|
Сивостен :: Арман-Жан дю Плеси, кардинал де Ришельо (статия) - История, Любопитно
 | |
Кардинал Ришельо (1585-1642) сигурно е сред най-мразените исторически персони, благодарение на труда на мосю Дюма в “Тримата мускетари”. И, в интерес на истината, образът му там е изключително правдоподобен. Значимостта му, обаче, далеч надхвърля романтичните представи на хората с шпаги. Гениалният френски държавник, спряган и до ден днешен за образа на идеалния политик в досегашната човешка история, далеч не е да речем просто изобретателят на ножовете за маса (което си е абсолютно вярно, между другото), но и кукловодът на Франция, ако не и цяла Европа през онзи откъс от време.
 Предците на френския кардинал произлизат от областта Поато. Тази стара фамилия от дребното благородничество първоначално носела името Дю Плеси. През 15 в., обаче, един от по-младите клонове придобил чрез женитба имението Ришельо, ведно с неговия укрепен замък, заобиколен от водите на Маби, и приел името Дю Плеси де Ришельо. Родът дал не един фамозен воин по време на Стогодишната война. Бащата на кардинала, Франсоа дю Плеси, синьор де Ришельо, започнал кариерата си с отмъщението над убийците на по-големия си брат, след което участвал в религиозните войни като фаворит на Анри III, а по-късно и на наследника му Анри IV. Той бил типичния за периода воюващ джентълмен. Майката на Арман, Сюзана де ла Порте, принадлежала към семейство на магистрати – нейният баща Франсоа бил един от първите адвокати в парламента на Париж.
Арман бил третият им син, роден в Париж на 9 септември 1585 г. Когато бил на пет годишна възраст, баща му загинал, подпомагайки обсадата на родния му град (на 10 юли 1590 г.), оставяйки вдовица с пет деца и дълбоко затънало в дългове имение. Въпреки това, с голямо внимание, добро домакинство и щедра помощ от кралския двор, тя успяла да се измъкне от блатото на разорението, възвръщайки на наследниците си положението, съответстващо на техния ранг. На девет годишна възраст Арман бил изпратен в Наварския колеж в Париж, където завършил с отличие граматика и философия, а по-късно постъпил в академията, където подготвяли благородническите чада за царедворци и кавалери. Но военното му обучение внезапно било прекъснато от отказа на по-възрастния му брат, Алфонс, от владическия пост в Лусон.
Правото на предпочитание в това отношение било дарено на фамилията Ришельо от Анри III, като награда за заслугите на бащата на Арман към Короната, и те незабавно изтеглили активите му за своя собствена употреба. Когато катедралният съвет намерил куража да се опълчи и отправил молба за възвръщане на постъпленията за църковни нужди, майката на Ришельо предложила втория си син за епископ. Алфонс, обаче, нарушил плановете и, замонашвайки се в Гранд Шартрьоз, и Арман, чието крехко здраве тъй или иначе не благоприятствало военната му кариера, побързал да се предложи за духовнически сан.
През 1606 г., на двадесет и една годишна възраст, Ришельо бил номиниран за епископ на Лусон от Анри IV. Тъй като бил почти пет години под каноническата възраст, той бил принуден да отиде в Рим, където да получи специално разрешение. Арман бил ръкоположен през месец април 1607 г. През зимата на 1608 г. се завърнал в малката си, сиромашка епископия и в продължение на шест години се отдал на старателното изпълнение на владическите си задължения. Постепенно станал добре известен из средите на фанатичните реформатори на Църквата. Но Арман нетърпеливо чакал нещо друго – възможността за по-сериозна кариера. Тя се отворила през 1614 г., когато бил предложен от духовенството на Поато за представител в Генералните щати (States-general, френската парламентарна организация от онова време). Ришельо се сдобил с благоволението на кралицата-майка – Мария де Медичи. В следствие на това, кандидатурата му била приета по нейно настояване, за да представлява свещеничеството и да обявява неговите петиции и резолюции. След разпускането на Щатите, които се оказали и последните преди Революцията, той останал в Париж и още на следващата година станал един от настойниците на Ана Австрийска, детето-кралица на Луи XIII. По-късно, през 1616 г., чрез поредица дворцови интриги, Ришельо се добрал до поста на кралски секретар. Бъдещият кардинал дължал изключително много и на своя патрон и наставник, Кончини, и неговото убийство през август 1617 г. като че ли сложило край на домогването му до нови постове.
Истинското управление на Ришельо, неговото всевластие, започнало с изгнанието му от кралския двор. По това време той вече бил доказал своите способности, хладнокръвието и дипломатическите си умения. В този период, когато отношенията между Мария Медичи и Луи били далеч от добри и спокойни, Ришельо участвал в преговорите между тях, в полза на кралицата-майка срещу кралския представител Лунес. Твърде много обвит в амплоато си на създание на Кончини и протеже на Мария, в последствие Ришельо не можел повече да се надява на кралското благоволение, поради което се оттеглил от секретарския си пост, за да стане старши съветник на прогонената в Блоа Медичи. От там епископът се постарал да изглади отношенията си с Лунес и, съответно, краля, докладвайки незабавно всеки ход на кралицата-майка и отявлено демонстрирайки лоялността си към Короната на Франция. Тази неблагодарна работа обаче не била възнаградена. Ришельо, загърбвайки прежните интриги с кралицата-майка, отново се оттеглил в епископията си. Престоят му в Поато се оказал кратък. Кралят, макар и признавайки неговия принос, все още бил свръхподозрителен към личността му и побързал, през април 1618 г., да го прогони в Авиньон, заедно с брат му и зет му.
В Авиньон Ришельо водил дискретен и меланхоличен живот, отдаден на написването на своята “Защита на главните принципи на католическата вяра”, и хранещ твърде слаби надежди за завръщане в колелото на голямата политика. Тази възможност обаче му се отворила неочаквано скоро. Бягството на Мария де Медичи от Блоа на 22 февруари 1619 г. отново отворило пътищата за неговата амбиция. Лунес и кралят незабавно го върнали на поста му при кралицата-майка, в Анжолм. Първоначално тя го приела твърде студено, но скоро дрязгите им се уталожили и се опряла на неговата преценка, оставяйки го да преговаря и сключи съглашението от Анжолм с кардинал де Ларошфуко, от страната на краля. Според този договор, на Мария било дадено правото да живее където пожелае, заедно с управлението на областта Анжу в Нормандия и и били поверени няколко крепости. Епископът на Лусон бил уверен, че след поредното доказателство на огромните си способности кралят ще го подкрепи за кардиналат. Ако се вярва на свидетелствата, най-вероятно е бил прав, наистина, но Лунес прикрито се опълчил срещу желанието му и то могло да се сбъдне чак след смъртта на кралския представител. Ришельо бил ръкоположен за кардинал от папа Грегорий XV на 5 септември 1622 г. и църковният му ранг съвсем определено се дължал най-вече на доказаните му умения в дворцовите интриги с Мария де Медичи.
Смъртта на Лунес на 15 декември 1621 г. направила възможно и помирението между краля и кралицата-майка. Макар че Луи все така не и се доверявал, а още по-малко харесвал нейния вездесъщ министър, още около месец след това и позволил да се установи в парижкия замък Люксембург, въпреки че избягвал срещите помежду им по всеки възможен начин. Ришельо видял своя голям шанс и се постарал добре да подкове Мария с политическите си идеи и акуратно насочени критики към настоящето кралско министерство. Тя, от своя страна, толкова ревностно се заела да прокара своя фаворит до служба, че дори отказала да се явява в двора в продължение на няколко месеца като резултат от постоянните откази на Луи XIII. В крайна сметка председателят на кралския съвет Шарл, дук дьо Ла Вювил, който спешно се нуждаел от нейната помощ при уреждането на женитбата на дъщеря си, се съгласил да притисне краля относно назначаването на Ришельо. Ла Вювил си правел сметката за полукомпромис, поставяйки кардинала в някоя от по-низшите комисии, с евентуалната привилегия да съветва кралския съвет, но без поверени истински правомощия. Арман направил множество възражения против подобна половинчатост, и накрая Луи ги прекъснал през април 1624 г., наименовайки го сред самия кралски съвет. Най-лошите кошмари на Вювилите се сбъднали на 13-то число още същия месец, когато Шарл бил арестуван за корупция и кардиналът-интригант, който организирал падането му, станал пръв министър на Луи XIII. Назначението му било приветствано както от католическата клика, така и от патриотичната, която се стремяла към края на превъзходството на Хабсбургите в Европа.
През следващите осемнадесет години биографията на кардинал Ришельо е историята на Франция, а до голяма степен – и тази на континента. Първият министър се стремял директно към двойна цел – да направи кралското семейство самовластно и абсолютно у дома, и да разгроми конкурентната европейска мощ на Хабсбургите. По пътя към първото срещнал два опонента, с които трябвало да се разправи окончателно: от една страна илюгенотите, от друга – феодалното благородничество. Първите били разгромени при обсадата на Ла Рошел и дейната кампания срещу дук дьо Рохан. Веднага след това религиозната толерантност от Нантския едикт била препотвърдена, макар и политическите и привилегии да били унищожени, и офицерите-хугеноти отново лоялно се сражавали в чуждестранните кампании на кардинала. Ограничението на свободата на феодалната аристокрация пък станало факт през 1626 г., когато с едикт било наредено разрушаването на всички укрепления, които не били нужни за отбраната срещу евентуална инвазия.
Местните власти ревностно се заели да изпълняват заръката, донесла край на дългото им подчинение. Руините на средновековните шато из Франция все още свидетелстват действията на Ришельо. При все това, срещу новия министър още не се изправяла сериозна опозиция. Първият сериозен заговор бил организиран от кралския брат, Гастон Орлеански, през 1626 г. Неговият губернатор, маршал Дорнано, бил арестуван по заповед на кардинала, последван от своя предател –Анри дьо Талеран, маркиз дьо Шале, син на Анри IV. Шале бил екзекутиран, докато маршалът умрял в затвора. Подготвяното междувременно и докарано до финал през 1629 г. падение на хугенотите направило позицията на Ришельо привидно недостижима, но още на следващата година той се изправил пред най-сериозното си изпитание. Мария де Медичи се обърнала срещу неблагодарния си министър с невероятно озлобление, усилено, както говорят, от несподелена страст. През септември 1630 г., докато Луи XIII лежал тежко болен в Лион, двете кралици – Мария и Ана Австрийска, помирени специално за случая, спечелили обещанието му за свалянето на Ришельо. Кралят все пак отложил денят на събитието до подписването на мир с Испания. Когато дошли новините за съглашението от Регенсбург, Мария повдигнала въпроса за изпълнение на даденото обещание. На 10 ноември кралят посетил апартаментите на майка си в двореца Люксембург, нареждайки срещата им да не бъде смущавана от никого. Въпреки това, кардиналът-министър влязъл през неохраняваната църковна порта и изненадващо и за двамата се появил на място. Когато Мария се възстановила от шока от срещата с него, го атакувала от най-силните си позиции, принуждавайки Луи да избере между един от двамата. Ришельо напуснал с усещането за тотален крах и скоро кралят дал признаци на избор, назначавайки новият съветник на Мария за командир на италианските армии. Преди обаче да предприеме по-нататъшни стъпки, кралят се оттеглил във Версай, а по-късно – в ловната си вила, където попаднал между двама от най-близките приятели на дю Плеси – Клод дьо Сен-Симон, бащата на известния писател, и кардинал Ла Валет. Същата вечер Луи изпратил за Ришельо, и докато салоните на Люксембург били пълни с очаквания, убедил кардинала в пълното си благоразположение и подкрепа. Денят на Измамите, както този известен момент бил наречен, бил единственият случай, в който кралят така решително защитил лично недолюбвания, но незаменим свой министър. Кралицата-майка последвала Луи и Ришельо в Кампан, но тъй като отказала сдобряване с кардинала, била оставена там сама, със забрана за връщане в Париж. Следващото лято Мария избягала през холандската граница, а Ришельо бил направен дук. Малко след това Гастон Орлеански, който междувременно бил избягал в Лоран, се завърнал начело на малка войска, оглавявайки бунт, чрез който да отърве краля и страната от тиранина. Единственият едър благородник, който застанал на негова страна, обаче, бил Анри, дук Монтморенси и губернатор на Лангедок. Разгромяването му на 1 септември 1632 г. било последвано от бърз съд в парламента на Тулуза, след което той бил екзекутиран.
На практика, Ришельо изпратил на дръвника не само феодалния предводител на Лангедок, последен представител на заможна през последните седем столетия фамилия, но и фактическия пръв благородник на Франция. От този момент нататък, непоклатим за заговори и всякакви опасности, неизбежен като самата съдба, кардиналът систематично изкоренил всякаква опозиция. Дю Плеси не познавал милост. Единственият друг заговор срещу него, който можел да се нарече повече от дребна интрижка, бил този на Сен Марс през 1642 г., в самия край на живота му. Този млад, славолюбив кралски фаворит бил наказан като истински предател. Заедно със своя пръв съзаклятник, чиято фактическа вина била в това, че не издал заговора, Сен Марс бил вързан в лодка за кардиналската баржа и така влачен по Рона до процеса и естествено последвалата си смърт в Лион. Пътешествието било емблематично за непознаващата милост кариера на кардинал Ришельо.
Външата политика на министъра била точно толкова целенасочена, колкото и вътрешната. За да разклати властта на Хабсбургите, той отпървом подпомогнал протестантските принцове на Германия срещу императора, въпреки силната опозиция на негодуващата католическа фракция във Франция, която го смятала за шампион на вярата. Годината на триумфа на Ришельо над хугенотите (1629) била и годината на триумф на император Фердинанд в Германия, и срещу французите се изправила застрашително обединена държава. Ришельо, обаче, настроил срещу Хабсбургите младия владетел на Швеция Густаф Адолф, дарявайки му щедрата субсидия от милион ливри годишно според сключеното през 1631 г. споразумение. То било посрещнато от най-разнообразни реакции и негодувание, но донесло двойно удовлетворение и стойност за Ришельо, когато шведският му съюзник най-накрая настъпил на юг. Без реална заплаха зад гърба си, Ришельо най-накрая можел да встъпи в открита война. Кардиналът сключил две последователни офанзивни съглашения с германските принцове Сакс-Ваймар и Оксенщерн, и през октомври същата година настъпил срещу испанците, едновременно на териториите на Холандия и Италия. Войната започнала катастрофално за Франция, но през 1642 г., годината на смъртта му, армиите на кардинала били нарастнали от 12000 до 150000 души. През 1638 г. френските войници завзели Росиьон от Испания, държали Каталуния, която въстанала срещу Филип IV. Към техните земи било присъединено Торино, а Савоя била принудена да пропуска френска войска през границата си с Милано. В Германия, Торстенсон гонел имперските сили пред себе си през Силезия и Моравия. Границите, узаконени шест години по-късно със съглашението от Вестфалия, вече били положени от ръката на френския кардинал Ришельо. Ролята му придобила епохално значение, с измерението на гения, свалил одеждите на могъществото от гърба на Хабсбургите, за да ги облече на този на Бурбоните. По-късно решаващото влияние на Луи XIV върху събитията в европейската политика в най-голяма степен се държали именно на него.
Влиянието на Ришельо и оценката на постижението му се повишава многократно, ако се обърне внимание на отношенията му с краля. Луи XIII ненавиждал своя министър и с удоволствие би се отървал от него на момента, ако дю Плеси не притежавал способността да го убеди в мъдростта на всичко, което извършвал. Кардиналът едва ли не приемал неблагодарната роля на възпитател, когато се налагало. Ту прибягвал до деликатно ласкателство, ту се впускал в пространни речи, разяснения и пояснения, ту превъзнасял своя господар, и му отдавал нужното за всевъзможни негови дребни, но собствени постижения, избягвал да опонира на имперското му присъствие дори тогава, когато Луи се впускал в заговори срещу него самия зад гърба му, като в случая със Сен Марс. Кралят от една страна съзнавал своята слабост, а от друга се отличавал и със силно чувство за дълг, и върху тези две струни Ришельо играел своята пиеса. При все това, кардиналът бил непрекъснато нащрек. Шпионите му във всеки салон в Париж и всеки двор в Европа го държали в постоянно течение относно позициите и настроенията на господаря му, и следяли за заговори срещу него самия. Дори само френският двор врял и кипял в обстановка на постоянни интриги от всякакво естество, сред които Ришельо трябвало да наложи своята власт. Тук се вихрели пикантните коментари на кралската фаворитка госпожица дьо Отфорт относно Ришельо, които били отхвърляни с насмешка от Луи до момента, в който не бил информиран от избрани лица, че подобни били отправяни и по негов адрес. След това нямало нищо по-лесно от това тя да бъде заменена от друг фаворит – госпожица дьо Лафайет. Когато пък тази невинна девица, на свой ред, надигнала глас срещу безбожния кардинал, влязъл в договор с еретици, нейният изповедник, който бил в служба на Ришельо, я придумал да стане монахиня. Отец Косин, изповедникът на краля, от своя страна имал неблагоразумието да подеме същите коментари и Луи, подобно на малко дете, съумял да превърне недоволството му в тайна критика на държавната политика. Скоро отецът заминал за Бретан, а наследникът му – начетеният и благоразумен йезуит Жак Сермон, се постарал да остане чист в блатото политиката...
Безспорно най-силният съюзник на Ришельо била собствената му персона. Дори и кралят се смирявал пред августейшото му присъствие. Бледото му и изпито лице било като калъп на желязната воля. Чертите му били остри и изпити до кокал, но обгърнати от червените кардиналски роби, с увереността и влиятелното излъчване му създавали ореола на принц. Куражът му бил смесен с безчестно коварство. Ришельо бил жаден за непрекъснато одобрение, и обичал изразът на силата точно колкото и нейната реалност. При всичко това, както и кралят идеално знаел, движещият мотив на Ришельо било благосъстоянието на държавата, чиято стойност далеч надминавала дори религията, а далеч не толкова собственото.
Кардиналът чувствал и осъзнавал превъзходството си над останалия двор, което го подтикнало внимателно да подсигури своето наследство. Никой друг благородник не се радвал до голяма степен на прерогативите на кардинал Ришельо. Той съумял да създаде прецедент, прескачайки дори принцовете по кръв, създавайки своего рода династия от племенници, чиято ръка била търсена от цвета на благородничеството на онова време. Като всички благородници, Ришельо разбира се правел пари от политиката. Той дошъл в двора с приход от 25 хил. ливри от своята енория. В последните години от живота му приходът надминавал 3 млн. ливри. Кардиналът живеел в имперска обстановка. Построил за себе си големият Кардиналски палат, сега Кралски палат в Париж, друг – на Руил край Париж и възстановил родовото си имение в Поато. Трапезата му струвала хиляди крони на ден, макар и той самият да живеел просто. Всеки кардиналски триумф бил отбелязван с разточителни фиести в двореца му, особено с внушителни театрални постановки. През януари 1641 г. трагедията Мирам, за която се предполага, че е негово творение, възпроизвела огромно впечатление. Ришельо бил жаден за литературна слава и творбите му съвсем не били недостойни за нея. Но още по-важни от неговите собствени опити в тази насока били патронажът и протекцията на хората на литературата, което довело до създаването на Френската академия през 1635 г. Влиянието му върху френската литература било значително и оставило за дълго своя белег, не по-малък от възстановяването на Сорбоната и даренията му за нея. Неслучайно след смъртта си, на 4 декември 1642 г., кардинал Арман дю Плеси бил погребан в църквата именно на Сорбоната, която все още стои на мястото, където я бил построил. Гробницата му, издигната през 1694 г., макар и обстрелвана по време на Революцията все още съществува.
Множество литературни произведения се приписват на Ришельо, макар и той да имал навика да работи под псевдоними или с асистенти и да е трудно да се определи кой точно текст е автентичен. “Les Thuileries”, “La Grande Pastorale”, “Mirame”, и други пиеси за дълго били забравени, но двойно по-голямо внимание привличали неговите Мемоари и кореспонденцията му: “Memoire d'Armand du Plessis de Richelieu, eveque de Lucon, ecrit de sa main, I'annee 1607 ou 1610, alors qu'il meditait de paraitre a la cour”, edited by Armand Baschet (1880); “Histoire de la mere el du fils (т.е. на Мария де Медичи и Луи XIII), понякога приписвана на Мезерей, публикувана в Амстердам през 1730 г., под заглавието “Histoire de la regence de reine Marie de Medicis, femme de Henry IV”, и в Хага през 1743; “Memoires sur la regne de Louis XIII”, обхващаща периода от 1610 до 1638, и от която първата част е препис на по-горното произведение е публикувана отново в Париж през 1823 г.; “Testament politique d'Armand du Plessis, cardinal de Richelieu” излиза в Амстердам през 1687, “Journal de 1620-31” в Париж през 1645, "Lettres, instructions diplomatiques, et papiers d'6tat" е публикувана в парижките списания в периода 1853-77 гг.; "Maximes d'etat et fragments politiques" – малко по-късно в същата колекция.
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1047 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
