Казват, изкуството било основоположен камък на цивилизацията. Казват, също, изкуството бележело повратите със своите собствени остри завои. Казват дори, животът бил кратък, изкуството - вечно. Любопитно е, като се замислиш - в днешни дни, като хвърлиш поглед през рамо и заплюеш сочно упадъка на нравите на новоизрастващото общество, обикновено го свързваш с неуважението към старото. Като се позамислиш малко по-дълбоко обаче, откриваш, че новото също има своите кумири - прясно измазани стълбове на човешката мисъл и творчество.
"Орбитата на Сизиф" на българския фантаст Петър Кърджилов е книга, която се вписва добре в традициите на славянската фантастика на вкус, но това не е най-важното. Философска е, третира проблеми на модерното общество, изобличаваща ги, дори ги и развива в бъдеще време, но и това не е най-важното - нищо, че би могла по този параграф да се впише като вид прогностика. Важното е, че е написана увлекателно. Което охарактеризира фундамента и - изкуството, задълбочавайки се, анализирайки го в термините на един немалко вероятен сценарий при скоростите, с които изкуството като индустрия заема нишата на изкуството като изкуство.
Има една теория, според която всяка една социална революция е предшествана от срив на ценностите. Ако се замислим, дори ние наскоро преживяхме своего рода мини-такава, независимо, че мненията за нея варират в двете крайности, независимо, че говорим за морален упадък - макар и двете неща да са в малка или голяма степен свързани - така че постановката ни е позната, само изразните средства са различни. Все пак като художествена проза, разказите от "Орбитата на Сизиф" засягат по-смилаемата обвивка на нещата, наместо твърдата ядка. Иначе, ако си позволим да продължим да се замисляме, можем да стигнем и до другите лица - по-грозната визия на близкото минало, бъдеще и настояще, формулирано в хвърковати фрази от соя на "взема се когато има, а не когато ти трябва", или "ако нещо го няма, то не си го търсил добре".
Така че не знам дали авторът е предусетил потока на голямата река на историята, или е въпрос на мимолетен шанс, но читателския поглед от гледна точка на сегашното настояще време навява подобно усещане. И с други думи, този сборник разкази е приятна изненада сред леко прашасалите по-стари издания - дори само заради приятния си, характерно самобитен за родната фантастика стил, и дори и да не те предизвика да изпаднеш в подобни индуцирани покрай текста размишления.
А защо са прашасали също е добър въпрос - от гледна точка изкуството. Както още един малък безкрай хубави романи, сборници, разкази, чакат нещо - кой знае какво ли чакат - за да бъдат преиздадени и поднесени на читателя. Като "1984", която дочака... "Биг Брадър". Около седемнадесет години. Но това изглежда са реалностите. За които говори и автора. |