил поне веднъж в някоя зоологическа градина. Железобетон, стоманени решетки, апатични животни с безжизнен поглед. Само човекът може да е толкова безпричинно жесток – да води потомците си да се присмиват на загубилите еволюционната битка противници. Затова ще ви разкажа за една друга зоологическа градина, може би съм си я измислил, а може би пък наистина съществува, някъде там.

Пътечката се вие през гъста гора, вървя без особено да бързам и се наслаждавам на прохладния въздух. Скоро излизам на открито и се озовавам на кръстопът. Докато размишлявам накъде да поема, забелязвам на едно хълмче недалеч от мен да ме зяпа някакъв помияр. И в момента, в който си го помислям, разбирам, че съм се лъгал жестоко. Защото това е вълк! А в дружелюбния му топъл поглед се чете непринудена молба “ела да те гррррризна мъничко, ох, на бате”. До него застава втори и двата хищника ме разглеждат с оново кротко любопитство, с което аз обикновено съзерцавам тройка кебапчета, докато се чудя кое първо да си бодна. Облива ме студена пот въпреки юлската жега, когато забелязвам, че всъщност вълците са разделени от неочаквания си обяд с триметров ров пълен с вода. Скоро те загубват интерес и се връщат в горичката зад хълма. Поемам си дълбоко въздух и продължавам нататък. На съседния остров една кафява мечка се ядосва от очевидната тъпота на парче дърво и го блъска в земята. Окуражен от ивицата вода, аз й се плезя, когато внезапно баба Меца зарязва дървото и в лек тръс се насочва право към мен. Изстивам, краткия ми и не особено съдържателен живот минава като на лента пред очите ми, и в тези прелитащи кадри търся трескаво отговор на въпроса си: “а можеха ли кафявите мечки да плуват?” Тази или не може или не иска, защото се спира до водата, мръщи се известно време на киселото си изражение, а после ми обръща задник. Решавам, че владенията на хищниците вече ще ги избягвам, затова поемам в друга посока. Няколко кенгурата си играят на “прескочи, кенгуру”, а от съседния остров зайците ги наблюдават със завист. Какво да се прави – зайците не могат да скачат така. Мисля си, че ако бях вълк, сигурно щях да инвестирам някой друг час време в уроци по плуване, особено ако малки пухкави зайчета си живуркат на съседния остров.

Две слончета вършеят из поляна с размерите на футболно игрище, не мисля да се приближавам, бързо подминавам и царствено излегналите се лъвове и се спирам при хипопотама, който се пличка в частния си басейн. Установявам, че мрази да го чешат по гърба докато се къпе и скоростно се отдалечавам. Уморен от толкова много впечатления се оглеждам за пейка, на която да поседна когато…”Беее” профучава агънце в краката ми със скорост, с която Шумахер взима първия шикан на “Имола”, а след него търчи петгодишно хлапе, което радостно крещи и възторжено размахва ръце. Оглеждам се объркано, де е овчарят, де са кучетата? Нищо подобно, навсякъде е пълно с агънца, козленца и деца. Две момиченца недалеч от мен гъделичкат малко козле по рогата, а до тях момченце пробва здравината на собствената си глава срещу друго козле. Очевидно козлето е по-умно или не толкова твърдоглаво, защото бързо отстъпва. Чудя се как невръстните овчици не са организирали досега метеж, за да превземат административната сграда, където спокойно да си гледат екшъни с крокодили по “Дискавъри ченъл” и да ближат лимонада. Има все пак уловка – решетката която ме води към острова на козлетата е с твърде широки дупки за малките им копитца. Е, поне можеха да вземат няколко деца за заложници и да настояват за равноправни условия на труд, разочаровам се аз и отминавам.

“Посетете владенията на граф Дракула” приканва ме табела и аз се отправям натам, зарадван от възможността да се видя с някой почти земляк. Попадам в тъмен коридор с много и остри завои, докато не стигам до някакво подобие на пещера. Отнякъде подухва леко течение, но когато нещо едва не ме перва по главата, изведнъж ме осенява просветление – това са прилепи! Десетки, висят на гроздове от тавана, летят си наоколо или просто си разказват вицове за хора. Жената пред мен очевидно е стигнала до същото прозрение като мен, но го съобщава на обществеността със сподавен писък. Прилепите се въодушевяват и й отговарят в хор. Решавам да пропусна това надпяване и надсвирване, затова се озовавам в полутъмна зала. В дъното има осветена витрина, а от стените ме гледат строго портретите на различни нощни птици. Зад витрината кипи живот – бръмбари бръмчат, пеперуди пърхат насам-натам, малки птички прехвърчат из ниските храсти. Протягам ръка да почукам по стъклото, за да стресна кацнало наблизо пиле. Птичето наистина отлита, но пък ръката ми не среща стъкло! Объркано мигам, докато проумея, че единственото, което задържа жужащия свят вътре е кръгът светлина и тъмната зала наоколо. Поклащам глава, мислейки си за неща като свободния избор и собствената воля.

И преминавайки през две двойни врати, попадам в царството на птиците. Втрещен съм от многообразието на звуци и цветове, затова един нископикиращ синигер ме кара да подскоча. Тук-там има забити табелки из тревата, които ме информират какви птици прелитат в момента край мен, но се отказвам да ги разчета след като срещам неодобрителния поглед на две от тях с изключително ярко оперение и дълги клюнове, очевидно очакват да съм чувал за тях, а не да им чета визитните картички. Високо горе, над върховете на дърветата се реят по-едри птици, чудя се какво ли ги задържа тук, освен добрата храна и 13-тата заплата, но скоро разбирам – на височина около 40 метра е опъната тънка мрежа и от нея е изплетена огромна палатка, в която крилатите царуват.

Много още може да се разказва – и за разярения пеликан-пънкар, който десет минути не ме пуска да мина по една пътека, и за тъжните шимпанзета-философи, за ресторанта, заобиколен от дремещи на един крак розови фламинга… но се свечерява, а дори и раят си има работно време.

А ако тази зоологическа градина наистина съществуваше, тя би изглеждала така:

Накратко

Виж още: Европа [7]; Пътепис [39]



(1) Да пояздиш слонче
(2) "Хвани овцата!" - изгладнял абориген гони своя обяд
(3) Царството на птиците - от птичи поглед.


--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1201






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2436 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (5) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.